Преди точно една година в Северна Африка пламнаха бунтове и революции, а интернет беше залян от блогърски репортажи, Twitter съобщения и Facebook групи за координиране между протестиращите или такива, които бяха съпричестни към техния порив към малко повече човешки права. Светът беше във възторг. Свободата на словото най-после беше пробила щита на десетилетни диктатури, а така демократичният Запад успя да яхне вълната на арабското недоволство и да отдаде успехa на бунтовете на своите най-нови открития – нарекохме протестите Facebook революция. Месеци наред Avaaz, Amnesty International и Репортери без граници съобщаваха за изчезнали, похитени, осъдени или убити блогъри, журналисти и активисти на свободното слово. Подписвахме онлайн петиции, за да си измием ръцете (пък и, честно казано, какво друго ни остава, когато си играят големите?) и да се почувстваме общественополезни и се радвахме, че свободата на словото поне при нас, в сравнително подредените ни демократични държави, е до голяма степен гарантирана.
В демократичните ни конституции пише, че такова нещо като цензура нЕма. Затова пък бързичко се намериха една дузина подходящи синоними като спиране на пиратството в мрежата или борба с краденето на интелектуална собственост. Разбира се, подобни бодри като окъпано пионерче в мразовита януарска сутрин инициативи в България срещат предимно широка усмивка и съчувствено потупване по рамото. Всички си спомняме какво стана последния път, когато ГДБОП реши да отчете активност и пробва да блокира zamunda – 24 часа по-късно сайтът се възстанови напълно, а на заглавната страница с червени букви пишеше „Недей с лошо, Колев! ;)”. На национално ниво осторожната ни република е неспособна дори да пръдне срещу родните пирати, демек цялото население с достъп до интернет, пък и никой не го е еня чак толкова.
В глобален мащаб обаче картинката е маааалко по-различна. Някъде ноември месец получих имейл от доцентката ми от семинар на тема „Свобода на словото и цензура”, който посещавам. В него тя беше препратила линк към Spiegel Online, където се коментираха законите SOPA и PIPA, които тогава все още започваха да се обсъждат в САЩ. Повечето знаете малко или много за какво става въпрос – ако не друго, всички пропищяхме, когато на 18 януари английската Wickipedia беше частично блокирана в знак на протест срещу закона. Ако законът засягаше само САЩ, можехме да зацъкаме съжалително с език и да стискаме пасивно палци на американците да се борят за свободата на словото, дълбоко залегнала в подписаната там Декларация на човешките права. Да, ама не. Притеснително беше възможността тези закони да превърнат САЩ в едноличен интернет полицай из целия свят. Достатъчно беше един американски гражданин да влезе в сайт с непозволено от законодателството там съдържание, в следствие на което според тези красиви законопроекти целият сайт, независимо, че се намира примерно в Того, подлежеше на рестрикции спрямо американското законодателство. Още по-прекрасният момент, в който дори не е нужно да имаш сериозни или конкретни доказателства, за да обвиниш някого в крадене на интелектуална собственост, също не убягна на анализаторите. Последствията са ясни – масови протести в целия свят, включително и от страна на интернет сайтове, онлайн подписка на Avaaz достигнала рекодрните 3 милиона и отказ на Сената да одобри закона. Ууууррааааа!
Meanwhile in Tokyo:
Слънцето продължава да си изгрява първо там, флагът им продължава да прилича на петно от мензис, а на 1 октомври 2011 САЩ, Австралия, Канада, Южна Корея, Япония, Нова Зеландия, Мароко и Сингапур другарски подписват споразумението ACTA. Какво преставлява ACTA (Anti-Counterfeiting Trade Agreement, в превод Търговско споразумение за борба срещу фалшифицирането)? Споразумение, което отдалеч мирише на Авгиеви обори преди Херкулес да ги изрине из основи. Може би не сте чували за подобно нещо? Не се притеснявайте, не сте единствените. На споразумението грижливо не бе давана гласност, да не кажа, че беше пазено дъъъъълго дъъълго време в тайна. За него се заговори по-активно едва съвсем наскоро, като никак не ласкавите изказвания по негов адрес не попречиха на 22 страни членки на ЕС, сред които и България, на 26-ти януари 2012 г. да го подпишат в Токио. От българска страна е подписано от посланика ни в Япония - Любомир Тодоров.
Но за какво толкова става въпрос и защо въбоще си струва човек да се занимава с подобна тема? Първоначалният замисъл е да защитава фирми и компании от фалшификация на техни продукти, неправомерно използване на логото или името им, защита на интелектуалната собственост от фалшификация. Проблемът е, че понятието интелектуална собственост е прекалено широко дефинирано в рамките на ACTA. Тук се намира и уловката. Дефакто споразумението иска да се бори срещу пиратството в интернет под предлога, че то е фалшификация на интелектуална собственост. Само че в интернет интелектуалната собственост бива КОПИРАНА, а не фалшифицирана, като целта най-често е да СПОДЕЛИШ определено нещо с някого. Демек хич не се ограничават само до ментетата, както би си помислил всеки нормален човек щом прочете името на споразумението. На практика по силата му нямаш право да слушаш с приятел дори албум, за който си си платил, защото приятелят ти не е давал пари за него. Най-най-просто казано. Проблем е също, че разпоредбите на ACTA са така изготвени, че практически излиза, че можеш да лежиш в затвор заради пиратство и крадене на интелектуална собственост - вече не стига само да заплатиш на „ощетените”. В следния клип по малко пропаганден, но ясен начин е обяснено как на практика се може да се прилагат разпоредбите на споразумението в интернет:
Доста по-галям шит от SOPA, а? Най-вече имайки предвид, че под ударите на споразумението могат да попаднат блогъри, журналисти или просто всеки един от нас, споделил линк във фейсбук или по имейл. И да си кълчим езика, и да се опитваме да говорим само за филми и музика, става въпрос за нещо далеч по-сериозно - за абсолютно регламентирана цензура в полза на малък брой компании. Да се учудваме ли, че инициатори са САЩ и Япония (или поне Уикипедия така твърди)? И докато хвърляха прах в очите на хората със SOPA и PIPA, които логично бяха отхвърлени, въпросното споразумение се подписа тайно-тайно, без да му се дава излишна гласност. За да влезе в сила обаче, трябва да бъде прието от Европейския парламент и точно тук е надеждата.
Едно е ясно обаче, дори и да не приемат ACTA, то интернет очевидно е на мушката. Никой няма да ни остави още дълго да си мандахерцаме мнението и ще измислят начин да налагат рестрикции и тук. Докато накрая не го превърнат просто в масова платформа за проучване на пазара и на клиентите. По тоя повод – вижте какво ни готвят от Гуугъл от 1-ви март 2012г. Честито, още повече флууд с реклами и персонализиране на резултатите при търсене, демек цензуриране на резултатите с цел да попадаш на тези от тях, които от компанията са счели, че ще отговорят на нуждите ти. "В началото бе словото" - а накрая какво ще остане?
