Концертопис: Spirit of Burgas 2011

И май е редно да му сложа подзаглавие “Реквием за една романтична почивка за двама.”. ‘Щото като кажеш романтична почивка за двама, обикновено човек тръгва с идеята, че ако не е романтично, то ще е поне почивка, пък ако и това отпадне – поне ще сте двамата с половинката ти. С гордост обявявам, че успях(ме) да се проваля(им) по всеки един от трите параграфа, а това само по себе си би трябвало да е нещо като рекорд, нали?

Bad romance

Не знам в кой точно момент романтиката си отиде, но подозирам, че това става още в мига, в който някое същество от мъжки пол реши, че трябва да се обвърже с мен в нещо повече от платонична любов. В крайна сметка, за всеки, прочел и едно мое словосъчетание, е видимо, че романтика е моето второ име. Все пак ще дам на себе си един вид карт бланш, казвайки, че първите признаци за смъртоносната болест, надвиснала над романтиката в цялото преживяване, дойде, когато с приятеля ми решихме, че няма да си наемем хотелска стая на брега на морето, където специално отгледани за целта роби да ни палят свещите докато вечеряме с калмари и черен хайвер и да ни веят с палмови листа, а ще бъдем мизерни и противни, запазвайки си квартира при бургаска баба със спартанско обзавеждане в комунистически стил за по 10 лв. на вечер. Вторият куршум в главата на романтиката дойде от 6-часовото пътуване с влак от София до Бургас, което си причинихме, белязано най-вече със закалка на обонянието ни до нива, в които почти не ни правеше впечатление, че потният дядо от съседния вагон разля близо литър ракия върху седалката си. Тотален нокаут на роматичното нанесе фактът, че макар да бяхме запазили въпросната квартира, бабата беше достатъчно изкукала, че да я предостави на някакви други случайни хора, които й се обадили същия ден по-рано, та бяхме принудени да се реем из бургаската гара, докато една енегрична лелка не ни подхвана на бърза ръка и не ни набута в тясна стая в 16-етажна панелка срещу 15 лв. на вечер с изглед към морето ( пък ако имаш бинокъл и особено добро зрение, дори имаш шанс да зърнеш самото море! ). Леля ви Иванка, нашата нова хазяйка, ни почувствува дотолкова близки, ‘щото си влизаше и излизаше от стаята ни когато си поиска без да почука, като винаги намираше душевни сили да ни напомни колко много ни харесва квартирата й и как догодина непременно ще се върнем точно при нея, набутвайки ни поредната импровизирана своя визитка (написан телефон върху хартия, с каквато в селските магазини опаковат салам). Беше също тъй безумно романтично, когато в съседния апартамент започна ремонтна дейност точно в дните на Спирит, точно откъм 9 сутринта, когато ние, прибрали се в преди цели 5 часа от фестивала, сме свежи като корнишончета, намазани обилно с хидратиращ крем. И да не забравя – самите ние, връщащи се след близо 8-часово подскачане на фестивала насред пясък, пот и миришещи на пеперудки химически кенефи, също бяхме самото олицетворение на романтиката.

 

“Почивката”

Моментът с почивката си отиде още когато двамата решихме, че ще последваме светлия ми пример от миналата година, когато бях доброволец на фестивала, имах работа точно 3 часа за всичките 3 дни, а през останалото време си клатех краката и си лафехме с колежките. Основната разлика беше, че миналата година бях на гишето за журналистически акредитации, а тази се записах в групата с най-малоумната работа, а именно – мацките, които ви раздават усмихнато програми и рекламни материали на входа. В началото хората буквално търчаха към нас и се изпопретрепваха, за да си вземат програма, но след четвъртия час, когато всеки един фестиваладжия можеше да натрупа състояние, само ако продаде събраните програмки за вторични суровини, хората малко по малко започнаха да ни псуват и да ни се дразнят. Смятайте какво беше на третия ден, когато популацията на програмите заплашваше да надвиши тази на циганите в световен мащаб, а ние вече никак не бяхме толкова усмихнати и щастливи, след като всяка от нас беше прекарала по близо 18 часа на крак в раздаване на хартийки през фестивалните дни. Но моите почти 6-часови смени на ден са просто един кратък миг в сравнение с доброволческия маратон, на който се постави приятеля ми, ангажиран да помага в бекстейджа. Явно вътрешно се беше амбицирал да организира и задвижи сам целия музикален форум, което доведе до момента, в който на 12-ти август изкара 18-часова смяна, изпълнена с мъкнене на столове, опъване на тенти, търчане из града за покупки за звездите и всякакви други подобни леки задачки. Леко изнервена и малко притеснена деликатно му намекнах да остави и другите да се включат поне малко в организацията, но от това резултатът беше само, че на 13-ти изкара още една 18-часова смяна, белязана най-вече с притеснението дали Моби ще благоволи да се качи на сцената. Последва разговорът ала глупако нещастен, посмей още веднъж да се изнасилиш от работа и светът ще ти се стори тесен, който даде своите благотворни плодове – на 14-ти стоя скромните 9 часа, а след това дори успяваше да се движи на собствен ход и да поддържа сравнително адекватни разговори за времето! Пълен релакс, дет се вика.

С какъвто си се събрал, такъв те е преебал

Но докато единият от нас беше твърде зает да се изживява като човекът фестивал, другият реши, че трябва да направи като миналата година, когато покани половин София и 1/3 Бургас в квартирата си. Способността ми да превръщам дори един квадратен метър площ в комуна е просто пословична още от прогимназията, когато с интерес установих, че след като всеки ден в продължение на месеци канех хора вкъщи и си организирахме миникупончета, целият ми випуск знаеше отлично къде живея. И хич не преувеличавам. И така, идеята, че ще бъдем само двама пропадна още две седмици преди да заминем, когато една приятелка ме помоли да спи в нашата квартира на 13-ти и 14-ти, при което аз не само се съгласих, но и я заубеждавах да вземе със себе си цялото си семейство. 12-ти август започна с молбата на една друга низвергната мома да спи в нашата квартира, на което се навих без дори да дочакам да ме попита. Интересната серия продължи с други двама приятели, които се връщаха от Несебър и искаха уж само да се видим на бургаска територия, после помолиха само да си оставят багажа у нас, а накрая не успяха да си намерят квартира и ние ги приютихме в скромната обител на леля ви Иванка, която заприпка от щастие, че ще може да събере още парички, еврейката му с еврейка. И така, на 12-ти вечерта в стаята ни ( цели 20 квадрата! ) спахме 5 човека ( единият на шалте на пода ), от които леля ви Иванка знаеше за 4-ма. Но стана още по-красиво, когато девойката, с която имахме уговорка от преди, цъфна в 7 часа сутринта пред входа, та трябваше да измисляме нови схеми, по които да се сместим възможно най-комфортно, без да се налага нечия ръка да бъде ампутирана, ‘щото не се побира никъде. Не е нужно да обяснявам, че всеки, който помоли да си остави багажа в квартирата ни, беше добре дошъл, нали? А това бяха още над 5-6-ма келеши. Отделно, реших, че трябва да се изживявам като добрия самарянин, с което стигнах дотам, че на първия ден вкарах нелегално 7 човека с доброволческата гривна, на втория бройката изненадващо нарасна до около 13, а на третия отново спадна до скромните 7. И принципно самата аз съм против нелегалните схеми по концерти и никога досега не съм влизала с чужда гривна, фалшив билет и прочие ( считам го за кражба от джоба на изпълнителите, едва ли не ), но когато някой приятел ме помоли е съвсем друго – те винаги са толкова бедни, толкова безкрайно будещи съчувствие и някак просто не мога да им откажа. Та, впрочем, ако някой иска да ми дойде на гости на немска земя – винаги ще се намери място в общежитието ми, голямо около 17 квадрата – можете да се запишете в листата за чакащи като оставите коментар под публикацията ( само има-няма 20 човека ще са преди вас! ) :D

 

Spirit of Burgas 2011

След тези особено интересни за всички ви описания на идеалната ваканция, е редно най-после да обърна внимание на самия музикален форум. Първо няколко наблюдения. Досега за Spirit of Burgas беше много специфично, че имаха един суперсилен ден, с много, много известен и повсеместно обичан хедлайнер ( 2008 Sisters of Mercy, 2009 Faith no more, 2010 The Prodigy ), а през останалите дни програмата беше по-слаба и съответно хората си купуват билети само за въпросния ден. Тази година очевидно звездата на фестивала трябваше да е Moby и очаквано вторият ден (13-ти август) събра най-много хора. И все пак, когато човек си спомни какво беше миналата година на Prodigy или по-миналата на Faith, някак хората, посетили Спирит през 2011, му се струват в значително по-малко. През 2010, когато Продиджи свириха, тълпата наистина заемаше целия шибан централен плаж, хората се простираха почти до самото море, преминаваха много отвъд озвучителната кула срещу мейнстейджа и беше почти абсурдно да си помислиш да дишаш, камо ли да мърдаш! Не съм фенка на Moby, сигурна съм, че супермного е зарадвал почитателите си и че хората са си изкарали перфектно, но по време на неговото изпълнение се бацнах на сцената на Jack Daniels, за да слушам емигрантските метъл-етно-турбочалга-хиперфънки-джангър-пънкария носеща звучното име Kultur Shock. Доста е странно впрочем, че по време на хедлайнера имаше изпълнители и на другите сцени – ако не се лъжа, досега винаги се правеше профилактика, за да могат хората да се струпат на главната сцена. Как да е. Kultur Shock са група, която идва за 4-ти или 5-ти път на родна земя, но по-интересното при тях е, че най-най-първият ми концерт в живота беше по време на тяхното първо (?) посещение в България през далечната 2006г., когато, за съжаление, нещо не останах,  за да ги видя докрай – май нашите не ме пуснаха до толкова късно. Все пак, през 2009 ги видях с Pero Defformero и Контрол в Универсиада и до Parkway Drive това беше най-силният концерт, на който съм била. Група с неповторим заряд, уникален контакт с публиката и невероятно чувство за хумор. Умеят буквално да взривяват и наистина не чувстваш умора, макар че по някое време се усещаш, че заедно с още 500 потни метъли въртите кючеци от близо един час. Изсвириха купища от старите класики като Mastika, Tutti Frutti, Hashishi, Duna (песента, която съм си заплюла да ми е сватбена), Romana, доста от новите парчета, както и моя абсолютен фаворит God is busy. May I help you? (дълго време се чудех дали да не използвам заглавието за подзаглавие на блога). Излязоха не-знам-колко пъти на бис, бяха нахилени и иронични, ебаваха се с Metallica и със себе си, и макар да бях вече доста поизморена, пак успях да се размажа. Редно е да отбележа, че цигуларката им е абсолютен виртуоз, прилича на манга героиня, но ... КОПЕЛЕ, НЕ СЪМ ВИЖДАЛА ТОЛКОВА КОСМАТА ЖЕНА! Сериозно, краката й бяха по-космати от на братовчеда То след дългогодишна употреба на хининова вода, за подмишниците да не говорим, а на други места въобще не ми се иска и да си го представям. Брррррр! Емигрантската шайка бяха единствената група, която гледах през втория ден, защото бях суперизморена, а и след тях бях загубила почти всичките си жизнени сили, та се прибрахме в квартирата. С това вторият ден се оказа най-слабият от фестивалните поне лично за мен, но щом толкова се размазах, смятайте какви са ми били другите.

Щом веднъж започнах да пиша ревюто степенувайки днити по това колко съм се накефила на концертите, ще продължа да спазвам тая линия. Третият фестивален ден е на второ място в личната ми класация по якост. Докато с колежките раздавахме поредната доза програмки, от които вече ама хабсолютно никой нЕмаше нужда, Skindred се развъртяха на главната сцена. Чувах ги идеално от централните стълбища на морската градина и честно да си призная, това е единствената група, за която ама наистина ме е яд, че не успях да видя по време на фестивала. По едно време с останалите мацки просто се хванахме, че по-скоро изпълняваме някакви щастливи вихрени танци под съпровода на енергичните уелсци, отколкото да си спазваме стриктно служебните задължения. След изпълнението им нямаше човек, който да не ми каже, че не са били гигаизумителни турбовпечатляващи. Наистина завиждам на всички, успели да ги видят – звучаха перфектно!

Deftones са банда, за която не знаех нищичко преди да ги чуя на фестивала, но за сметка на това поне 10 човека от различните компании, с които се засякохме, ми казаха след изпълнението им, че са се разревали, защото от години, не от десетилетия, абе кажи го от векове са не просто влюбени в бандата, но тя им е нещо като висш житейски ментор, едва ли не, нали. Ем, not exactly my cup of tea. Раздаваха се наистина много, зарадваха невъобразимо феновете си, а това е нещо, което винаги трябва да се уважава, но не оставиха никаква по-дълбока следа в главата ми. Честно да си призная, знам, че ще бъда поругана от тоновете мацки, които искат да правят sweet fan love с всеки един от групата, ама по едно време даже се усещах как си гледам часовника в чудене кога ще свършат. И щяха да си тръгна и да оставя хората да им се радват, но просто имАх глупостта да се набутам най-отпред и излизането щеше да ми коства много повече усилия, отколкото просто да си остана и кротко да скучая докато приключат. Направиха някакъв доста весел кавър на Кейти Пери, което ме накара да живна, а вокалът им на няколко пъти изплю вода от устата си все едно е изригващ вулкан, но с това се изчерпва интересното за мен в тяхното изпълнение.

Последва дълго щъкане из различните сцени – не ми се гледаше Милена за 346569265 път, на сцената на Jack Daniel’s беше пак нещо бедничко, на джаз сцената май беше Васко Кръпката и най-накрая успяхме да намерим един басейн, пълен с гумени топки, в който можеш да се хвърляш. Та там, под лежерния и всъщност доста приятен съпровод на хедлайнерите за деня (по същество група, за която всеки ме попита “Абе чувала си ги ги някога въобще?!”) Leftfield прекарахме доста време във весели детски игри, имитирайки The Big Bang Theory и тяхното емблематично Bazinga! След това, естествено, аз и една приятелка се изпокарахме с останалата част от голямата парти стадна тайфа, с която се движехме през този последен фестивален ден, отцепихме се от тях и отидохме да слушаме Scratch Perverts. Принципно, доста рядко бих си пуснала вкъщи dnb, различен от Prodigy, Pedulum, Spor, Black Sun Empire, Asian Dub Foundation и други подобни, дето не съществува човек, слушащ малко от малко музика, който да не ги знае. Прекалено надъхващо ми e, за да си цикля сама вкъщи, но пък си умирам за партита с подобни ритми – идеално ми е, за да се изтощя тотално от скачане в ритъм и обожавам моментите, в които просто ставаш едно с ритъма и не можеш да спреш да подскачаш. Същото ми се случи и по време на изпълнението на въпросните симпатяги. Имаха някои лигави моменти с гадни женски вокали, имаше и няколко минути, в които, не знам защо, звукът беше драстично намален, но последните 40 минути от сета им бяха Е П И Ч Н И. По едно време усетих, че се давя само от пясъка, който хвърчи във въздуха докато подскачам, и единствената причина накрая да се спра беше, че десният ми крак тотално отказа. Просто блокира и минута-две изпитвах нечовешката болка, когато си свивах коляното. Беше наистина невероятно и ме е яд, че на плажа бяхме останали не повече от 700-800 човека, от които има-няма 200 се разбивахме – пичовете заслужаваха много повече и наистина щяха да избухнат двойно, ако още хора ги бяха уважили. Но предполагам, че умората си е казала думата – все пак, трети ден и то в 2 през нощта.

Иииии *барабанен ритъм* дееееен първиииии! Излишно е да казвам, че бях на фестивала предимно, най-вече, единствено и само за Suicidal Tendencies, а всички останали банди ми бяха просто приятен бонус към изживяването, нали? Много е трудно да описваш какво точно се случва около теб, при положение, че навсякъде летят пясък, зъби, крака, сополи, кръв и коси, завихрени в една от най-могъщите месомелачки, на които съм била свидетел. По дефиниция мошът не предполага балерински подскоци и нежни ласки, ама май за пръв път ми се случи да си помисля, че наистина не съм толкова безсмъртна, колкото си мисля. Като цяло нямаше сериозни инциденти и мелето беше възможно най-близко до културното за толкова мащабно събитие, но въпреки това си ги имаше хората, които си влизаха с интенцията да ти направят бъбреците на сос “Болонезе” с лакти, а не просто да си направят веселото. И пак, въпреки че бяхме събрани почти само феновете най-отпред и в моша, не мисля, че подобна група е особено подходяща за такъв фестивал – някак не отговаря на масовия вкус, а и си предпочитам да сме си в зала/ клуб или поне фестивал с изцяло такава музикална насоченост и да сме наистина само фенове – по-задушевно е някак. Недай боже сега някой да си помисли, че се оплаквам, че са дошли – просто щях лично аз да се чувствам по-комфортно при един по-близък чисто физически контакт с групата. Един от най-величествените моменти беше, когато ни призоваха да направим wall of death и плажът просто се разцепи на две половини, които се сблъскаха като Червено море след преминаването на Мойсей и дружината евреи. Крещене ST до припадък, пот, енергия, липса на въздух – една приятелка, която довлякох до концерта и която никога не е слушала такава музика, каза, че сме най-откачената шайка говеда, която е виждала, но и че групата се е раздавала на 134%, което я беше накарало да ги хареса. Копирам сетлиста, за да видите колко точно е силен, а и защото ми е малко трудно да си спомня сама каква беше поредността на парчетата и да опиша дълбоките си душевни и емоционални изживявания поотделно. ST са хаос, идват и те отмитат и нямаш възможност въобще да се обърнеш назад и да видиш друго, освен опустошение и невъзможност да сглобиш пъзела на потните си пречукани във въргала мисли.

След тях, слава тебе Господи, не ми се наложи да превързвам я потрошена глава, я счупен крак, така че с пълна сила се насочих към сцената на Jack Daniel’s, където Mark Foggo’s Skasters тъкмо излизаха, за да ни покажат какво е да си във вихъра на ska extravaganza. Скастърите са група, идваща за четвърти път у нас, които съм гледала всички тези четири пъти и нямаше с какво толкова да ме изненадат – просто зътвърдиха, че са квинтесенцията на думата купон. Много танци, много добро настроение, много от очите на Марк Фого, толкова типични с това, че непрекъснато са на косъм да изскочат от орбитата си, много от малкия нахален чичак до мен, който непрекъснато ме блъскаше брутално в кръста в опит започне пого, независимо къде сред публиката се опитах да избягам от него ( добре че беше един безкрайно симпатичен и доста стабилно стъпил на земята, ако ме разбирате, негър на име Христо, който ме взе под опеката си и чичака се разкара ). Поредният симпатичен концерт на холадските пичове, поредният хашиш от Амстердам – и пети път да дойдат, пак бих отишла.

Последния изпълнител от този най-силен за мен ден, когото видях, беше dub step легендата Benga. Надрусан ритъм, с който по едно време сте просто едно цяло, без толкова подскачане, колкото позволява dnb-ът, просто циклеж, който те принуждава да си непрекъснато в очакване на забързване или ескалиране, на кулминация, която понякога така и не идва. Размазах се. Ушите ми бяха на пихтия от баса, а краката ми отново не искаха да ме слушат след края на сета. Има някаква необяснима енергия в тая музика и дори не мога да определя защо ми харесва – просто някак явно ти влиза венозно под кожата.

Backstage experience

След като толкова много ви занимавах с личните си драми по време на музикалния форум, редно е да се реванширам, давайки отчет за бекстейдж дейността, където доброволстваше приятелят ми. По едно време толкова слушах за това какви пичове са хип-хоп легендите от Onyx, колко си знаят, че са велики, но се държат съвсем приятелски и готино с персонала, че едва не изревнувах от шайка затлъстели негри на средна възраст. Любимият коняк на Стики е Hennessey, ебавали са се, но и са насърчавали някакъв местен рапЕр с лош английски (техен фен, едва ли не, от бебе), а цял Спирит ядохме останките от пиците им, които те щедро бяха подарили на приятеля ми. Suicidal Tendencies очаквано са били зверски готини, поръчали си много, много бири, но не ги изпили след концерта, а ги оставили на персонала. Имам си автографи от Mile Miur и тлъстия, но епичен барабанист Eric Moore. Ще си ламинирам листчето със сакралните им подписи. Gotan Project, според повечето хора виртуози, според приятеля ми – танго с електронни елементи, били надути и претенциозни шибаняци (списъкът с желанията им бил дълъг две страници дребен шрифт), заемащи половината тенти и непозволяващи на доброволците по никакъв начин да контактуват с тях. Moby е хардкор веган със собствена готвачка ( доста красива, доколкото разбрах), тъпчещ се само и единстевно с био храни и желаещ стаята му да не мирише на нищо (особено трудно постижимо при цялостната воня на пот, носеща се сред бекстейджа), но пък инак не е имал някакви безумни желания, пък и не е направил проблем за тези, които не са били изпълнени. Benga и Youngman пък са поискали да им уредят по някоя друга жрица на любовта, а Skunk Anansie, също непретенциозни сладури, се понапили и се поразвилнели из бекстейджа след изпълнението си, но като цяло нищо кой знае колко страшно.

На журналистиката - с обич и омерзение

„За светлото бъдеще се грижат политиците, за светлото минало — историците, за светлото настояще — журналистите.“ — Жарко Петан

В последно време индексът на чувството ми за хумор започна рязко да спада. Дали е заради жегите ... или просто сега осъзнавам, че никога не е бил особено висок – това не мога да кажа. Но пък всичко си има положителна страна – сега поне ще мога да поговоря по една тема, която е достатъчно сериозна, че да не позволява натрупването на ‘псевдохумористични метафори’, както един анонимен анализатор на моето творчество уместно спомена в коментара си към предишна моя публикация. ‘Щото има моменти, в които дори Оскар Уайлд съзнава колко е важно да бъдеш сериозен.

В броя на L’europeo за медиите попаднах на една стряскаща статистика – за последните 10 години в Русия са убити приблизително 100 журналисти, ако не ме лъже паметта. Политковская е само един от десетките случаи на журналисти, чиято уста е трябвало да бъде затворена. А сега се замислете колко са журналистите в България, на които си струва да се затворят устите, които са неудобни и които наистина разкриват плашещи мръсни практики, а не са просто поредната лаеща сган като гологлавия кондомоподобен Слави и сбирщината шутове около него, вменили си ролята на обществена опозиция? Помислете добре и ако стигнете до някакъв извод, моля, споделете като коментар, ‘щото аз така и не можах да се сетя за някого. Благодаря предварително. Малко ме е срам, че толкова често споменавам Папуа Нова Гвинея в доста негативна светлина, при положение, че там са по-напред от нас  в класацията на “Рапортери без граници” от края на 2010г. за свобода на словото. Както и блестящата плеяда от истински икономически и социални тигри, които, сигурна съм, всеки със затворени очи може да посочи на картата, като Ботсвана, Того, Гвиана, Парагвай, Буркина Фасо, Танзания, Уругвай, Суринам, Гана и не на последно място – този същински колос Тринидад и Тобаго. Nice, a? Още по-приятното е, че през 2006 сме били на 36-то място пред страни като Франция и Италия. 

У нас на хартия има свобода на словото. Едно от доказателствата е медийният плурализъм. И, да, имаме десетки различни телевизии като се започне от моите абсолютни любимци и кумири БТВ ( за тях по-късно ) и се стигне до престижни кабеларки като Кракра. Всички те бяха твърде заети със сериалите си и с репортажите си за цената на праха за пране в България и Гърция, за да прекъснат предаванията си с ексклузивни кадри в началото на бедственото положение в Япония. Чак като видяха, че всички световни агенции и медии са насочили поглед натам, тогава решиха, че евентуално това би представлявало интерес за публиката им. У нас такова нещо като breaking news не си спомням откога не е имало. Някой? Но пък турските сериали и готварските предавания успешно се множат за радост на затлъстелите домакини.Едно от малкото предавания, които се занимават с що-годе сериозни теми по сравнително обективен начин, това за мен е “Референдум”, без да претендирам за някакво особено разбирачество.

Имаме си и набор от печатни издания – от “24 часа”, през “Телеграф”, та до “Уикенд”, като не съм сигурна дали така подредени са в низходящ или във възходящ ред ... Кога последно сме имали БЪЛГАРСКО официално печатно издание, което да се занимава със сериозни икономически анализи? Не говоря за блогове – ей така, вестниче или списание, което ти спестява купуването на The Economist? Сещам се за един-единствен нашенски вестник, чиито политически анализи отговарят на някакви стандарти за обективност, качество и аналитичност – “Капитал”. Масова практиката е да ти се съобщят някакви факти, ама кое откъде следва, какво се очаква, какво трябва да се направи по въпроса, кой е отговорен – никой не знае. Гърция ни е съседна държава, но едва наскоро успях да разбера горе-долу какво се случва по улиците й, какви са исканията и обвиненията на хората и защо, в крайна сметка, там се стигна до такива ексцесии – просто четох немския “Die Zeit”. В момента пак не ми е особено ясно какво точно става в Италия, например ( айде, Испания е по-разбираема ). Към коя чуждестранна медия да се обърна викате? Спомням си, че кралската сватба беше описана в целия й блясък и пищност от родните журналя, та чак вероятно в някой квартален вестник се е намерил смелчага, който е представил калпав превод на интервю с обущаря на Уилям и декоратора на антрето на Кейт. В броя на Der Spiegel, който отразява церемонията, има статия от приблизително 9 страници, която обвързва радостното събитие с цялостен анализ на политическото състояние във Великобритания и прогнози за бъдещето на монархията. Сравнението е болезнено. Като цяло наблюденията ми сочат едно - отразяването на световните конфликти в българските медии оставя у хората впечатлението, че някъде по широкия свят нещо си се случва, ама какво точно и защо точно – никой не знае и следователно губи интерес.

Нашите медии са независими. Факт - независими са от тези, които НЕ ги спонсорират. Когато Мтел имаха проблеми с изчисляването на сметки, когато половин България лудна заради завишени месечни такси, когато не можехме да си проверяваме сметките с месеци и не получавахме фактури, а накрая ни ги натрупаха наведнъж, та точно тогава коя медия в България отрази адекватно случая? Кой платен списвач имаше топките да каже нещо на широката общественост по въпроса? Блогъри и независими електронни издания подпалиха интернет с оплаквания, социални мрежи, форуми – навсякъде се говореше. Но официална информация не излезе. Едва след няколко месеца Мтел имаха доблестта, храбростта и мъжеството да напишат три реда извинение към милионите (!) си клиенти, които може би са забелязали, че от известно време по-скоро можеш да убедиш японски турист да не снима забележителности за минута-две, отколкото да получиш информация за натрупаната по разговори от теб сума.

Когато родните журналя не могат да отразят достатъчно компетентно някакви външнополитически събития, да си каже човек “ОК, все пак живеем в България и, колкото и да е тесногръдо, нещата, които се случват под муцуните ни, ни интересуват повече.”. И чашата наистина щеше да е наполовина пълна, ако поне новините от България биваха отразявани адекватно. Само че истината е, че медиите в Северна Корея могат да минат за обективни стожери на свободното слово, когато ги сравниш с начина, по който българските жълтоплювалници отразиха случая с убийството на Яна Кръстева в Борисова градина миналия месец. Медийната гавра беше в нарушение на почти всички точки от Етичния кодекс на българските медии, но най-вече в нарушение на точка 2.3.3: Няма да засилваме мъката на хората, попаднали в беда или пострадали от престъпление, и ще съобщаваме такива информации със съчувствие и сдържаност. Когато я нарекоха клошарка определено не нараниха близките й хора; после пък беше наркоманка – сигурна съм, че родителите й са заприпкали от радост; след това пък пиеше от обяд – кой не иска да чуе такова нещо за мъртвия си приятел? Какво, принизявайки социалното статукво на момичето да не би да изкарахте смъртта й, едва ли не, заслужена, уважаеми подлоги? Или това че МВР си мълчеше по случая дни наред без да ви дава инструкции как бляскаво да отразите случая като поредната им успешна акция, ви наплаши дотолкова, че да ви е страх да се отнесете със смъртта на едно човешко същество както подобава – с уважение към отнетия млад живот? Много ли бяхте яки, “24 часа”, че в момента, в който задържаха единия заподозрян, веднага излязохте със статия, в която главната интенция беше, че МВР и в частност Цветанов са най-голямата манна небесна, падала над смирените ни глави?( ето я самата статия: http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=971861 ( забележете как седем пъти е споменат Цветанов, как цитатите на бащата на убитата са подбрани, така че да се изказват ласкаво за дейността на полицията, как е повторен два пъти най-положителният от тях!) ).

Но потресаващата неграмотност на знайни и незнайни драскачи в разни редакции не може да се сравнява с наглостта на БТВ и перлата в тяхната репортерска корона – Миролюба Бенатова. Защото когато откровени лъжи се разпространяват от “най-гледаната” българска телевизия, когато хора, спечелили поне някакво обществено доверие, си позволяват да се изхрачат върху него в името на сензационната булевардна журналистика, когато в сравнение с репортаж в праймтайма, вестник “Уикенд” все едно проверява истинността на историите си с детектор на лъжата, тогава вече положението е катастрофално. А още по-катастрофално е, когато наглостта стигне дотам, че не последва доброволно официално опровержение или поне извинение към наранените близки. Ето за този репортаж говоря:

http://www.btv.bg/news/bulgaria/story/1426532579-Razsledvashtite_kategorichni_Nyama_nasilie_nad_Yana.html 

Несъществуващото шествие се проведе половин час по-късно, над 500 човека се събраха и беше отразено от най-големите български медии, включително и от БТВ в емисията им от 22 ч. същия ден... Не мисля, че бих могла да коментирам, не мисля, че е редно да иронизирам – подадох жалба срещу репортажа в Национален съвет по медийна етика и се надявам на развитие по въпроса. Толкова. Но се чудя, как очаквате хора, които искат и могат да пишат, да пожелаят да се занимават с нещо толкова унизително и гнусно като журналистика в България?

Уилям Сароян напуска училище на 15 години с идеята да стане писател, изричайки най-врязалите се в съзнанието ми думи, излезли от устата на моя любима личност: “Искаше ми се да променя американската литература. Беше наложително. Защото не я харесвах.”. Наречете ме наивен идеалист, наречете ме празен мечтател, наречете ме мечтателен празняр, но чувствам същото по отношение на българската журналистика – тя трябва да бъде тотално закрита в настоящата й форма и създадена наново. Незабавно, спешно. За разлика от Сароян обаче, нямам самочувствието, че мога сама да променя  нещо...

Случаят Брайвик

На първо място искам да се извиня, че не съм писала от векове, но напоследък нямах никакво време дори да спя, пък какво остава да седна зад компютъра. Имам няколко проекта в главата си, така че тея дни вероятно ще бъда по-активна.

Има моменти, в които е подходящо да се посмеем на някоя простотия и да се изгаврим с нечий лоботомиран мозък. Смея се на расистките вицове за Холокоста, на тези за талибаните или за други военни престъпления, които принципно ме шокират – просто с хумор болката се притъпява по-лесно. Но за да дойде момента, в който е уместно да се шегуваш с такива неща, е редно да мине време, много време. Масовото клане, което извърши Андерш Брайвик в Норвегия, беше едва преди седмица и дори роден циник като мен все още не може да си затвори устата от ужас, какво остава пък да му хрумне някоя абсолютно неуместна шегичка по този повод. Затова в настоящия си пост нямам намерение да се опитвам да забавлявам някого – идете в YouTube, там има достатъчно весели клипчета, на които да се посмеете. В следващите редове мисля да се опитам да анализирам ситуацията доколкото опитът и акълът ми на 19-годишна рядко трезвена пръдла ми позволяват. Нямам и абсолютно никаква намерение да ви запознавам със случая – щом четете този блог, значи не живеете в Сибирската прерия, следователно знаете вероятно повече подробности и от мен за станалото.

Брайвик и смъртната присъда

Без да се правя на псевдоизвисена и лицемерно демократична абсолютно чистосърдечно си признавам, че ако Брайвик беше застрелял някой мой близък или приятел, нямаше въобще да чакам съдебно решение, а щях собственоръчно да го пречукам с ритници с метално бомбе в лицето, докато прекарвам нажежено до бяло желязо през ректума му. И единственият ми мотив щеше да бъде отмъщението. Но тук идва първата пробойна в наличието на смъртно наказание. Факт е, че наранените имат право да искат вендета, но също така е факт, че отмъщението е една от най-низките човешки емоции. Всъщност, дори да не сте съгласни, че е една от най-низките човешки емоции, ще се съгласите, че е човешка емоция. А законът не може да се подчинява на човешките емоции – той трябва да ги контролира и възспира, да е над тях. Ако караме на принципа око за око, то светът ще бъде населяван само от слепци. Да убиеш убиеца означава да му върнеш със същото, да му отмъстиш – наистина ли искаме закон, който декларира правото на хората да се самоунищожават?

После, всички твърдим, че човешкият живот няма цена, но по същество се опитваме да му сложим такава. Да ти конфискуват имещуството не е достатъчно наказание при убийство, да лежиш в затвор също ни се струва малко, затова най-първичната реакция е, че е правилно да заплатиш за отнетия живот с твоя собствен. Само че и това не е така. Защото всеки човешки живот е уникален сам по себе си и един не е еквивалентен на друг, следователно дори да убиеш убиеца, то пак няма да имаш уравнение, а отново ще си изправен пред неравенство. Истината е, скъпи мои, че НЕ СЪЩЕСТВУВА достатъчно сурово наказание за отнемането на човешки живот. Просто няма и не виждам как ще можем да го измислим. Не знам, само на мен ли това не ми се струва чаааак толкова ужасно? Не е ли дори донякъде християнско – не отвръщаш на злото със същото зло? Или съм просто наивна...

Масовите убийци от рода на Брайвик обикновено се самоубиват накрая. Наистина ли мислите, че ако той се беше гръмнал, на близките на загиналите щеше да им стане по-леко? Щяхте ли да се чувствате удовлетворени, ако беше мъртъв? Щеше ли справедливостта да възтържествува? Според мен, просто се чувстваме безсилни, когато някой такъв се самоубие – няма какво да направим и това ни убива вътрешно. А ето че Брайвик има наглостта да остане жив и ние се виждаме в силната позиция на хора, които могат да решават чужда съдба: ако смъртта дойде по наше желание, това е върховна справедливост, нали така? Доста цинично, мисля си.

В един форум попаднах на много интересно твърдение – болката на близките не може да бъде притъпена независимо какво се случва с него ( факт ), следователно защо просто не го екзекутираме, не за да отмъстим, а просто защото представлява заплаха за обществото, пък било нехуманно да го оставим до края на живота му в килия. Само че е нехуманно и да изтрепеш десетки хора. Ако го убием, такива като мен ще се разпискат колко е регресивна подобна мярка, няма да се учудя и ако в желанието си да скандализират и правят по-голям тираж, някои дори не го обявят за мъченик и всякакви подобни глупостти. Сиреч, чудовищната екзекуция ще изглежда по-малко чудовищна заради решението той да бъде умъртвен. От друга страна, наказанието трябва да е адекватно на престъплението (подчертавам АДЕКВАТНО, а не еквивалентно, че да не стават обърквания!!). Този човек иска внимание – ако то не му бъде дадено, или поне той не разбира колко голямо внимание му се отделя, това вече ще е наистина болезнено наказание за него. Доживотният затвор ще го отдели от обществото ( също както и смъртното наказание би сторило ), а животът в абсолютна изолация години наред наистина е мъчение, но поне аз го виждам като справедливост, пък ако ще и да звуча нехуманно!

Последно. Това е точката, по която най-малко хора ще се съгласят с мен и след изчитането на която много от вас ще ме обявят за наивен глупак. Приемам този риск. Ще цитирам част от едно от най-любимите ми произведения , а именно ‘Размисли за гилотината’, с което авторът му, Албер Камю, печели Нобелова награда:

 

Бернар Фало, от групата „Маси“, на служба в Гестапо, осъден на смърт, след като бе признал многобройните и ужасни престъпления, в които се бе провинил, и посрещнал смъртта с изключителна смелост, сам заявяваше, че не може да бъде помилван. „Ръцете ми са прекалено много опръскани с кръв“, казваше той на свой другар от затвора. Общественото мнение и това на съдиите му го поставяше в категорията на непоправимите и аз бих бил склонен да се съглася, ако не бях прочел едно удивително свидетелство. Ето какво Фало споделил със същия този другар, след като бе заявил, че иска да посрещне смело смъртта: „Искаш ли да ти кажа за какво най-много съжалявам. Е, добре! За това, че по-рано не съм познавал Библията, която имам. Уверявам те, че сега нямаше да съм тук.“

На 99.9999999999999999% съм убедена, както и всички вие, че Брайвик е абсолютно непоправим. Както хората са си мислели за Бернар Фало, нали? И все пак, щом съществува дори нищожно невероятният шанс да се покае, защо тази възможност да му бъде отнемана? Попитаха ме какво ще стане, ако наистина така се случи, че той преосмисли позицията си и в крайна сметка след години съжалява за стореното. Исината е, че нищо няма да стане, че нищо няма да се промени нито за убитите, нито за техните близки. Както и нищо няма да се случи, ако Брайвик бъде екзекутиран. Тогава защо да се отнема дори теоритичната възможност на едно човешко същество в крайна сметка да постигне някакво духовно израстване? Не ви ли вдъхновяват истории за хора, които макар да са изглеждали непоправими, са успели да се обърнат на 180 градуса? Не ви ли дават сили да се борите и вяра, че човешкият род все пак не е съставен само от тотални дебили и безморални отрепки?

И за да не продължавам да ви заливам със заучени аргументи, просто прочетете “Размисли за гилотината” – има я в интернет и не е прекалено дълга.

Затворът Халден

След като се разбра, че е възможно Брайвик да излежава присъдата си в най-луксозния затвор не само в Норвегия, но и в целия свят, българската общественост надигна мравешкия си гняв. С изненада забелязах една тенденция – хората обръщаха не толкова голямо внимание на циничността на факта, че на близките на убитите ще им се налага да плащат за престоя на убиеца в скъпото заведение, колкото людете се изумяваха от съществуването на, ако мога така да се изразя, випаджийски затвор като цяло. И всъщност не е толкова учудващо – тъпчем се в четиристайни панелки, имаме заплати десетки пъти по ниски от тези в Норвегия и теглим заеми, за да си позволим плазми като тези, които се предоставят на затворниците в северната страна. Само че за да се анализира правилно не е необходимо да се избиват бедняшки комплекси, а да се направят няколко елементарни клика в Google, които ще дадат достатъчно красноречиви резултати. Първо, най-често причините за извършване на престъпление, са социални - сиреч бедност и немотия, липса на друг изход освен чрез извършване на престъплението. Второ, престъпления се извършват най-често от необразовани хора ( или поне тях най-често ги хващат ). Трето, извършиш ли веднъж престъпление, попадаш в омагьосан кръг: отиваш в затвор, излизаш, никъде не те вземат на работа, защото си необразован и/или бивш затворник, извършваш ново престъпление, за да оцелееш, отиваш в затвора... Четвърто, когато биеш едно зло куче, то не става по-добро, нали? Като се вземат всички тия аспекти под внимание, решението да се създаде луксозен затвор с повече от човешко отношение към затворниците в него никак не изглежда странно, а? И ефективността му е доказана – едва 20% от пребиваващите там се завръщат зад решетките отново, а нека не забравяме, че затворът е предвиден за най-опасните престъпници в Норвегия ( тук отново ви връщам към примера с Бернар Фало и тезата, че жестоките престъпници са непоправими и няма надежда някога да се променят! ). За справка, в македонските затвори, в които хората нерядко са принудени да серат в кофи, този процент е доста над 50, даже наближава 60. Така че наистина е редно да се позамислим преди да се подиграваме на норвежците, че третират най-жестоките си изверги човешки.

Не искам да бъда разбрана погрешно – никак не ми е приятна перспективата да знам, че Брайвик ще прекара от 21 до 30 години (според настоящото норвежко законодателство ) в ултрамодерен курорт едва ли не. И на мен ми се иска да го видя затворен доживот в български пандиз с посрана мивка и изтърбушено легло – просто нека това не се смесва с доказаната ефективност на затвора Халден.

Оттук накъде?

Всяка такава голяма трагедия неминуемо води до озлобени обществени дебати относно това как трябва да се процедира, така че подобно нещо да не се случи повече. Естествено, първото нещо, което ни идва на ума е да се засилят мерките в борбата срещу тероризма ( ох, как я обичам тая борба, Ленчеееееееее! ). Възможно е норвежките полицаи вече да не се движат невъоражени както досега, вероятно и във Великобритания и Исландия ( другите две западноевропейски държави, чиито милиционери се разхождат без огнестрелни оръжия ) властите ще се замислят дали да не осигурят на пазителите на реда по някой друг патлак. Ще се инвестират (безумно) много пари в разработване на нови мерки и програми за сигурност, накрая дори е възможно да се стигне до момент, в който съседите ти те гледат подозрително, ако си си пуснал Lux Aeterna на Clint Mansell ( shame on me, телефонът ми звънеше с нея месеци наред ), защото Брайвик си я е въртял докато е стрелял по децата на остров Ютьоя.

Брайвик призовава подобните нему да се насочат към взривяване и унищожаване на ядрени реактори или лаборатории, където се правят ядрени експерименти. След Фукушима пробелмът за ядрената енергия и нейната безопасност е непрекъснато предъвквана тема. На международна конференция, която посетих наскоро, ни сложиха следния казус за разискване: какви превантивни мерки трябва да се вземат, ако бъдат заловени терористи, които искат да отвлекат самолет и да го взривят в ядрена електроцентрала. Предложенията бяха много – около ядрените реактори да се установят non-fly zones ( както във Франция, например ), централите да се подложат на серия тестове ( stress tests ) по международни стандарти, за да се установи доколко са надеждни, дори имаше радикални предложения да се блокират ядрените реактори. Не е в моята юрисдикция да казвам как трябва да се процедира с толкова деликатна тема, но не мисля, че проблемът ще слезе скоро от масата за дебати.

Манифестът на норвежеца повдига една наистина много важна тема и тя не е проблемът с ислямизацията ( основен според него ), а като цяло проблемът с последиците от глобализацията на света. Ангела Меркел каза, че мултикултурният модел се е провалил; когато ти кажат французин, вече си представяш някой усмихнат чернокож; в Англия е едва ли не е невъзможно да си хванеш такси с шофьор, който говори английски; престъпността в Норвегия през последните години се е увеличила като основно тя идва от близо 140-те хиляди емигранти. Глобализацията, особено когато не е последвана от също толкова интензивна асимилация, води до сегрегация и национализация. И си мисля, че е редно поне една десета от купищата пари, които се хвърлят за мерки за сигурност, да отиват за образователни програми, които да изравняват малко по малко стандарта и нивото между местно население и емигранти. И е крайно недостатъчно те да са насочени само към прииждащите в чуждата страна люде – толерантността е взаимен процес.

И откровено казано, на мен ми писна като се спомене някъде ислям, веднагически да се свързва с терористи, бомбардировки и зли араби, които искат да унищожат света с руски калашник в едната ръка и дюнер в другата. И някак си ми стана хем смешно, хем също толкова противно, когато мой съученик турчин го спряха на немско летище, за да проверяват дали случайно не е скрил антракс под тениската си. Момчето беше на 16 години и беше с организирана група ученици. Сигурност, сигурност, ама нея я има само когато можеш да вярваш на човека до теб. А как това да стане като непрекъсанто ни се обяснява да сме подозрителни дори към пръднята на съседа, че може да е отровна?!

Ей, Богу, Безбог!

Животът в сравнително голям град какъвто е София предлага доста разнообразна палитра от дейности, с които можеш да си запълниш ежедневието и то да стане един тон по-малко сиво и скучно. Можеш да люпиш семки на полянка в Южния; можеш да се позиционираш на удобна пейка на “Витошка”, да зяпаш минувачите и да се подиграваш на люспестите наченки на парцали, които са увили около себе си и които смеят да наричат с гръмкото наименование дрехи; можеш да си купиш огромна купа пуканки и билет за възможно най-тъпия филм, който дават (поредният спасител на света, който ще предотврати активирането на огромен дирник, закопан още от медноцинковата ера в недрата на земното ядро, което би предизвикало гигантска пръдня, вследствие на която всички бихме умрели), и да замеряш киноманите в залата от най-задния ред; а можеш и просто да решиш да прекараш спокойна и, по нашенски казано, CHILL-ната вечеринка с приятели в някой просторен колкото мазе и също толкова проветрив клуб, която след втория голям ром някак престава да отговаря на описанието “спокойна”. След поредната скандална клубна пърти енимъл нощ и прибирайки се на идеален зиг-заг около 6 часа сутринта към скромната ми обител, получих изненадващ SMS, в който ми беше наредено в 11:45 на същата сутрин да бъда на Централна гара, откъдето да хванем влак към Благоевград, оттам да се устремим към Пирин, където да преспим една нощ и после да се завръщаме в красивата ни столица. От стрес и ужас ми се видяха не звезди, ами самите звездни рейнджъри посред бял ден! После обаче се усетих, че цялата предишна седмица бях омрънкала света с това как неспокойният ми дух се бунтува да стои на едно място, как, позволявайки си да перифразирам поета, “столицата тясна за мойта душа е” и как имам нужда да попътувам, да видя свят и да напусна обетонената софийска земя. И така, решението беше пред мен – аз щях да бъда горд и достолепен планинар и да се изчистя от токсините, които бях приела през изминалите 7-8 часа.

След три часа спане в поза прегазена от валяк мотика се разбудих, направих си физзарядка и бодро-бодро заподреждах багажа си. По същество майка ми дойде и ме изрита от леглото от воле, физзарядката се изразяваше в неколкоминутни опити да си отлепя клепачите от очите, а подреждането на багажа беше по-скоро филоложки процес, в който, вкарвайки цялата си креативност и езикова безкултурност, избълвах поредица от несъществуващи, но пък ефектни псувни. Открих, впрочем, че съм от най-антитуристическото семейство, което може да съществува. Отивах да спя на палатки, а нямах шалте, спален чувал, пък какво остава и за палатка; не открих нито един чифт туристически обувки, което ме принуди да помъкна кубинките си Wehrmacht с метално бомбе, за които изрично ме предупредиха навремето в магазина, че трябва да съм безеквивалентен дебил, за да използвам за планинско катерене. Нямах фенер, бях с чанта, която може да мине за ученическа раница на първолак, но не и за нещо, което се доближава дори на километър до самар, а за да открия некухненски нож трябваше да проверя дори във фризера. И така, добре екипирана и точно в 11:45 успях да се добера до Централна гара – място, популярно с мрачно-комунистическите си краски, достойни да бъдат декор на всеки психотрилър, за който можете да се сетите. С изненада установих, че сме се събрали група от 7 закалени на сибирски студове и сахарски жеги планинари – само преди около 15 часа не се знаеше дали ще могат и трима души да се намерят, взехме си билети за влака, настанихме се и запътувахме. Когато стане въпрос за БДЖ, две неща водят титаничка битка за надмощие в полупразната ми главица. От една страна, можеш да стигнеш до другия край на страната за около 10 лв., ако си с карта за намаление. От друга обаче, не е съвсем сигурно дали ще успееш да оцелееш в токсичната среда, в която те хвърлят без предупреждение от българските железници – дали от кенефите ще се носи миризма на мърша, удавила се преди повече от месец в собственото си повръщано, дали някое симпатично цигане със сополи стигащи до брадичката му ще метне камък по влака, пък той ще вземе да пробие прозореца и да те нацели в надвратния израстък, дали прозорците няма да могат да се отварят, а навън е 41 градуса на сянка – възможностите да умреш в един роден влак са безкрайни. И все пак ги обичам, защото пътуването в компания е задушевно и забавно, а фактът, че в България все още не сме изобретили влакове, които да вдигат повече от 80 км/ч или такива, които не тракат, ти позволяват да се почувстваш като турист от 30-те години на миналия век – романтично е, па макар и на моменти този изумителен портал към миналото – българският влак, да предизвиква свивания в перисталтиката ти, водещи до изпразване на стомашното съдържание през устната кухина. След три часа клатушкане веселата ни дружина слезе поуморена, поомърлушена и зажадняла за таратор в Благоевград, където към нас се присъедини още един момък ( което ме хвърли в див възторг, защото означаваше, че сме точно 8 човека, или както аз обичам да го смятам – две четворки за белот ) и се качихме двама по двама за ръчичка в автобус към Добринище.

Добринище е прелестно място със соц-ресторант тоно до кметството, където можеш да хапнеш доста сносен таратор за 1.50 лв., а местните са твърдо убедени, че е невъзможно да се извървят 11 км. по асфалтиран и леко изкачващ се път до хижа “Гоце Делчев” и затова бързат да предложат услугите си и да те закарат срещу сумата от 25 лв. на курс за цялата група. Макар и 3 лв. на човек да не са точно сумата, която щеше да бръкне дълбоко и жестоко в джобовете ни, решихме, че няма да сме пишман туристи, нарамихме раниците си и закрачихме гордо към хижа “Гоце Делчев”. Принципно, сложният маршрут към заветната ни цел изискваше просто да вървим по асфалтирания път докато не видим бараките на хижата. Ние обаче се подлъгахме по табела с надпис “хижа”Гоце Делчев””, която ни изведе до едни планински пътеки и ливади, по които така се увъртяхме, че в общи линии бяхме поели смел курс на североюг. По божията воля на пътя ни се изпречи бяла лада отпреди 40 години, чиито собственици любезно ни повториха 47 пъти (броих ги!), че трябва да стигнем до асфалтираното шосе, а по упътванията, които ни дадоха, и компас щеше да се обърка накъде е север, накъде е ляво. Според думите им трябваше да вървим право напред, ама всъщност надясно, но по-точно в посока връх Безбог, но пък и да се движим успоредно на някаква вада (последва въпросът дали знаем какво е вада), която пък щяла да ни изведе до тревиста местност, откъдето пък нямало никакъв шанс да открием правилния път, но все пак да сме продължавали да вървим надясно. Настроихме всичките си вътрешни сензори и закрачихме в указаната посока, която, според скромните ми изчисления, по-скоро щеше да ни отведе в някоя западна провинция на Великденските острови. След близо едночасово лутане, взиране и търсене на следи от цивилизация, успяхме да стигнем до заветното шосе и бяхме на път да последваме примера на Ботевата чета и да разцелуваме свещената бетонирана земя (а допреди малко разправях как съм искала да се отърва от панеления ужасТ на столицата – иронично, а?). Бойният дух се повдигна толкова много, колкото не би се повдигнал и литър 70-градусова ракия да му бяхме вкарали, ускорихме крачка и по тъмно успяхме да стигнем до заветната хижа.

                                     Пример за отлична ориентация: със синьо е отбелязан правилният път, а с жълто - нашият маршрут.

                                           

Понеже сме нагли, приключенски настроени и мизерни, решихме, че макар на територията на Национален парк Пирин да е забранено да се опъват палатки, ние ще преборим системата и си опънахме огромна шестместна шатра (по последни данни побира горе-долу 10 човека) и си напалихме огън. Докато останалите от компанията печаха кюфтета, аз си кусах сухари с кашкавал и лютеница, но не пропуснах възможността да демонстрирам тоталната си кулинарна инвалидност, гаврейки се с някакви картофи, които останалите бяха помъкнали. Резултатът бяха полусурови полуизгорели чипсоподобни компирни остатъци, за които всички на момента се съгласихме, че имат вкус на истински чипс, а на сутринта проклинахме, държейки се за свиващите ни от болка кореми. Вечерта премина в прескачане на огньове, пиене на мастика, обяснения как няма никакъв проблем, че кюфтето е паднало на земята – в крайна сметка, това е планина – там всичко е стерилно, термично обработено и напълно екологично, както и в раздаване на титлата “chef” на всеки, проявил готварските си заложби, пък ако ще дори и само като е сложил парче кашкавал върху филия хляб. Към два-три сутринта се опитахме да поспим. Казвам опитахме, защото който не е спал без спален чувал на 1800 метра надморска височина, той не е усетил как кръвта в артериите му се изстудява и добива характеристиките на замразен компот. Някъде към 6 часа буквално застанах в поза ала молещ се мюсюлманин в опит да предпазя долните си крайници от ампутация и, както сами се досещате, ДОБРЕ СИ ПОСПАХ. Към 8 часа сутринта, след вече повече от 48 часа без сън, бях свежа като кукуряк след баня, доказателство за което е следният фотос:

Забележете свежия поглед, ентусиазма и лицето, което в най-добрия случай може да мине за някоя конфигурация на Пикасо от триъгълнаци и неправилни паралелепипеди!

След закуска двамата най-корави планинари от групата решиха, че ще катерят разстоянието до хижа “Безбог”, а оттам и до върха пеша. Останалите пък решихме да бъдем мързеливи и се качихме на лифта, който води към хижата. Самата хижа Безбог е разположена в подножието на едноименния връх, до нея се шири красиво малко езерце, но всички тези подробности от пейзажа не ни направиха такова впечатление, каквото двете кучета от мъжки пол, които упорито се опитваха да се задоволят едно друго, преследвайки ни през поне половината път от изкачването ни към върха. Тук е моментът да спомена, че аз съм безкрайно спорта натура. Преди 5 години ходех активно на кик-бокс, преди две карах ски общо взето всяка седмица през зимата, преди година и половина пък можех да изплувам без особено големи затруднения по 2.5 километра. Оттогава насам обаче най-активната спортна дейност, с която съм се захващала, е търчане след някой автобус, който изпускам, и натискане на педалите на колата. И докато преди три-четири години буквално изприпках до Мусала, изкачването до Безбог ми се стори начинание, в сравнение с което десет пъти предпочитам да изкрам ускорен курс по суахили за напреднали. Но пък в момента, в който Wehrmacht-ките ми стъпиха на върха ... е, понякога и аз оставам без думи. Една от многото легенди, свързани с върха, разказва, че докато гонели българи, турците се изкачили на върха ( впрочем, турците са народ, идващ от долини и низини, и не мога да разбера защо във всяка родна легенда бързат да катерят някакви върхове, за да избиват там ритуално някакви хора ) и казали, че там е толкова красиво, че сякаш няма Бог. Потвърждавам. Почувствах се като на люлка над света. Няма смисъл да го описвам – показвам ви го:

Разкрепостени песове демонстрират низки страсти! Срам! Позор! СМЕРТ!

Хижа "Безбог" и езерото пред нея.

Част от бодрата ни дружина, вече запотена, подсмърчаща се изкачва по Stairway to Heaven. Всъщност се чудя доколко е уместно да го нарека така, при положение, че върхът е безбожен ...

Панорама от върха към хижата и останалия свят. Общо взето те кара да се чувстваш виновен, че има хора като Дарвин, които са те поставили на върха на еволюционната верига...

Wehrmacht покоряват нови висини!

След час и нещо престой в твърде нескромната обител на безбожието, започнахме да слизаме, но този път по отвесната страна на върха. Значи не знам колко няма Бог, ама имам чувството, че само той ме крепеше да не се търкулна с грациозността на казан за варене на боб по камъните и да изпотроша най-малко пръстите, с които сега пиша тези редове. Но, все пак, и без това високото ми самочувствие имаше нужда да бъде погъделичкано от факта, че когато погледна нагоре и видя вертикалната стена, знам, че съм се спускала по нея. Слизането към хижа “Гоце Делчев” си беше като да прочетеш “Трите прасенца”, след като си изгълтал пълните съчинения на Толстой. Спомних си добрите стари екстремно-планинарски моменти, в които търча надолу по Стената на Витоша в желанието си да се претрепя някъде. Реших пак да изпробвам планинско тичане по нанадолнище и с огромно изумление установих, че все още ми се отдава – не се пребих нито веднъж!! На хижа “Гоце Делчев” пихме по едно “Пиринско” ( още ми е гузно, че имаше и “Шуменско”, но просто реших да съм тематична ) и сключихме облог – всеки каза за колко време ще слезем пеша до Добринище като наградата беше безплатен таратор. Най-големите оптимисти заложиха на 80 минути, а най-големите песимисти – 2 часа. Моята прогноза беше 90 минути. Истината е, че никой от нас нямаше да спечели, защото, макар и по нанадолнище, 11 км. след целодневно изкачване са си 11 км. – минимумът ни беше 2 часа и половина. Но след като вече бяхме вървели доволно много, слънцето ни беше напекло, бяхме измореи, а времето летеше и виждахме, че нямаме шанс ( а и пари ) да си хванем никакъв транспорт, то поне искахме да стопираме по светло, поради което се опитахме да хванем някоя от колите, които хвърчаха по пътя към Добринище. След три-четири неуспешни опита от страна на една девойка от дружината да привлече вниманието на някой профучаващ автомобил, вдигнах ръка и първата кола, макар че в нея имаше вече 3-ма души, спря. Тъй като бяхме останали едва три момичета и три момчета ( две от девойките си тръгнаха по-рано към София, за да гледат опера ), женските успяхме криво-ляво да се сгъчкаме в МПС-то и след седем минути бяхме в центъра на Добринище. Погледнахме часовника – бяха минали точно 90 минути. Аз бях победител, но целта беше цлата група да е пристигнала. Ядосвайки се, че съм изтървала таратора на аванта, си поръчах един, за да си утоля жаждата, и в този момент момчетата прекрачиха прага на ресторанта – и те си хванали стоп. Погледнахме часовника – 95-тата минута. Аз бях познала и тараторът ми излезе без пари. Излишно е да кажа колко ликувах, нали? Победата си е победа, а толкова много обичам да печеля! Безплатният таратор засили хищническата ми природа – помислих си, че така и така щяхме да се разделяме на двойки и да стопираме към София, защо да не го направим на състезание? Всички лапнаха въдицата, а за награда определихме кутия сладолед за отбора, който пръв види табела с надпис “София”.

И така, разделихме се пред автогарата, трите двойки застанахме на по 30 метра една от друга и застопирахме - доста хитро от наша страна, трябва да признаете! Редно е да отбележа, че аз и съотборникът ми представлявахме отбора мечта – аз, победителката от надпреварата за таратора, а той – най-голямата машина за планинско катерене, която съм виждала. Човекът бил изминал 100 км. на маратон около Витоша и беше станал на 21-ва или 22-ра позиция от билзо 140 участници, а това му е било едва първото такова състезание. Накратко – ако бях буукмейкър, определено щях да ни сложа най-високият коефицент за печалба. Замахахме с ръце и хоооооооп! – след две минути ние бяхме първата двойка, пред която спря кола, при това със софийска регистрация. Тъкмо заликувах, че сме си хванали директен стоп към столицата, когато младата двойка ни каза, че са само до Банско. Когато стигнахме до автогарата в Банско, нещата се закучиха. Стопирахме близо 20 минути безуспешно, огромен удар по самочувствието ми на човек, който може да спре и космически спътник на стоп, и решихме срещу 6 лв. да си хванем автобус до Благоевргад, откъдето родителите на моя съотборник да ни вземат – започвахме да губим надежда в победата, а просто да се надяваме да се приберем. Автобусът беше абсолютна стратегическа грешка – движещ се със скоростта на детска триколка и спиращ буквално пред всяка къща по пътя ни. Така позволихме на конкуренцията да вземе ценна преднина от около 40 минути. Още не мога да си го простя! Родителите на моя съотборник, хора с висок дух и състезателна натура, влязоха в положението ни на участници в надпревара и ни наредиха в Благоевград да започнем да стопираме, пък да се засечем с тях някъде по пътя. Речено-сторено. Слязохме от проклетия автобус, вдигнах ръка и първата кола, която ни спря, беше към София, а водачът – професионален шофьор! Изумени от късмета си и окрилени от надеждата, че ще можем да спечелим, запътувахме към софийско. Но късметът си е късмет – не каца на рамото ти два пъти. Бяхме на 2/3 от пътя, когато двойката, която последна си беше хванала стоп, ни се обади, че са пристигнали в столицата. Сладоледът беше загубен, но не и честта ни! Все още имахме шанс да завършим втори, макар и двойката пред нас да имаше огромна преднина. 7 минути преди да достигнем табелата с надпис “София”, те ни се обадиха, че вече са там. Загубихме честта, но не и бойния си дух – в крайна сметка, ние първи си бяхме хванали стоп, следователно бяхме най-красивата двойка, а и бяхме успели да наваксаме 40-минутно закъснение, следователно бяхме най ... достойно изгубилата двойка! А и имайки предвид, че нашият шофьор ни даде връзки с агенция, в която да си търсим работа, научи ни на сумати нови пиянски тиркове и ни закара почти до входовете на домовете ни – мисля, че по всички критерии ние бяхме моралните победители от тази надпревара.

Та, скъпи мои, препоръчвам ви да си мръднете четирибуквието, на което в момента седите и четете тези редове, до това чудно китно местенце - следвайте само асфалтирания път и си носете спални чували и всичко ще бъде вълшебно, гарантирам!

Parkway Drive 07.07.2011 г., София

Нещо странно се случва с концертите тази година. Не бях слушала прекалено много D.R.I, но концертът им през пролетта в Mixtape ме остави толкова втрещена, че, дето вика Камен Донев, не знаех кое е мост, кое тунел. Mark Foggo’s Skasters и Контрол, от друга страна, са ми сред групите, чиито имена бих си татуирала на задника и бих показвала татуса дори на баба ми, ако прояви желание, без да се срамувам от това. Е, концертът им в Универсиада ме накара да се почувствам така сякаш Дядо Коледа ми е откраднал собственоръчно подаръка от под елхата. На Dubioza Kolektiv знаех точно 4 песни преди концерта им в Pork Pie през юни месец, а в момента не са ми слизали от плейлистата вече втора седмица, просто защото магнетично-пичовското им присъствие на сцената ме спечели завинаги. Нито Morcheeba, нито Hurts, нито Parov Stelar ми бяха най-големите любимци на света, ама Elevation за мен беше изживяване, което ще ме държи ухилена до уши, дори ако остана без уши по някакви неводоми причини. Sick of it all и Skarhead пък са банди, които ми отнасят главата при всяко слушане вече години наред, концертите им в 4 КМ бяха същинска ферия от екстремно-мазохистични мош пит изживявания, след които едвам си казвах името, а какво остава за адреса на таксиджиите, които да ме закарат до дома, но пред това, което направиха Parkway Drive снощи в Mixtape, сякаш бяха изяви на хора на дядовците от цалапишкото читалище. А Parkway Drive съм слушала достатъчно малко, че да знам едва 5 от всичките песни, които изсвириха снощи. Имала съм късмета и щастието, в много голяма степен дори привилегията, да видя на живо някои от най-любимите си чуждестранни групи като H20, Ruiner, Agnostic Front, Kultur Shock ( да, хич не се вписват в редицата, знам ) и кого ли още не, ръгала съм се в поготата по концертите на огромна част от българските пънк, ска и хърдкор деятели като започнем от Уикеда, преминем през Нови цветя, за да стигнем до Резервен план. И въпреки това след вчерашния концерт можех само да стоя с отворена уста и да мърморя несвързани слова, предимно съдържащи високоерудирани думи като “копеле”, “ебало си е майката”, “братлеееееееееее”, “ебаси майката” и други подобни, характерни за езиковата култура на подрастващ петокласник, изрази. Един приятел, когото случайно засякох на местопрестъплението, и много фен на групата, имаше добрината да ми напише сетлиста на австралийците, та да звуча като начетен и запознат фен на творчеството им и да не се излагам като кифладжия в настоящото си ревю. Благодаря ти, Стеф!

И така. Слънцето пееше, птичките грееха, от дюнерджийницата в подлеза на НДК се носеше миризма на прегорели картофи с гарнитура хлебарки, а пред самия Mixtape имаше повече хора, отколкото някога съм виждала да се натъпкват в 76 сутрин в делничен ден, а както е добре известно, в градския транспорт в София винаги има място за още един. Влязох в клуба с малко нежелание, защото по навик очаквах поне едночасово чакане в полупразно пространство. Първата приятна изненада дойде от факта, че дори половин час по-рано, Mixtape вече стабилно се изпълваше с фенове. Дръзнах да си помечтая за времена, в които дори 1/3 от хората, с които изживяхме Parkway Drive вчера, се събират по други по-малки концерти, но после се самоплеснах заради абсурдността на желанието си. Втората още по-приятна изненада дойде от минималното закъснение, с което започна шоуто. След като съм чакала по 2 часа и половина, а и нагоре, да стартират концертите, това си беше шокиращо – все едно бяха подранили. Без да се мотаят много на сцената излязоха момците от Expectations. Това е група, която искам да видя още от дебюта им преди месеци в столицата, но за зла участ все нещо неотложно ми изникваше точно около техните изяви. Почти бях загубила надежда, че някога ще имат честта скромната ми персона да присъства на техен лайв ( а съм убедена, че моята липса жестоко ги е гнетяла ), но, слава тебе Господи, всичко вече си е на мястото. Много стегнати пичове, много свестни! Трудно да си първа подгряваща група и то на такъв концерт, но за моя радост публиката се раздвижи, появиха се наченки на съркъл пит, разни обучавали се в Шао Лин кораджии заразмятаха кунки и кълки, разни тру фенки закрещяха и задрапаха за микрофона, а първите признаци, че тази вечер Parkway Drive ще сърфират пред родна публика, се появиха – през главите на нищонеподозиращите посетители започна да се размята някакъв надуваем дюшек. Expectations дойдоха, прегазиха ни и си отидоха – стегнато, надъхано и съзнавайки, че хората все пак очакват хедлайнерите.

Melekh, следващите поред на сцената, са група, с която отношенията ми така и не се изясниха. Преди години, когато за пръв път ги чух, бях във възторг. Само че е редно да отбележа, че тогава разбирах от хардкор колкото Хенри VIII е разбирал от нанотехнологии. После така се случи, че хора около мен, с които се засичахме по хардкор месомалачки и които бяха големи фенове на самата група, започнаха често, често да посещават разни други заведения, където най-коравото нещо, което се пуска, е Годзила кючек, и незнайно защо негативното ми отношение към музикалното помиярстване на въпросните люде се изроди в по-студено отношение и към самите Melekh. Напълно умишлено им пропусках концертите, както и напълно умишлено си търсех причини да не ги харесвам. До вчера. ПОМЛЯХА, макар и да бяха в малко променен състав. Още от началните акорди разни тела се разхвърляха във въздуха и касапницата започна. Към надуваемия дюшек се прибавиха още някакви плувни принадлежности, които хората използваха, за да правят по-ефектни стейдж дайвове, размазвайки носовете на набуталите се най-отпред пред сцената. С особена активност сред кандидат-летците се разписа вокалът на Expectations, който се стрелкаше по сцената, за да изкрещи няколко думи на микрофона с колегата си от Melekh и после да се хвърли обратно сред множеството. Между парчетата имаха кратки послания към публиката, едно от които прозвуча малко странно: “Всеки има своя връх, но и своята отрова. За някои тя се казва кетамин, за други витамин С, а за трети - стрейт едж.”. Позачудих се дали съм чула правилно, но после от няколко души получих потвърждение, че това са били думите. Както и да е, оставям тази неразбираема за мен мистерия да се рее в празното пространство, за да споделя колко бях очарована от последното им парче, с което поздравиха вегетарианците и като цяло хората, които се интересуват от правата на животните. Хубаво е, че тема, която сред повечето хора в България все още предизвиква иронично подсмихване и изявления от типа “Ама прасето така и така ще го убият, макар че ти не го ядеш.”, се подхваща по такива места – кара ме да се чувствам на място, а не както е често на масата, когато ме гледат сякаш съм най-наивният глупак на света, само защото съм избрала да не се тъпча с мъртва плът.

След Melekh вече бях напълно убедена, че е на път да се случи нещо епохално, но дори и най-смелите ми мечти не бяха подготвени да се сблъскат с групата, пред която земетресение с магнитуд 10 по Рихтер е като залюляване на детска люлка. Малко преди героите на вчерашната вечер да се появят на сцената излязохме за глътка свеж въздух, защото в клуба вече започвах да добивам представа какво е да си астматик и се върнахме точно броени минути преди австралийската вълна да ни залее. БОЛНО. Стотици ръце се вдигнаха във въздуха, стотици гърла заскандираха в един глас “Parkway Drive! Parkway Drive!”. Един-единствен път съм ходила на мач на “Левски” в “Б” сектор и, откровено казано, момчетата от “София-Запад” бая още трябва да се подерат, за да достигнат децибелите, които докарахме снощи. Започнаха със Samsara, а краката ми бидеха прегазени от десетки чужди обуща на фенове, решили че най-прекият път към контакт с бандата е през моето елегантно туловище. Последва поредица от песни, които ме накараха да се успокоя за бъдещето на родната армия – в случай на война, просто мобилизирйте всички, които бяха на тоя концерт и никой терорист няма шанс – самолетът му ще бъде свален само с ритници и юмруци. Хората бяха твърдо решени да покажат, че България е морска държава, която знае как изглеждат вълните, и затова започнаха да се хвърлят от сцената на талази, на талази – буквално цунами от тела. Съркъл пит, мош пит, нови бойни техники, непознати дори на Брус Лий – всеки бързаше да покаже какво е научил. На Idols and Anchors всички запяхме сякаш слушаме собствения си химн – същински хор... ама не от ангели! Дюшеците продължиха да хвърчат във въздуха, а на членовете от бандата НАПРАВО НЕ ИМ СЕ ВЕРВАШЕ! Не, честно – изпълнителите винаги бързат да уверят публиката колко е страхотна и колко велико си изкарват, ама австралийските пичове буквално се хванаха за главата. Бяхме невероятни и наистина съм много, много горда, че успяхме да се покажем в толкова екстремно-прекрасна светлина. На Karma вече имах чувството, че наистина съм потопена в океана – от мен се стичаше толкова пот, че без проблем щеше да покрие битовите нужди на някое селце без течаща вода в Африка за около седмица напред. След това нежно, женствено и хигиенично лирическо отклонение нека се върнем отново на мястото на събитието, където ... ами нищо ново: хора хвърчат във въздуха, други мошват по бански, клубът се тресе, доизтискваме последните живителни сили на гласните си струни и такива нормални човещинки. Horizons беше много специално за мен парче. Когато бях девети клас, отидох на първия си Hardcore Xmass. Беше в бившия Black Box до Халите. За трети или четвърти път в живота си бях на хардкор концерт и реших да бъда корава до краен предел, набутвайки се в съркъл пита. С тогава скромните ми 1.60 на височина резултатът беше, че ми разбиха носа три пъти и оттогава имам страх специално от съркъли. Но на тази песен си казах “Мечка страх, мене не!” и се набутах за втори път в живота си в съркъл пит, при това накрая с радост установих, че носът ми си е цял-целеничък. След края на изпълнението на Parkway Drive хукнах към любимата на всички ни двунулевка, където хората влизаха с отворена уста, пийваха няколко глътки от чешмата и излизаха също толкова втрещени. Някакъв пич подпитваше хората дали СЛУЧАЙНО им е харесало и споменаваше с най-широката усмивка на света, че концертът не бил нищо особено. Аз пък, от своя страна, се развиках “Върнете ни парите!” и тези, които бяха достатъчно адекватни, че да покажат по някакъв начин, че възприемат информация от околната среда, се поусмихнаха. На спирката от нас се чуваха единствено подобни оплаквания: “Копеле, чудя се дали палецът на десния ми крак го няма или просто не го чувствам.”, “Значи равносметката е, че съм добре – само ми фраснаха лицето с лакът няколко пъти и е малко подуто.”, “Удариха ми носа и ухото, едвам виждам, имам спазми в корема и май глезенът ми е потрошен.”. Сладката влюбена двойка до нас вероятно си е помислила, че се връщаме от разпит в затвор в Либия. А простата истина е, че ние просто се хвалехме с бойните рани от най-хубавия концерт, на който сме били.

Концертопис: ELEVATION 2011

Наред с мъжете по тиранти, “Шуменско” и литературата, другата ми най-голяма страст е музиката. Истината е, че музиката, която слушам, за едно нетренирано ухо ще прозвучи като влакова катастрофа насред ураганна буря, докато някоя SS танкова дивизия щурмува линията “Мажино”. Въртя предимно неща, които завършват на “кор”, имат 20 фена в световен мащаб и са изпълнявани от полукадърни вокалисти, които най-често звучат сякаш имат бронхит. От около 15-годишна тръгнах по концерти, които се характеризират с няколко основни неща: малки опушени клубове, около петдесетина екстремисти за публика, пък аз в позицията на Буриданово магаре, което се чуди дали да си пази долните крайници от брутално стъпкване или надвратния израстък от хвърлящите се върху него хора, а накрая просто пада върху подгизналия от бира под, защото някой е решил, че слънчевия му сплит е най-удобното място, в което може да си забие юмрука. Ето защо когато чух line up-а на Elevation 2011, радостта не заизвира на талази от ушите ми. Не съм и най-големият фен на Cypress Hill или Dog eat dog, така че силно започнах да се съмнявам в намерението си да дам 120 кинта за концерт насред гората. После обаче се присетих колко вълшебно си изкарах на Spirit of Burgas 2010 и реших, че мога да тегля една майна на музикалната си ограниченост и да си вдигна елегантния задник до едно от най-красивите места в България, не защото съм фен на някоя от групите, а защото съм фен на изживяването и споделената емоция. Затова в настоящия текст не очаквайте подробни анализи на музикалните изпълнения, не се надявайте да сравнявам как са се представили изпълнителите в България и в други страни, не си мислете дори, че знам кои песни са свирили – това е просто разказ за пътуването на четирима софийски келеши до Разлог и обратно.

И така, след многократни уговорки и ( според Мтел ) 43.32 лв. сметка за телефон, с келеш № 1 чакахме останалите две красиви дами на паркинга на “Домко” в Люлин, откъдето те трябваше да ни вземат с кола. Тук дойде и първият ни културен шок, защото когато двама келеши са нарамили палатка, раница, сак, два спални чувала, два плика с храна и дамска чанта, а очакват още двама души да помъкнат посудите си, не очакват да се сблъскат tete-a-tete с Tico. За който не знае, Tico е липсващото еволюционно звено между 2/3 нормална кола и Smart. След лекия епилептичен припадък, който получих при вида на каляската ни, се заехме с трудоемката задача да компресоваме помадите си и да ги поберем в багажника на Тикото, в който дори бутилка от 2 литра би получила клаустрофобия. Някак успяхме да поберем всичко и дори остана половин седалка за фината ми персона и за краката на почти двуметровия ни кавалер. И така, сближили се повече от пътниците в тролей № 5 в 8 часа сутринта в делничен ден, отпрашихме с мръсна газ ( по същество 70 км/ч ) по магистрала “Люлин”, като до Разлог дори веднъж успяхме да вдигнем 120 и да задминем пернишки голф, което вероятно е най-големият подвиг на Тикото в целия му съзнателен живот. На около 2 километра от фестивалната зона се простираше колона от коли, която ме накара сериозно да обмисля възможността да нарамим Тикото на мъжествените си рамене и да го занесем до паркинга. За съжаление, точно в момента, в който почти бях навила останалите от Тико четата да предприемем подобни радикални мерки, по телеграф от София ни пратиха новината, че Jamiroquai няма да свирят. С понижен боен дух и псувайки антикоравата антомия на Джей Кей, продължихме да пълзим в колоната от коли. След 30-минутни мъки и стабилно потене, някъде към 6 часа успяхме да паркираме Тикото. Решихме, че палатка нямаме време да опъваме и хукнахме към фестивала с явните намерения да го превземем от самия му вход...

... където обаче ни завари армия от изнервени, топящи се на слънцето елевейшънари, щурмуващи входовете с ожесточеност, в сравнение с която опашката от пенсионери, редящи се за 13-та пенсия, прилича на събрание на аутисти. Организаторите на фестивала уместно бяха преценили, че най-добрият начин да надъхат феновете за предстоящото събитие, е да ги оставят да се редят 40 минути на входа, чувайки от 200 метра как любимите им банди се раздават за пръв, а може би и последен път в България. Никой не може да ме убеди, че при положение че по-известните изпълнители започваха от 6-7, а денят е петък и хората са били на работа, не са си направили сметка, че най-големият наплив ще е по това време. Но дори тези така сложни математически връзки да им се губят, моментът, в който стотици хора очевидно се влачат и освиркват доброволците по входовете ( които са последните, които трябва да бъдат обвинявани, но, разбира се, всичката гняс се изсипва върху техните глави и ги напряга допълнително, карайки ги да грешат и да се бавят още повече ), би трябвало да предизвиква светването на една лампичка в главите на властимащите, които да пренасочат поне част от тълпата да влезе отдругаде. Като цяло идеята да се концентрират входовете на едно единствено място се доказа като пълен провал още на Spirit of Burgas 2009, когато по едно време пускаха по 10 човека на 10 минути и бях на косъм от това да изпусна Faith no more. Не разбирам нищо от организиране на фестивали, но не искам да страдам от непреценените действия на хора, които би трябвало да разбират. Платила съм си билета, както и всички, които чакаха и освиркваха организацията, и, моите уважения, но не сме говеда и не заслужаваме да припадаме по опашки.

В момента, в който успях да позиционирам всички части от тялото си във фестивалната зона, се почувствах за пореден път безсмъртна и реших, че е редно да полея този прекрасен момент с биричка. Запътих се с валсова стъпка към най-близкото барче, където бях шокирана от откритието, че ще ми се наложи да пия само и единстевно Heineken, което в личната ми класация води пикнята по гадост ( не че съм пила пикня, но съм убедена, че ще ми хареса повече от тоя бълвоч ). Смирено приех съдбата си и зачаках с три лева в ръка да получа чашка немско пиво. И тъкмо ги размахах пред лицето на бармана, който ми хвърли поглед, с който можеше без проблем да накара и Адам да се почувства унизен от голотата си още преди да яде от ябълката на знанието, размаха ми на свой ред някакви хартийки и ми каза, че само срещу такива фалшиви пари ще ми налее желания от мен гнилоч. Монополи парите са често срещана практика по фестивалите, но ... така да се изразя, има някои правила. На първо място, съобщава се предварително, че ще се използва такава валута, за да се насочат хората веднага към пунктовете за обмяна. И второ, когато знаеш, че хиляди кочове ще искат да утолят жаждата си, плащайки с хартийки, не е нормално да сложиш две шатрички за обмяна, където пак да караш хората да чакат по 15-20 минути. К’во ми дреме, че мога да карам делтапланер или да скачам с бънджи на фестивала, при положение че не мога да си разиграя парите за елементарни неща като вода, бира и сандвич?! Учудващо беше, че не ни искаха специални жетони с печат от Божи гроб и медицинско за удостоверение, че нямаме диария или запек при влизане в тоалетните.

Тъкмо се сдобихме с напитки и Morcheeba излязоха на главната сцена. С единствения мъж в Тико четата, голям фен на бандата, се затърчахме натам, изгубвайки от полезрението си останалите си съчетници. Използвахме прастарата формула “фестивално длето”, характеризираща се с това, че най-ниският от групата се внедрява в празните пространства, а останалите незабелязано се просмукват в мястото около него, предизвиквайки гневни погледи и нецензурирани, дори спред моите стандарти, коментари. И така, успяхме да се наръгаме толкова напред, че на пръсти да виждам фрагменти от една от най-яките рокли, които съм мервала наскоро – червеното шотландско каре върху черната кожа на вокалистката уби дори желанието ми да ръся расистки вицове. В последствие разбрах, че си шие тоалетите сама и затвърдих мнението си, че талантливите красиви хора трябва да си стоят заключени на тъмно някъде, за да не комплексират келеши като мен. Слънцето се отразяваше в широката усмивка на шоколадовата Скай и, откровено казано, нямам представа какво свиреха – просто беше прекрасно по един много chill начин. Развъртя се толкова коз наоколо, че все едно си бяхме направили подводница в палатка, и тъкмо си мислех, че фестивал без счупени ребра и кръв от носовете също не е нещо чак толкова лошо, когато Morcheeba направиха най-пичовското нещо, което съм виждала група от такъв ранг да прави: теглиха една майна на загражденията, отделящи фен зоната от останалата част, казаха на охраната да се разкара и позволиха на хората да прескачат. Винаги съм смятала, че наличието на фен зони е противно и отблъскващо – феновете биват разделяни, едва ли не, на висши и нисши по кошарки, а някои люде си пълнят гушките, докато на хората от фен зоната не се предлагат никакви кой знае какви други привилегии, освен че са с десет метра по-напред от всички останали. Срещу 40 лева отгоре. В един миг орки от възщастливи фенове запрескачаха заграденията сякаш бяха на състезание по бягане с препятсвия. Естествено, успяхме с няколко атлетични подскока да се набутаме в специалната зона и за втори път този ден се почувствах като безсмъртно копеле. Настроението се повиши още повече и тогава Скай, най-чаровната и сладка певица, която съм гледала на живо, нахрани мацка от публиката, която й показваше среден пръст по най-брутално милия начин, който съм виждала. Думите буквално бяха: “We’ve been doing this for more than 15 years and for the first time someone is showing a middle finger TO US. So, here’s a middle finger for you! Everybody, show this girl a middle finger … well, thank you!” и в този момент стотици средни пръсти се насочиха в посока на злощастната мацка, мислеща, че може да се изгаври с певицата, която явно е измислила гаврата като явление. И всичко това беше изречено с усмивка, която щеше да разкрие и 64 зъба, ако Скай имаше толкова. Изумително. Гавролюбещата ми душа ликуваше, музиката им, принципно твърде бавна и скучна за вкуса ми, започна да ми се струва гениална, когато тези chill out нахилени пичове буквално ме спечелиха за цял живот. Китаристът им забеляза, че охранителите на едно място правеха проблем на прескачащите хора и се изцепи: “What the fuck are you doing there?!”, а Скай допълни: “Everybody with orange clothes, please stay the fuck out of the area!”. Отново с с най-широката усмивка на света. Пок и шотрес, дами и господа, пок и шотрес!! До края на изпълнението им ми станаха поведенчески кумири. Стопроцентови пичове.

След Morcheeba с младия джентълмен бая се почудихме какво да правим. От една страна, бяхме във фен зоната за без пари, от друга обаче, следващи щяха да са Hurts, за които всеки, когото видях, побърза да ми каже, че не са нищо особено и че, едва ли не, е обидно да присъстват на такъв фестивал. В крайна сметка байганьовщината надделя и решихме, че щом сме на аванта, ще е докрай и дори се придвижихме почти най-отпред при загражденията. Когато костюмираните като за погребение членове на бандата заизлизаха на сцената, малко се почувствах като абсолютен прошляк с късите си гащи и воняща тениска, а когато засвириха ... Ще го кажа така, мозъкът ми се почувства сякаш след като дни наред е бил оставен на вентилатор, иведнъж се е озовал в центъра на торнадо. Първото нещо, което направих, след като се прибрах в София, беше да ги преслушам отново и ми се сториха скучни и лигави. Но истината е, че насред оная поляна, хилядите хора и ( все още ) лекия ветрец, изпълнението на Hurts се характеризираше с една дума: ЕПИЧНОСТ. Обикновено, за да ме остави нещо с отворена уста, то трябва да е някоя вездесъща човешка простотия, а докато тея пичове свиреха, ченето ми сякаш беше станало най-добър приятел с гравитацията и тотално отказваше да ми се подчинява. И, между другото, “Wonderful Life” беше най-тъпото нещо от репертоара им и не мога да си обясня защо пробиват с нея. Дори свръхтеатралността на вокала им не ми се стори чак толкова смешна, колкото щеше да ми се стори, ако не ме бяха изненадали толкова много. Но моментът, в който се почувствах като сдъвкана и изплюта, беше, когато беквокалът им ( оперен певец ) запя “Verona”. Ако наистина съществуват черни дупки, то една се е вселила в гласа на този господин и засмуква хората всеки път, когато той си отвори устата. Сякаш истината за битието и Вселената ми се разкри за няколко секунди. Ебало си е майката, най-общо казано. Светехме с телефони, крещяхме, ловяхме белите рози, хвърляни щедро от вокалиста им, и всякакви други такива шитни, но наистина беше прекрасно.

С момъка от Тикомобила бяхме на едно мнение, че най-доброто решение, което сме взели в живота си досега, е било да останем във фен зоната и преценихме, че независимо, че започваме да умираме от студ, ще бъдем корави и ще изчакаме и Parov Stelar, които пък са групата, която най-много бях слушала преди Elevation ( знаех цели две или три техни песни! ) и за която всеки, когото видях, ми каза, че са, едва ли не, музикалният гений на вековете, събран на едно място. Наместихме се ама наистина най-отпред при загражденията и съвсем вдясно от центъра с решителност, от която някой незапознат би заключил, че не просто сме си платили за фен зоната, ами и сме бутнали нещо допълнително за ВИП места и бели робини, които да ни веят с палмови клонки докато слушаме групите. Последва един от най-дългите чекове, които съм виждала и публиката вече започваше да нервничи, но бандата излезе и само с началните звуци изпари и беглите наченки на недоволство, които витаеха из въздуха и дори се извиниха за дългото чакане, което, лично на мен, ми направи наиситна отлично впечатление ( веднага го сравних с един концерт на безмитковоевата* Нова генерация, където след близо двучасово закъснение ония лешпери излязоха на сцената и се изцепиха с нещо от сорта на: “Еми ше чакате, к’во ше правите!” ). Незнаеща песните им, на мен ми стигаше само това, че имаха тромпетист и саксофонист и един от двамата беше с тиранти, за да съм напълно щастлива. Отделно, че музиката им е електро суинг, сиреч яко танцувална, а за мен като бивша балерина ( не, абсолютно сериозно, учила съм 4 години балет! ) това си беше идеалният момент да се развихря. Вокалистката им Клио не можеше да се мери с лъчезарността на Скай от Morcheeba, но за сметка на това вадеше ебахти сексапилния глас и сценично присъствие. Като цяло, много купон, съвсем забравих, че умирам от студ, а когато излязоха на бис ( бяха единствената група на фестивала, която го направи ) супер много се зарадвах, защото наистина обичам, когато изпълнителите се накефят и получат заслужените овации за настроението, което носят на публиката.

Двамата с моя кавалер закуцукахме към паркинга при Тикото, а часът беше достатъчно късно, за да ни е суперстудено и да сме сигурни, че няма как да разтворим палатка и ще трябва да изчакаме в просторния салон на количката поне до развиделяване. Да се опитваш да спиш в Тико с още трима души, неминуемо води до пози ала “Кама сутра” ( или, както предпочетохме да го наричаме, “Тикутра” ), в които ако един пръдне, всички умират. Удобното ни разположение и абсолютната невъзможност дори да дремнем доведе до пълно умствено деградиране, когато някъде към 5 сутринта обсъждахме Беър Грилс и ползата от клизмите. Естествено, за да е още по-идилично, заваля и затрещя, което ни пречеше да отворим прозорците, а високото съдържание на CO2 в непосредствената ни околност предизвикваше ушеприятни хрипове и още по-наркоманизирано-спрели разговори. Някъде към 5.30, когато бурята беше утихнала, излязохме на физзарядка, която се изразяваше в това да търча и да се правя на Батман, докато останалите обсъждаха как е крайно време да си разпънем палатките. Речно-сторено, намерихме най-подходящото място за целта – заебана поляна с коприва на всяка крачка, изпонапарихме се, но в 6 часа вече се ширихме на четири пъти по-голямо място, отколкото Тикото щедро ни предоставяше. След необходимите ми три часа здравословен сън, се събидух задушавайки се, защото предвидливо бяхме пльоснали палатките на най-слънчевото възможно място. Излязох да се поразхладя и първото нещо, което усетих, бяха няколко мухи, оставили се на течението на ураганния вятър, които се забиха със свръхскорост в зъбите ми. Вегетарианството ми се оказа по-силно от мен и неуспявайки да се задоволя с това щедро предоставено от природата мезе, се разтършувах за още храна. Набарах запасите ни с неща от първа необходимост – фъстъци, семки, dip ( но без чипс ), 5 баунтита и 4 туиста. Все пипателни и полезни храни, които можеха да заместят това, че от предния ден на закуска бях на един домат. Ядохме каквото ядохме, забавлявахме се да открием всички възможни начини да прецакаме фестивалните гривнички, за да можем при нужда да вкараме и други хора, практикувах екстремно пикаене върху един стръмен хълм далеч от очите на шофьорите воайори и решихме, че ще посетим Разлог, а после ще ходим към фестивала. В Разлог се настанихме в една прекрасна типично българска кръчма, където срещу 13 лв. и 40 минути чакане, само за да ни донесат менюто, получихме студени пържени картофи, развалено сирене и оцетни зеленчуци, но поне успях да пия “Шуменско” и вярата ми в човечеството се възвърна. По пътя към фестивалната зона вятърът стана толкова силен, че Тикото започна да криволичи като селския пияница по минно поле, а когато го паркирахме, построихме същински каменни крепости около гумите му, за да не го отвлече лекият бриз. Решихме да поизчакаме още малко преди да отидем към фестивала и пак се сбутахме в количката. Някой извади презервативи на LOOP и преценявайки, че няма да е най-оригиналното нещо да ги използваме по предназначение, решихме да тестваме здравината им, измисляйки им различни приложения. Един презерватив на LOOP може да служи като ветропоказател, може да побере 4 мръсни мокри кърпички, 5 опаковки от кашкавалчета и опаковка от Lion, може да побере и 6 броя ръце и един малък крак. Без проблем изпълнява фукцията на стерилизирани пантофи, но най-голямото откритие, което направихме, беше, че ако го сложим върху буркан отворен dip и пробием върха му, може да изцръцква Dip върху сандвич сякаш е бутилка кетчуп. За съжаление, не можеш да набуташ камъни вътре и да си измайсториш примитивно нунчако, но пък така и не успяхме да тестваме дали става за парашут – чувствайте се свободни да го пробвате и да споделите резултатите! А като си помисля, че тати някога ми каза, че съм много зряла за възрастта си...

След весели детски игри се запътихме към фестивалната зона, борейки мъжествено вятъра. Там, вярвам, всички знаете какво се случи. Cypress Hill бяха уникално яки, Dog eat dog тотално разцепиха, по време на Gentleman и баба ми да беше, и тя щеше да се напуши – готино е да слушаш тея групи по Youtube, при положение че е трябвало да ги видиш на живо, а? Срещу природата обаче наистина не може да се направи нищо, организаторите бяха съвсем прави да прекратят феста и не виждам срещу какво може да се недоволства в случая. Невъзможно е да имаш резервен вариант за място, където да побереш толкова много хора, а в същото време да е близко и да е възможно да прехвърлиш цялата си техника там за часове. Но като цяло, Господи, това беше доста гаден номер от твоя страна, хитро копеле такова! След пропадането на Sonisphere, сега този удар по родната музикална индустрия – наистина се надявам Каварна и Spirit да минат добре, защото иначе имиджът на България като фестивална дестинация може сериозно да пострада, а най-малко меломан и концертоман като мен иска подобно нещо. Потискащо е да се прибираш след толкова лигня, простотия и келешлък и да гледаш билобордове на Cypress Hill, 30 seconds to Mars и Jamiroquai и единстевното нещо, което можеш да кажеш, е “Fuck that shit!”. Но за мен поне Elevation беше мнооого далеч от Провалейшън и в момента даже обмислям да се върна в Разлог на палатка за ден-два, защото мястото е приказно красиво. Искрено стискам палци на Elevation 2012 всичко да е наред и по един среден пръст за сите, които бяха на първия ден и въпреки това омрънкаха света с простотиите си. Гафове имаше – факт, ама хубавото изкарване си го правите главно вие, уважаеми дърварофилософи.