сряда, 1 август 2012 г.

(Не)изтеклите мозъци на България

"Работници, студенти и ученици, побойници, курвари и алкохолици върлуват на глутници из нощния град - отчаян от живота пролетариат", коментира състоянието на българската младеж Миролюба Бенатова в сутрешния блок на БТВ наскоро... Пардон! Изказването всъщност е част от текст на песен на любима моя ъндърграунд шайка, чак ме е срам да ги слагам в съседно изречение с въпросната дама. Срам, срам, ама няма как, особено при положение, че не е нещо необичайно да се чуят такива констатации относно българските младежи в родните медии, нали? Според българското общество, училищата са подобие на чалга клубове, от чиито тоалетни може да се чуе синузитната симфония на хора, шмъркащи евтини амфети в такт; учениците пък са алкохолизирани, наркоманизирани, чалгаризирани, изпростели, затъпели гибоноподобия, пребиващи учителите си, пишещи Рамбо Силек по изпити и живеещи за единия абитуриентски бал. Пък за студентите хептен не ща да говоря, че ако се вярва на страховитите разкази на очевидци и оцелели, в сравнение със Студентски град, Содом и Гомор са консервативни пуритански селища, отличаващи се с добри нрави и прилични обноски. Да не споменавам факта, че на първа страница в Google при търсене на "българска младеж" ми излизат следните работи: туки после тук, и да не пропуснем една статия, достойна за "Пулицър" и Нобелова награда наведнъж. Самата аз също дадох своята достойна лепта за окъкването на българските ученици в "Абитуриентски бал - тая вечер е скандал". От сегашната си гледна точка заставам зад всяка една запетайка от статията, но нито се гордея с нея особено много, нито намирам за особено радващ факта, че упорито продължава да е една от най-четените ми публикации. Защото това е лесният начин, защото е елементарно да се подиграваш и да плюеш, защото не трябва прекалено много акъл, за да видиш проблемите и абсурдите - всеки средностатистически тъпанар го може...

... защото бях в 9 клас, когато някакви от "Телеграф" ме снимаха да пия мента в Борисова и години след това снимката продължава да се мъдри в различни техни публикации - от статии за алкохолизирането на учениците, до такива за вдигането на цената на ментата. И нямаше да имам нищо против, ако на същата популярност се радваше и есето, с което спечелих конкурс на Пощенска банка на тема "Как да изгоним скуката от училище?" и след това беше публикувано в специален учебник, който изпратиха до МОН. Но е далеч по-лесно да издириш заблудени 15-годишни пикльовци, които се наливат в паркове и градинки, отколкото да си дадеш малко зор и да се докопаш до кадърните и можещите сред тях. Защото негативното продава - това не е тенденция само в България, като цяло медиите представят света по-конфликтен и посран, отколкото той всъщност е. Но имам чувството, че у нас се е превърнало в някакво извратено онаниране на по-силните (сиреч имащите парво на широка публична изява) върху по-слабите (сиреч тези, които никога няма да си пробият път да вестникарските заглавия). Защото вечно учениците и студентите са създаващите бисери неуки и полуграмотни симбиозни форми на съществуване между мозък на пиле и глава на човек, но рядко вината носят учителите, смазващата бюрокрация в образователната система, семейството, пък да не говорим за самото общество. Защото ей такива драсканици могат спокойно да се реят и трупат популярност из медийния свят - това е изпит, на който бях и изкарах 5.88 с есето си, но ако бях имала безкъсметието да попадна в залата на въпросния всевишен квестор, който преценява съдържателността на есетата само с един поглед, вероятно щях да бъда поредната моладжийка, облечена безвкусно. По същество нямам нищо против да съм точно това - само че стойността на един текст не зависи от това дали написалият го има мека китка или 53-сантиметров бицепс в диаметър и никак не може да се оцени в секундите, в които квесторът прибира листовете в плик за писма и го запечтава пред очите на кандидат-студента.

Защото Терминал 1 и 2 са се превърнали в някаква универсална формула за въздействие върху чувствителността на хорските сензори - може и порно сценарий да си написал, но ако завършиш с това, че героите са разочаровани от живота в България и си хващат полети от въпросните терминали, ти, друже мой, си литературен гений. Защото само свестните, умните и кадърните хора излитат от Терминал 1 и 2, а нехранимайковците остават в България, нали. И на никого не му хрумва, че същите тези отлитащи ученици и студенти доскоро са били част от негативните статистики за пиянстване и наркоманизиране, така учтиво предоставени ни от медиите. Докато бях ученичка в България, бях момичето с ментата от страниците на "Телеграф", но сега като заминах вече съм изтекъл мозък, за когото е уместно да се жалее. Как става тоя фокус бе?! Но ако бях останала у нас, щях да съм поредната българска студентка, нали? Родните студенти в чужбина са далеч от обективите на медиите ни и затова когато се правим на мотики, пушим, друсаме се, харчим месечни заплати по заведения и се бием, това не става достояние на цялото псевдозагрижено общество - ние си оставаме изтекли мозъци, независимо, че може и да сме най-големите отрепки, заминали, просто защото техните могат да си го позволят. Виж, когато студентите в България правят абсолютно същите неща, те са долна измет и низвергнати боклуци.

Защото обаче, ако се върна в България, в очите на немалко хора ще съм просто нереализирал се на запад неудачник, нали? Ни насам, ни натам - нЕма угодия, братче. Защото на учещите и живеещи в чужбина се гледа като на бити карти, които едно, че няма да се върнат никога повече, второ, че вече не би трябвало да изразяват каквито и да било мнения и критики относно случващото се в България, защото не са на място и не знаят, а? И вместо да се използва този човешки потенциал, на нас ни се приписва ролята на лирическия герой от "Облаче ле бяло". Еми не, аман, ай сиктир. Трябва да се разбере на първо място, че и сред учещите в чужбина, и сред тези, избрали образованието у нас, има както и невероятни машини, готови и мотивирани да се справят с всяко едно предизвикателство, така и пълни загубеняци. И това е неизбежно - във всяка група хора е така, няма смисъл от излишно демонизиране или обожествяване. И още - потенциалът както на едните, така и на другите е най-голямото богатство на България и трябва да се намират начини да се използва. Емигрантите или учещите в чужбина не са някакви си 2 милиона души, на които трябва да се обърне гръб, защото са избягали - това са хора с международен опит, сред които има както и много миячи на чинии, така и такива, които искат да работят за родината си. Откъде го знам? Познавам близо 40 наши студенти в България, Германия, Австрия, Великобритания и къде ли още не, членове на неправителствената организация Обединени идеи за България. И с комбинираните усилия на всички тези младежи през септември в Софийски университет ще се проведе конференция за български студенти (както учещи в родината, така и следващи в чужбина), където ще се създадат и в последствие реализират граждански проекти в различни важни сфери като икономика, образование, околна среда, здравеопазване, труд и социална политика и още много други. Знам, че от организацията едва ли ще се зарадват да видят името ни в толкова радикално критикуваща публикация, но наистина имах нужда от нещо хубаво, с което да завърша, за да не е всичко поредната доза слюнка и жлъч.  Защото една лястовица пролет не прави, но Обединени идеи за България далеч не е прецедент: защото има студенти, които се борят за промяна; защото има студенти, които искат умна България; защото има студенти, които искат България да е част от красива Европа; защото има и още най-различни организации и сдружения на млади хора като Тук-Там"Школа за демокрация"EGO POLITICOAisec - България и куп други, които малко или повече са мотивирани да спрат да мрънкотят и да започнат да действат. Защото градивни неща СЕ случват у нас, независимо от усилията положителното да бъде неглижирано.

В първи семестър една от доцентките ми ни обясняваше правилата за изнасяне на доклади и презентации. Показа ни пет елементарни математически уравнения, в едно от които беше допусната грешка при смятането. Когато ни накара да коментираме показаното, всички се изредиха да обясняват как е имало един сбъркан пример. Тогава тя каза следното: "Да, има един сбъркан пример, но и четири верни такива, които са добре структурирани и с ясно изведено решение". Грешките и гадостите лесно се набиват на очи - трябва по-сериозно взиране, за да се открие хубавото, дори в случаите, когато то преобладава.