Спечели мандат

Две неща: първо, имам си политически пристрастия, ама реших да сипя на всички, защото го заслужават. Второ, статията е поздрав от Siegmunds Hof за Eichkamp и Магдебург - и да не забравите да ме направите кума, любими мои!

СПЕЧЕЛИ МАНДАТ

 „Спечели мандат” е проект за ново риалити шоу на територията на република България, в което на теория печели един, но на практика губи цял народ.

Правила: елитен екип от експерти на НАСА, БАН, учени от факултета по философия на аграрния млекодобив в Цалапица и независими наблюдатели от цял свят все още се опитва да установи дали такива въобще съществуват

Жокери:

-          обади се на Фидосова (жокерът позволява на включените неправомерно в забранителните списъци да попитат Искра Фидосова защо, аджеба, а тя ще продължи с чиста съвест да разопакова 12-хилядния си хамбургер от МакДоналдс);
-          50 на 400 (или сумите, срещу които можеш да си продадеш гласа на различните места из страната);
-          Помощ от публиката (ако изборните резултати не те задоволяват, викаш свои етърви и баджанаци по пралелина линия, за да подменяте задружно чувалчета с бюлетини)

Водещ: Ахмед Доган

Въпроси:

 1.       Какъв е правилният знак за гласуване според новия закон?

 А) Математическият знак „Х”, където двете прави трябва да се пресичат под ъгъл, не по-малък от 31 градуса и в никакъв случай по-голям от 35 градуса – инак бюлетината е невалидна!

В) Латинската буква „Х” – за идеалната й направа от ЦИК са наели по един китайски калиграф за всяка тъмна стаичка, който да я изрисува там, където гласоподавателят пожелае. Средно това му отнема по час и 15 минути, на което се дължат и огромните опашки в изборния ден, обясняват от ЦИК.
С) Българската буква „Х” – няма значение как и къде сте я сложили, важно е на коя партия представител е председателят на изборната комисия – от неговото решение ще зависи дали бюлетината е валидна, както и дали все пак не сте имали предвид №2, но по грешка сте отбелязали някой от другите (излишно) сложени в бюлетината кандидати.
D) Знакът „Хуй”.

2.       Какво означава абревиатурата ЦИК?

 А) Цинично Изпростели Каиши

В) Цветанов И Компания
С) Цирк И Корупция
D) Цигани Искат Кеш

3.       По какво се познава твърдия електорат на БСП?

А) Пристигат в изборната секция като в едната ръка осторожно са помъкнали 11.3 кг. банани от Lidl, а с другата влачат 10-литрова туба, пълна с вода от Централна баня.
В) Бавят се в тъмната стаичка средно по 40 минути, за да прелистят на спокойствие новия брой на вестник ‘Трета възраст’.
С) Масово декларират, че фамилията им е Алцхаймер. (вдъхновено от Не!Новините)
D) По грешка отиват да гласуват не в отредената им секция, а на Бузлуджа.

4.       Как трябва да постъпите, ако неуморният екип на Алексей Петров, пардон НЕЗАВИСИМИЯТ електронен вестник AnewS,  успее да докопа имейла ви и започне да ви спами с перманентните си „разкрития” за „тайни” мръсни практики в България?

А) Отваряте писмото, удряте си главата в клавиатурата, смеете се с глас, давате на съседското дете, което е шестокласник в квартално школо, да поправи правописните грешки и кликате върху любезно предоставената ви от AnewS опция да не получавате никогиш повече съобщения от тях.

В) Отваряте писмото, удряте си главата в клавиатурата, смеете се с глас, давате на съседското дете, което е шестокласник в квартално школо, да поправи правописните грешки и кликате върху любезно предоставената ви от AnewS опция да не получавате никогиш повече съобщения от тях.
С) Отваряте писмото, удряте си главата в клавиатурата, смеете се с глас, давате на съседското дете, което е шестокласник в квартално школо, да поправи правописните грешки и кликате върху любезно предоставената ви от AnewS опция да не получавате никогиш повече съобщения от тях.
D) Отваряте писмото, удряте си главата в клавиатурата, смеете се с глас, давате на съседското дете, което е шестокласник в квартално школо, да поправи правописните грешки и кликате върху любезно предоставената ви от AnewS опция да не получавате никогиш повече съобщения от тях.

 5.       По какво се познава бюлетината на Волен Сидеров?

 А) Вместо само „Х”, е сложил знака „Хан” пред името си.

В) Вместо само „Х”, е сложил знака „Хитлер” пред името си.
С) Вместо да сложи „Х” пред своето име, просто е задраскал имената на всички останали кандидати.
D) Сгънал е бюлетината във форма на фуния и я използва като мегафон, за да крещи мъдри слова пред президентството/парламента.

 6.       По какво се отличава бюлетината на Георги Първанов?

 А) По погрешка е гласувал за Плевнелиев, защото е видял, че човекът е от Гоце Делчев. (вдъхновено от Не!Новините)

В) Подал е единствената отчетена в страната бюлетина за Венцислав Йосифов в името на добрата стара дружба от ДС.
С) Гласувал е за ДПС. Сторило му се, че пише просто ДС, извинява се по-късно за объркването Първанов.
D) След като е подал официален сигнал до ЦИК, че бюлетините са сгрешени, е поправил собственоръчно грешката във всички останали бюлетини в изборната секция – задраскал е името на Калфин и на негово място е написал своето.

 7.       По какво се отличава бюлетината на Светльо Витков?

 А) По погрешка е гласувал за Плевнелиев, защото цял ден си е припявал Бате Г... пардон, Бойко.

В) Вместо да отбележи с „Х” квадратчето пред името си, просто се е изпърдял върху него и в следствие на това го е пробил.
С) Вместо „Х”, е сложил знака „Хиподил” пред името си.
D) Той е единственият, който се е възпротивил на това да се гласува с „Х”, като вместо това е използвал „О”. Обяснява бунта си с това, че кандидатите са кръгла 0, а тези, които гласуват за тях – големи ОвцИ.

 8.       В колко часа свършва изборният ден?

 А) Най-късно в 20ч., но никъде не пише, че е задължително това да е българско време, та затова имаше известно объркване и различни интерпретации в различните изборни секции.

В) Най-късно в 20ч. на следващия ден.
С) Докато има кой да продава и кой да купува гласове пред секцията.
D) От ЦИК категорично отказаха да обвързват нещо толкова точно и екзактно като изборите с нещо толкова субективно като времето. „За някои изборният ден минава бързо и неусетно, за други пък се влачи като опашка за получаване на лични карти. Въпрос на възприятия.”, философски допълниха от ЦИК.

 9.       Какви са изискванията, за да станеш член на секционна комисия?

 А) Всеки път да попълваш формулярите с минимум 3.4 грешки.

В) Да си прекарал поне година предварително в усилено изучаване на източни философии и медитация, за да издържат нервите ти в заветния изборен ден.
С) Да притежаваш лично твоя кислородна бутилка, за да може, ако при предаването на бюлетините случайно стане забавяне и струпване на много хора от секционни комисии на едно място и кислородът вземе, че се окаже дефицитна стока, да не умреш по средата на зала „Универиада” от задух.
D) Да си специално тренирана нинджа-пехотинец, която издържат без сън, храна и вода по колкото й наредят от ЦИК.

 10.   Кой е Росен Плевнелиев?

 А) Така Бойко Борисов си е кръстил един от пръстите на дясната ръка – другите се казват Цветан Цветанов, Цецка Цачева, Симеон Дянков и Йорданка Фандъкова.

В) Министър, който някога щастливо си строеше магистрали и умоляваше никога да не го местят от този му пост, но чиито радостни мигове бяха коравосърдечно поругани с издигането му за кандидат-президент.
С) Аналог на Хари-Потъровия професор Куиръл в България – изглежда като Плевнелиев, говори като Плевнелиев, но ха да се обърне в гръб, и всички виждаме Бойко Борисов залепен за тила му. Единствената разлика е, че в Хари Потър тази тайна се разкри едва накрая на книгата, а в България се знае отсега.
D) В последното си издание синонимният речник на българския език дава следните синоними на понятието „Росен Плевнелиев”: марионетка; кукла на конци; магистралата, която ще изведе Бойко Борисов по пътя към едноличното царуване в някогашна република България.

 11.   Какво правят от БСП, когато не могат да си изберат кандидат за вицепрезидент?

 А) Правят национален кастинг по правопис. Който кандидат е достатъчно неграмотен, че да напише „Збогом!”, значи е и достатъчно подходящ да им играе по свирката.

В) Вземат онзи от редиците им, който е с най-висок рейтинг, че и другарят Калфин да понамаже от цялата работа.
С) Избират онзи, който най-убедително може да каже на 93-годишна съпартийка с 6-ти диоптер, че има страшни очи.
D) Седят си и си се срамуват.

12.   Какво прави един средностатистически министър от ГЕРБ, когато е в отпуск?

 Тук отговорът е само един: Такова нещо като отпуск в ГЕРБ просто нЕма! Когато се случват бунтовете в Катуница – ти си в предизборния щаб и не си прекъсваш отпуска, за да няма конфликт на интереси. Когато се гласува бюджета на министерството ти, си там в ролята на министър, независимо, че президентската кампания продължава – в такъв случай няма конфликт на интереси. Така си е, в ГЕРБ човек е принуден да работи на две места дори по време на почивката си – та как иначе ще изплати 6 апартамента?!

 13.   Какво отличава Меглена Кунева от другите кандидати?

 А) Епилира си краката.

В) Ходи по малка нужда клекнала.
С) Не строи магистрали, но за сметка на това продава атомни централи.
D) Независим граждански кандидат е. На НДСВ. 

 14.   Дефинирайте понятието  политически плурализъм в България?

 А) Error 404: page not found

В) –  E –
С) This content cannot be displayed in a frame
D) Може би имахте предвид: лобизъм

15. Каква е разликата между БСП и ГЕРБ?

 И тук отговорът е само един, а именно: Целували са Доган по различно време и на различни места.

Don't know what I want, but I know how to get it

... или едно излияние за незнанието, неразбирането и окупацията.

Аз не разбирам от политика. Не разбирам защо точно се стигна до кризата в Гърция и Ирландия, не знам защо са заплашени Италия, Испания и Португалия. Не разбирам защо не се търси съдебна отговорност за виновниците в Гърция, а продължават да се наливат пари там. Не разбирам защо всички 27 членки на ЕС седят и зяпат с отворена уста какво ще кажат Меркел и Саркози и приемат решенията им като панацея срещу всички проблеми. Не разбирам защо от съюз се превърна в дуо. Не разбирам защо предизборната борба в България е толкова безалтернативна и апатична, че чак самите кандидати не се постараха да си направят по-интригуващи кампании. Не разбирам и защо има НЕпартийни вестници, които официално са записани в предизборния регистър на Сметната палата в графа “връзки с обществеността” на ГЕРБ.

Не разбирам от изчисляване на данъци. Нито от банкови системи, финансови отчети и бордове, облигации, финансови борси, рейтинги на страните, индекса Dow Jones. Не разбирам защо 1% от населението на земята контролира бъдещето на останалите, не разбирам защо е нормално някои да имат частни имения и на Луната, едва ли не, а млади, интелигентни и образовани хора по цял свят да не могат да започнат работа. Не разбирам защо Конституционния съд в САЩ реши да премахне тавана за политическите дарения за коорпорациите или защо страната беше на път да фалира.

И от туризъм не разбирам. Не разбирам защо години наред хората ходеха да си веят гъзовете в Тунис и Египет и така и никой не разбра, че политическата система там е диктатура ( макар и описвана като светска такава в пътеводителите ), та всички толкова се учудихме и заахкахме на Арабската пролет. Не разбирам защо Кадафи си щъкаше на посещения из целия свят, пък чак сега го подгониха за престъпления, които е извършвал десетилетия.

От бунтове още по-малко разбирам (не е много учудващо, при положение, че съм отраснала в България, нали?). И не знам защо се стигна до ексцесиите във Великобритания. Не знам дали това беше социален протест, висока престъпност, неорганизирана полиция или просто негри, отишли на пазар за безплатен чифт маратонки.

От демокрация не разбирам – не съм я видяла, че да я разебра. Защото на всеки четири години да гласуваш за хора, които имаш право да накажеш чак на следващите избори като не сложих хикс на тяхното име в бюлетината, а през четирите години , в които те управляват, не можеш да им търсиш сметка за нищо – ето това е демокрацията, която ми беше показвана.

 А капитализма също хич не го разбирам. Като цяло съм в положението от една песен на Уикеда “Нямам, нямам какво да ви дам – нищо не мога и нищо не знам.”

Единстевното, което ме успокоява, е, че явно има и други хора, които също като мен не разибрат. Защото отвсякъде непрекъснато ни засипват с думички и словосъчетания  като мониторинг, фискален резерв, спасителни фондове и нам си още какво, сякаш за да ни изглежда информацията още по-неразбираема и да си кажем “Бали го! Това е твърде сложно и не го цепя, я по-добре да си гледам сериалите.”. Истината е обаче, че хората разибрат едно-единствено нещо – дали живеят добре, или не. И никакви банкови транзакции и проценти, показващи повишение на БВП, не могат да ги заблудят относно това едничко нещо. Не разбирам от медицина, но имам право да бъда лекувана добре, нали? Тогава защо да нямам право да бъда управлявана добре, при положение, че не разбирам от политика?

Движението Occupy Wall Street е съставено точно от такива хора, които нямат визия за промяната, не могат да дадат алтернатива на статуквото, но то не ги устройва. Според мнения, които четох на ювиги коментатори из форумното интернет пространство, това са просто отегчени хора, които имат храна, дрехи и покрив над главата си, та сега са решили да борят капитализма от скука. Може и така да е. Но храната, дрехите и покрива над главата ти не ти дават бъдеще, право да мечтаеш за по-добър живот и не те отървават от чувството за несправедливост. Най-точното описание за ситуацията на МЛАДИТЕ и ОБРАЗОВАНИ хора на много места в света даде Süddeutsche Zeitung още по време на бунтовете в Лондон: “Има една игра, в която в кръг се нареждат столове, музика свири и хората се разхождат около тях. Когато музиката спре, участниците трябва да седнат, но понеже столовете винаги са с един по-малко от играчите, във всеки кръг по един човек отпада. В модерните общества обаче положението е много по-лошо – там музиката свири твърде рядко, така че тези, които вече седят, си остават седнали, а за правите няма възможност да си намерят място. Липсва мобилност и шанс младите хора да се пласират на работния пазар.”. На новото поколение в Испания, Гърция, Великобритания , САЩ и къде ли още не му липсва именно съставката, която прави младите толкова ценни кадри – надеждата и амбицията, че ще могат да променят бъдещето си. Досега винаги бях на мнение, че докато нямаш ясна алтернатива на статуквото, не можеш да се тръгнеш да се бориш срещу него. Но май е по-добре да покажеш, че си несъгласен, да кажеш, че не живееш както ти се иска, отколкото да оставиш знайни и незнайни политически, петролни, финансови и прочее корифеи да онанират върху правата ти да си човешко същество. Don't know what I want but I know how to get it - не знаеш каква е промяната, но знаеш, че ще я получиш само ако изразиш недоволство, ако окажеш натиск.

Не, не мисля, че това ще е новата Френска революция. Или че исканията ще бъдат изпълнени на мига. Или че нещо съвсем скоро ще се промени. Или пък, че това, което би могло да дойде на мястото на досегашната политическа система, ще е най-добро възможно. Мисля просто, че една система е обречена на това рано или късно да рухне. Това е напълно естественият ход в развитието на човечеството, което непрекъсанто се променя и следователно има нужда и от адекватно на промените управление.

Циганите вън от БЪЛГАРИЯ!

Октомври 2011: Елитът на българското население – рокери, ултраси и пенсионери, въстава след  ексцесиите в Катуница с искането циганите да бъдат изселени от България.  Коктейл Молотов успява да прелети през триметровата ограда на резиденцията на Ахмед  Доган и подпалва плевнята му. Властимащите се пречупват пред светлите народни искания – в крайна сметка, никой не си е скъсвал задника да окраде и долните гащи на народа си, за да му бъде строшен виенският прозорец  в хола в замяна!

27-ми ноември 2011: Известни японски инженери конструират огормна клетка, в която циганите биват поставени докато се намери място, където да бъдат изселени.

29-ти ноември 2011: Клетката вече е разфасована на съставни части и продадена за скрап. Стотици цигански колиби се сдобиват със сателитна телевизия!

Декември 2011: България започва преговори с различни страни, които да приемат ромите ни.

Януари 2012: Индия заплашва, че ако им ги пратим, повече никога няма да видим стоки на Fred Perry, съшивани  там от малолетни деца за 2 долара на година. Ултрасите и футболните хулигани капитулират пред заплахата.

Април 2012: Предложението да ги изселим на Северния полюс среща сериозен отпор от руска страна – олигарсите се притесняват, че ромите ще набарат и окрадат залежите от петрол в региона. Предлагат сибирската шир, но Бриджит Бардо се възпротивява заради опасността да си наловят мечки и да ги обучат да танцуват за пари и планът отпада.

Юни 2012: Страните от средна Азия също ни отказват. Там тъкмо са изобретили медната жица и не искат да се разделят с нея.

Декември 2012: Идеята да ги натоварим на совалка и вместо на сапун, да ги пратим на Сатурн, отпада, защото всеобщият страх, че ще окрадат прескъпото оборудване на НАСА и после ще го продадат за старо желязо на населението на Сатурн  надделява над примамливата за всички перспектива.

Май 2013: Правителството на Бойко е притиснато, вождът от година насам излиза всяка вечер в национален ефир, за да обяснява как „Аз ще реша проблема с циганите веднъж завинаги и окончателно – нещо, което нито Станишев, нито тройната коалиция направи!”, поне някакво раздвижване по въпроса трябва да има, все с нещо трябва да се замажат хорските очи, а магистралите вече не стигат бе, мамицата им!

Октомври 2013: Компромисен вариант е намерен! След национален референдум  се взема единодушно решение, че най-голяма е циганията у нас в Слънчев бряг. Градът бива отцепен като новата анклавна циганска република.  ООН официално я признава за 200-ната страна членка (след разцепването на Сърбия на още 6 отделни държави).

Ноември 2013: Наследниците на строителите на Берлинската и Великата китайска стена се събират на конгрес, за да решат каква преграда да изградят около новосъздадената държава, за да попречат на прилива на емигранти в България (която вече не е Република България, а е приела титлата България на българите). За съжаление се напиват с първак и умират. Докато се чака техните наследници да пораснат достатъчно, за да довършат бащиното дело, Кристо представя временно решение на проблема – облепя граничните огради със страници от учебници. Десетилетия наред циганин не припарва на по-малко от 3 метра от тях.

Септември 2014: България на българите. Обявен е едногодишен национален празник в чест на разкарването на циганите от територията на страната. На никой не му пука за заплати и БВП – в крайна сметка, щом циганите ги няма, всички останали проблеми като вегетиращо здравеопазване и полупогребано образование ще си се оправят сами. Само продавачите на бира, кебапчета и банки, от които хората вземат кредити, за да си ги купуват, правят някакъв оборот.

Юни 2015: Биад става новото посолство на република Мангалия в България на българите. Броени дни по-късно Син сити се превръща в официален културен център на Мангалия у нас.

Август 2016: Впечатлени от примера на българите (всъщност, вече не се води българин, а българин на българите), испанците ни връщат строителните работници обратно. Броени дни по-късно гърците транспортират три тира нашенски берачи на портокали към родна територия. Германия също е впечатлена – за една седмица 21 автобуса фаянсаджии и теракотаджии са върнати към родината ни. Всички живеят щастливо до края на дните си в България на българите, пият бира, ядат кюфтета и теглят кредити за тях.

Концертопис: Spirit of Burgas 2011

И май е редно да му сложа подзаглавие “Реквием за една романтична почивка за двама.”. ‘Щото като кажеш романтична почивка за двама, обикновено човек тръгва с идеята, че ако не е романтично, то ще е поне почивка, пък ако и това отпадне – поне ще сте двамата с половинката ти. С гордост обявявам, че успях(ме) да се проваля(им) по всеки един от трите параграфа, а това само по себе си би трябвало да е нещо като рекорд, нали?

Bad romance

Не знам в кой точно момент романтиката си отиде, но подозирам, че това става още в мига, в който някое същество от мъжки пол реши, че трябва да се обвърже с мен в нещо повече от платонична любов. В крайна сметка, за всеки, прочел и едно мое словосъчетание, е видимо, че романтика е моето второ име. Все пак ще дам на себе си един вид карт бланш, казвайки, че първите признаци за смъртоносната болест, надвиснала над романтиката в цялото преживяване, дойде, когато с приятеля ми решихме, че няма да си наемем хотелска стая на брега на морето, където специално отгледани за целта роби да ни палят свещите докато вечеряме с калмари и черен хайвер и да ни веят с палмови листа, а ще бъдем мизерни и противни, запазвайки си квартира при бургаска баба със спартанско обзавеждане в комунистически стил за по 10 лв. на вечер. Вторият куршум в главата на романтиката дойде от 6-часовото пътуване с влак от София до Бургас, което си причинихме, белязано най-вече със закалка на обонянието ни до нива, в които почти не ни правеше впечатление, че потният дядо от съседния вагон разля близо литър ракия върху седалката си. Тотален нокаут на роматичното нанесе фактът, че макар да бяхме запазили въпросната квартира, бабата беше достатъчно изкукала, че да я предостави на някакви други случайни хора, които й се обадили същия ден по-рано, та бяхме принудени да се реем из бургаската гара, докато една енегрична лелка не ни подхвана на бърза ръка и не ни набута в тясна стая в 16-етажна панелка срещу 15 лв. на вечер с изглед към морето ( пък ако имаш бинокъл и особено добро зрение, дори имаш шанс да зърнеш самото море! ). Леля ви Иванка, нашата нова хазяйка, ни почувствува дотолкова близки, ‘щото си влизаше и излизаше от стаята ни когато си поиска без да почука, като винаги намираше душевни сили да ни напомни колко много ни харесва квартирата й и как догодина непременно ще се върнем точно при нея, набутвайки ни поредната импровизирана своя визитка (написан телефон върху хартия, с каквато в селските магазини опаковат салам). Беше също тъй безумно романтично, когато в съседния апартамент започна ремонтна дейност точно в дните на Спирит, точно откъм 9 сутринта, когато ние, прибрали се в преди цели 5 часа от фестивала, сме свежи като корнишончета, намазани обилно с хидратиращ крем. И да не забравя – самите ние, връщащи се след близо 8-часово подскачане на фестивала насред пясък, пот и миришещи на пеперудки химически кенефи, също бяхме самото олицетворение на романтиката.

 

“Почивката”

Моментът с почивката си отиде още когато двамата решихме, че ще последваме светлия ми пример от миналата година, когато бях доброволец на фестивала, имах работа точно 3 часа за всичките 3 дни, а през останалото време си клатех краката и си лафехме с колежките. Основната разлика беше, че миналата година бях на гишето за журналистически акредитации, а тази се записах в групата с най-малоумната работа, а именно – мацките, които ви раздават усмихнато програми и рекламни материали на входа. В началото хората буквално търчаха към нас и се изпопретрепваха, за да си вземат програма, но след четвъртия час, когато всеки един фестиваладжия можеше да натрупа състояние, само ако продаде събраните програмки за вторични суровини, хората малко по малко започнаха да ни псуват и да ни се дразнят. Смятайте какво беше на третия ден, когато популацията на програмите заплашваше да надвиши тази на циганите в световен мащаб, а ние вече никак не бяхме толкова усмихнати и щастливи, след като всяка от нас беше прекарала по близо 18 часа на крак в раздаване на хартийки през фестивалните дни. Но моите почти 6-часови смени на ден са просто един кратък миг в сравнение с доброволческия маратон, на който се постави приятеля ми, ангажиран да помага в бекстейджа. Явно вътрешно се беше амбицирал да организира и задвижи сам целия музикален форум, което доведе до момента, в който на 12-ти август изкара 18-часова смяна, изпълнена с мъкнене на столове, опъване на тенти, търчане из града за покупки за звездите и всякакви други подобни леки задачки. Леко изнервена и малко притеснена деликатно му намекнах да остави и другите да се включат поне малко в организацията, но от това резултатът беше само, че на 13-ти изкара още една 18-часова смяна, белязана най-вече с притеснението дали Моби ще благоволи да се качи на сцената. Последва разговорът ала глупако нещастен, посмей още веднъж да се изнасилиш от работа и светът ще ти се стори тесен, който даде своите благотворни плодове – на 14-ти стоя скромните 9 часа, а след това дори успяваше да се движи на собствен ход и да поддържа сравнително адекватни разговори за времето! Пълен релакс, дет се вика.

С какъвто си се събрал, такъв те е преебал

Но докато единият от нас беше твърде зает да се изживява като човекът фестивал, другият реши, че трябва да направи като миналата година, когато покани половин София и 1/3 Бургас в квартирата си. Способността ми да превръщам дори един квадратен метър площ в комуна е просто пословична още от прогимназията, когато с интерес установих, че след като всеки ден в продължение на месеци канех хора вкъщи и си организирахме миникупончета, целият ми випуск знаеше отлично къде живея. И хич не преувеличавам. И така, идеята, че ще бъдем само двама пропадна още две седмици преди да заминем, когато една приятелка ме помоли да спи в нашата квартира на 13-ти и 14-ти, при което аз не само се съгласих, но и я заубеждавах да вземе със себе си цялото си семейство. 12-ти август започна с молбата на една друга низвергната мома да спи в нашата квартира, на което се навих без дори да дочакам да ме попита. Интересната серия продължи с други двама приятели, които се връщаха от Несебър и искаха уж само да се видим на бургаска територия, после помолиха само да си оставят багажа у нас, а накрая не успяха да си намерят квартира и ние ги приютихме в скромната обител на леля ви Иванка, която заприпка от щастие, че ще може да събере още парички, еврейката му с еврейка. И така, на 12-ти вечерта в стаята ни ( цели 20 квадрата! ) спахме 5 човека ( единият на шалте на пода ), от които леля ви Иванка знаеше за 4-ма. Но стана още по-красиво, когато девойката, с която имахме уговорка от преди, цъфна в 7 часа сутринта пред входа, та трябваше да измисляме нови схеми, по които да се сместим възможно най-комфортно, без да се налага нечия ръка да бъде ампутирана, ‘щото не се побира никъде. Не е нужно да обяснявам, че всеки, който помоли да си остави багажа в квартирата ни, беше добре дошъл, нали? А това бяха още над 5-6-ма келеши. Отделно, реших, че трябва да се изживявам като добрия самарянин, с което стигнах дотам, че на първия ден вкарах нелегално 7 човека с доброволческата гривна, на втория бройката изненадващо нарасна до около 13, а на третия отново спадна до скромните 7. И принципно самата аз съм против нелегалните схеми по концерти и никога досега не съм влизала с чужда гривна, фалшив билет и прочие ( считам го за кражба от джоба на изпълнителите, едва ли не ), но когато някой приятел ме помоли е съвсем друго – те винаги са толкова бедни, толкова безкрайно будещи съчувствие и някак просто не мога да им откажа. Та, впрочем, ако някой иска да ми дойде на гости на немска земя – винаги ще се намери място в общежитието ми, голямо около 17 квадрата – можете да се запишете в листата за чакащи като оставите коментар под публикацията ( само има-няма 20 човека ще са преди вас! ) :D

 

Spirit of Burgas 2011

След тези особено интересни за всички ви описания на идеалната ваканция, е редно най-после да обърна внимание на самия музикален форум. Първо няколко наблюдения. Досега за Spirit of Burgas беше много специфично, че имаха един суперсилен ден, с много, много известен и повсеместно обичан хедлайнер ( 2008 Sisters of Mercy, 2009 Faith no more, 2010 The Prodigy ), а през останалите дни програмата беше по-слаба и съответно хората си купуват билети само за въпросния ден. Тази година очевидно звездата на фестивала трябваше да е Moby и очаквано вторият ден (13-ти август) събра най-много хора. И все пак, когато човек си спомни какво беше миналата година на Prodigy или по-миналата на Faith, някак хората, посетили Спирит през 2011, му се струват в значително по-малко. През 2010, когато Продиджи свириха, тълпата наистина заемаше целия шибан централен плаж, хората се простираха почти до самото море, преминаваха много отвъд озвучителната кула срещу мейнстейджа и беше почти абсурдно да си помислиш да дишаш, камо ли да мърдаш! Не съм фенка на Moby, сигурна съм, че супермного е зарадвал почитателите си и че хората са си изкарали перфектно, но по време на неговото изпълнение се бацнах на сцената на Jack Daniels, за да слушам емигрантските метъл-етно-турбочалга-хиперфънки-джангър-пънкария носеща звучното име Kultur Shock. Доста е странно впрочем, че по време на хедлайнера имаше изпълнители и на другите сцени – ако не се лъжа, досега винаги се правеше профилактика, за да могат хората да се струпат на главната сцена. Как да е. Kultur Shock са група, която идва за 4-ти или 5-ти път на родна земя, но по-интересното при тях е, че най-най-първият ми концерт в живота беше по време на тяхното първо (?) посещение в България през далечната 2006г., когато, за съжаление, нещо не останах,  за да ги видя докрай – май нашите не ме пуснаха до толкова късно. Все пак, през 2009 ги видях с Pero Defformero и Контрол в Универсиада и до Parkway Drive това беше най-силният концерт, на който съм била. Група с неповторим заряд, уникален контакт с публиката и невероятно чувство за хумор. Умеят буквално да взривяват и наистина не чувстваш умора, макар че по някое време се усещаш, че заедно с още 500 потни метъли въртите кючеци от близо един час. Изсвириха купища от старите класики като Mastika, Tutti Frutti, Hashishi, Duna (песента, която съм си заплюла да ми е сватбена), Romana, доста от новите парчета, както и моя абсолютен фаворит God is busy. May I help you? (дълго време се чудех дали да не използвам заглавието за подзаглавие на блога). Излязоха не-знам-колко пъти на бис, бяха нахилени и иронични, ебаваха се с Metallica и със себе си, и макар да бях вече доста поизморена, пак успях да се размажа. Редно е да отбележа, че цигуларката им е абсолютен виртуоз, прилича на манга героиня, но ... КОПЕЛЕ, НЕ СЪМ ВИЖДАЛА ТОЛКОВА КОСМАТА ЖЕНА! Сериозно, краката й бяха по-космати от на братовчеда То след дългогодишна употреба на хининова вода, за подмишниците да не говорим, а на други места въобще не ми се иска и да си го представям. Брррррр! Емигрантската шайка бяха единствената група, която гледах през втория ден, защото бях суперизморена, а и след тях бях загубила почти всичките си жизнени сили, та се прибрахме в квартирата. С това вторият ден се оказа най-слабият от фестивалните поне лично за мен, но щом толкова се размазах, смятайте какви са ми били другите.

Щом веднъж започнах да пиша ревюто степенувайки днити по това колко съм се накефила на концертите, ще продължа да спазвам тая линия. Третият фестивален ден е на второ място в личната ми класация по якост. Докато с колежките раздавахме поредната доза програмки, от които вече ама хабсолютно никой нЕмаше нужда, Skindred се развъртяха на главната сцена. Чувах ги идеално от централните стълбища на морската градина и честно да си призная, това е единствената група, за която ама наистина ме е яд, че не успях да видя по време на фестивала. По едно време с останалите мацки просто се хванахме, че по-скоро изпълняваме някакви щастливи вихрени танци под съпровода на енергичните уелсци, отколкото да си спазваме стриктно служебните задължения. След изпълнението им нямаше човек, който да не ми каже, че не са били гигаизумителни турбовпечатляващи. Наистина завиждам на всички, успели да ги видят – звучаха перфектно!

Deftones са банда, за която не знаех нищичко преди да ги чуя на фестивала, но за сметка на това поне 10 човека от различните компании, с които се засякохме, ми казаха след изпълнението им, че са се разревали, защото от години, не от десетилетия, абе кажи го от векове са не просто влюбени в бандата, но тя им е нещо като висш житейски ментор, едва ли не, нали. Ем, not exactly my cup of tea. Раздаваха се наистина много, зарадваха невъобразимо феновете си, а това е нещо, което винаги трябва да се уважава, но не оставиха никаква по-дълбока следа в главата ми. Честно да си призная, знам, че ще бъда поругана от тоновете мацки, които искат да правят sweet fan love с всеки един от групата, ама по едно време даже се усещах как си гледам часовника в чудене кога ще свършат. И щяха да си тръгна и да оставя хората да им се радват, но просто имАх глупостта да се набутам най-отпред и излизането щеше да ми коства много повече усилия, отколкото просто да си остана и кротко да скучая докато приключат. Направиха някакъв доста весел кавър на Кейти Пери, което ме накара да живна, а вокалът им на няколко пъти изплю вода от устата си все едно е изригващ вулкан, но с това се изчерпва интересното за мен в тяхното изпълнение.

Последва дълго щъкане из различните сцени – не ми се гледаше Милена за 346569265 път, на сцената на Jack Daniel’s беше пак нещо бедничко, на джаз сцената май беше Васко Кръпката и най-накрая успяхме да намерим един басейн, пълен с гумени топки, в който можеш да се хвърляш. Та там, под лежерния и всъщност доста приятен съпровод на хедлайнерите за деня (по същество група, за която всеки ме попита “Абе чувала си ги ги някога въобще?!”) Leftfield прекарахме доста време във весели детски игри, имитирайки The Big Bang Theory и тяхното емблематично Bazinga! След това, естествено, аз и една приятелка се изпокарахме с останалата част от голямата парти стадна тайфа, с която се движехме през този последен фестивален ден, отцепихме се от тях и отидохме да слушаме Scratch Perverts. Принципно, доста рядко бих си пуснала вкъщи dnb, различен от Prodigy, Pedulum, Spor, Black Sun Empire, Asian Dub Foundation и други подобни, дето не съществува човек, слушащ малко от малко музика, който да не ги знае. Прекалено надъхващо ми e, за да си цикля сама вкъщи, но пък си умирам за партита с подобни ритми – идеално ми е, за да се изтощя тотално от скачане в ритъм и обожавам моментите, в които просто ставаш едно с ритъма и не можеш да спреш да подскачаш. Същото ми се случи и по време на изпълнението на въпросните симпатяги. Имаха някои лигави моменти с гадни женски вокали, имаше и няколко минути, в които, не знам защо, звукът беше драстично намален, но последните 40 минути от сета им бяха Е П И Ч Н И. По едно време усетих, че се давя само от пясъка, който хвърчи във въздуха докато подскачам, и единствената причина накрая да се спра беше, че десният ми крак тотално отказа. Просто блокира и минута-две изпитвах нечовешката болка, когато си свивах коляното. Беше наистина невероятно и ме е яд, че на плажа бяхме останали не повече от 700-800 човека, от които има-няма 200 се разбивахме – пичовете заслужаваха много повече и наистина щяха да избухнат двойно, ако още хора ги бяха уважили. Но предполагам, че умората си е казала думата – все пак, трети ден и то в 2 през нощта.

Иииии *барабанен ритъм* дееееен първиииии! Излишно е да казвам, че бях на фестивала предимно, най-вече, единствено и само за Suicidal Tendencies, а всички останали банди ми бяха просто приятен бонус към изживяването, нали? Много е трудно да описваш какво точно се случва около теб, при положение, че навсякъде летят пясък, зъби, крака, сополи, кръв и коси, завихрени в една от най-могъщите месомелачки, на които съм била свидетел. По дефиниция мошът не предполага балерински подскоци и нежни ласки, ама май за пръв път ми се случи да си помисля, че наистина не съм толкова безсмъртна, колкото си мисля. Като цяло нямаше сериозни инциденти и мелето беше възможно най-близко до културното за толкова мащабно събитие, но въпреки това си ги имаше хората, които си влизаха с интенцията да ти направят бъбреците на сос “Болонезе” с лакти, а не просто да си направят веселото. И пак, въпреки че бяхме събрани почти само феновете най-отпред и в моша, не мисля, че подобна група е особено подходяща за такъв фестивал – някак не отговаря на масовия вкус, а и си предпочитам да сме си в зала/ клуб или поне фестивал с изцяло такава музикална насоченост и да сме наистина само фенове – по-задушевно е някак. Недай боже сега някой да си помисли, че се оплаквам, че са дошли – просто щях лично аз да се чувствам по-комфортно при един по-близък чисто физически контакт с групата. Един от най-величествените моменти беше, когато ни призоваха да направим wall of death и плажът просто се разцепи на две половини, които се сблъскаха като Червено море след преминаването на Мойсей и дружината евреи. Крещене ST до припадък, пот, енергия, липса на въздух – една приятелка, която довлякох до концерта и която никога не е слушала такава музика, каза, че сме най-откачената шайка говеда, която е виждала, но и че групата се е раздавала на 134%, което я беше накарало да ги хареса. Копирам сетлиста, за да видите колко точно е силен, а и защото ми е малко трудно да си спомня сама каква беше поредността на парчетата и да опиша дълбоките си душевни и емоционални изживявания поотделно. ST са хаос, идват и те отмитат и нямаш възможност въобще да се обърнеш назад и да видиш друго, освен опустошение и невъзможност да сглобиш пъзела на потните си пречукани във въргала мисли.

След тях, слава тебе Господи, не ми се наложи да превързвам я потрошена глава, я счупен крак, така че с пълна сила се насочих към сцената на Jack Daniel’s, където Mark Foggo’s Skasters тъкмо излизаха, за да ни покажат какво е да си във вихъра на ska extravaganza. Скастърите са група, идваща за четвърти път у нас, които съм гледала всички тези четири пъти и нямаше с какво толкова да ме изненадат – просто зътвърдиха, че са квинтесенцията на думата купон. Много танци, много добро настроение, много от очите на Марк Фого, толкова типични с това, че непрекъснато са на косъм да изскочат от орбитата си, много от малкия нахален чичак до мен, който непрекъснато ме блъскаше брутално в кръста в опит започне пого, независимо къде сред публиката се опитах да избягам от него ( добре че беше един безкрайно симпатичен и доста стабилно стъпил на земята, ако ме разбирате, негър на име Христо, който ме взе под опеката си и чичака се разкара ). Поредният симпатичен концерт на холадските пичове, поредният хашиш от Амстердам – и пети път да дойдат, пак бих отишла.

Последния изпълнител от този най-силен за мен ден, когото видях, беше dub step легендата Benga. Надрусан ритъм, с който по едно време сте просто едно цяло, без толкова подскачане, колкото позволява dnb-ът, просто циклеж, който те принуждава да си непрекъснато в очакване на забързване или ескалиране, на кулминация, която понякога така и не идва. Размазах се. Ушите ми бяха на пихтия от баса, а краката ми отново не искаха да ме слушат след края на сета. Има някаква необяснима енергия в тая музика и дори не мога да определя защо ми харесва – просто някак явно ти влиза венозно под кожата.

Backstage experience

След като толкова много ви занимавах с личните си драми по време на музикалния форум, редно е да се реванширам, давайки отчет за бекстейдж дейността, където доброволстваше приятелят ми. По едно време толкова слушах за това какви пичове са хип-хоп легендите от Onyx, колко си знаят, че са велики, но се държат съвсем приятелски и готино с персонала, че едва не изревнувах от шайка затлъстели негри на средна възраст. Любимият коняк на Стики е Hennessey, ебавали са се, но и са насърчавали някакъв местен рапЕр с лош английски (техен фен, едва ли не, от бебе), а цял Спирит ядохме останките от пиците им, които те щедро бяха подарили на приятеля ми. Suicidal Tendencies очаквано са били зверски готини, поръчали си много, много бири, но не ги изпили след концерта, а ги оставили на персонала. Имам си автографи от Mile Miur и тлъстия, но епичен барабанист Eric Moore. Ще си ламинирам листчето със сакралните им подписи. Gotan Project, според повечето хора виртуози, според приятеля ми – танго с електронни елементи, били надути и претенциозни шибаняци (списъкът с желанията им бил дълъг две страници дребен шрифт), заемащи половината тенти и непозволяващи на доброволците по никакъв начин да контактуват с тях. Moby е хардкор веган със собствена готвачка ( доста красива, доколкото разбрах), тъпчещ се само и единстевно с био храни и желаещ стаята му да не мирише на нищо (особено трудно постижимо при цялостната воня на пот, носеща се сред бекстейджа), но пък инак не е имал някакви безумни желания, пък и не е направил проблем за тези, които не са били изпълнени. Benga и Youngman пък са поискали да им уредят по някоя друга жрица на любовта, а Skunk Anansie, също непретенциозни сладури, се понапили и се поразвилнели из бекстейджа след изпълнението си, но като цяло нищо кой знае колко страшно.

На журналистиката - с обич и омерзение

„За светлото бъдеще се грижат политиците, за светлото минало — историците, за светлото настояще — журналистите.“ — Жарко Петан

В последно време индексът на чувството ми за хумор започна рязко да спада. Дали е заради жегите ... или просто сега осъзнавам, че никога не е бил особено висок – това не мога да кажа. Но пък всичко си има положителна страна – сега поне ще мога да поговоря по една тема, която е достатъчно сериозна, че да не позволява натрупването на ‘псевдохумористични метафори’, както един анонимен анализатор на моето творчество уместно спомена в коментара си към предишна моя публикация. ‘Щото има моменти, в които дори Оскар Уайлд съзнава колко е важно да бъдеш сериозен.

В броя на L’europeo за медиите попаднах на една стряскаща статистика – за последните 10 години в Русия са убити приблизително 100 журналисти, ако не ме лъже паметта. Политковская е само един от десетките случаи на журналисти, чиято уста е трябвало да бъде затворена. А сега се замислете колко са журналистите в България, на които си струва да се затворят устите, които са неудобни и които наистина разкриват плашещи мръсни практики, а не са просто поредната лаеща сган като гологлавия кондомоподобен Слави и сбирщината шутове около него, вменили си ролята на обществена опозиция? Помислете добре и ако стигнете до някакъв извод, моля, споделете като коментар, ‘щото аз така и не можах да се сетя за някого. Благодаря предварително. Малко ме е срам, че толкова често споменавам Папуа Нова Гвинея в доста негативна светлина, при положение, че там са по-напред от нас  в класацията на “Рапортери без граници” от края на 2010г. за свобода на словото. Както и блестящата плеяда от истински икономически и социални тигри, които, сигурна съм, всеки със затворени очи може да посочи на картата, като Ботсвана, Того, Гвиана, Парагвай, Буркина Фасо, Танзания, Уругвай, Суринам, Гана и не на последно място – този същински колос Тринидад и Тобаго. Nice, a? Още по-приятното е, че през 2006 сме били на 36-то място пред страни като Франция и Италия. 

У нас на хартия има свобода на словото. Едно от доказателствата е медийният плурализъм. И, да, имаме десетки различни телевизии като се започне от моите абсолютни любимци и кумири БТВ ( за тях по-късно ) и се стигне до престижни кабеларки като Кракра. Всички те бяха твърде заети със сериалите си и с репортажите си за цената на праха за пране в България и Гърция, за да прекъснат предаванията си с ексклузивни кадри в началото на бедственото положение в Япония. Чак като видяха, че всички световни агенции и медии са насочили поглед натам, тогава решиха, че евентуално това би представлявало интерес за публиката им. У нас такова нещо като breaking news не си спомням откога не е имало. Някой? Но пък турските сериали и готварските предавания успешно се множат за радост на затлъстелите домакини.Едно от малкото предавания, които се занимават с що-годе сериозни теми по сравнително обективен начин, това за мен е “Референдум”, без да претендирам за някакво особено разбирачество.

Имаме си и набор от печатни издания – от “24 часа”, през “Телеграф”, та до “Уикенд”, като не съм сигурна дали така подредени са в низходящ или във възходящ ред ... Кога последно сме имали БЪЛГАРСКО официално печатно издание, което да се занимава със сериозни икономически анализи? Не говоря за блогове – ей така, вестниче или списание, което ти спестява купуването на The Economist? Сещам се за един-единствен нашенски вестник, чиито политически анализи отговарят на някакви стандарти за обективност, качество и аналитичност – “Капитал”. Масова практиката е да ти се съобщят някакви факти, ама кое откъде следва, какво се очаква, какво трябва да се направи по въпроса, кой е отговорен – никой не знае. Гърция ни е съседна държава, но едва наскоро успях да разбера горе-долу какво се случва по улиците й, какви са исканията и обвиненията на хората и защо, в крайна сметка, там се стигна до такива ексцесии – просто четох немския “Die Zeit”. В момента пак не ми е особено ясно какво точно става в Италия, например ( айде, Испания е по-разбираема ). Към коя чуждестранна медия да се обърна викате? Спомням си, че кралската сватба беше описана в целия й блясък и пищност от родните журналя, та чак вероятно в някой квартален вестник се е намерил смелчага, който е представил калпав превод на интервю с обущаря на Уилям и декоратора на антрето на Кейт. В броя на Der Spiegel, който отразява церемонията, има статия от приблизително 9 страници, която обвързва радостното събитие с цялостен анализ на политическото състояние във Великобритания и прогнози за бъдещето на монархията. Сравнението е болезнено. Като цяло наблюденията ми сочат едно - отразяването на световните конфликти в българските медии оставя у хората впечатлението, че някъде по широкия свят нещо си се случва, ама какво точно и защо точно – никой не знае и следователно губи интерес.

Нашите медии са независими. Факт - независими са от тези, които НЕ ги спонсорират. Когато Мтел имаха проблеми с изчисляването на сметки, когато половин България лудна заради завишени месечни такси, когато не можехме да си проверяваме сметките с месеци и не получавахме фактури, а накрая ни ги натрупаха наведнъж, та точно тогава коя медия в България отрази адекватно случая? Кой платен списвач имаше топките да каже нещо на широката общественост по въпроса? Блогъри и независими електронни издания подпалиха интернет с оплаквания, социални мрежи, форуми – навсякъде се говореше. Но официална информация не излезе. Едва след няколко месеца Мтел имаха доблестта, храбростта и мъжеството да напишат три реда извинение към милионите (!) си клиенти, които може би са забелязали, че от известно време по-скоро можеш да убедиш японски турист да не снима забележителности за минута-две, отколкото да получиш информация за натрупаната по разговори от теб сума.

Когато родните журналя не могат да отразят достатъчно компетентно някакви външнополитически събития, да си каже човек “ОК, все пак живеем в България и, колкото и да е тесногръдо, нещата, които се случват под муцуните ни, ни интересуват повече.”. И чашата наистина щеше да е наполовина пълна, ако поне новините от България биваха отразявани адекватно. Само че истината е, че медиите в Северна Корея могат да минат за обективни стожери на свободното слово, когато ги сравниш с начина, по който българските жълтоплювалници отразиха случая с убийството на Яна Кръстева в Борисова градина миналия месец. Медийната гавра беше в нарушение на почти всички точки от Етичния кодекс на българските медии, но най-вече в нарушение на точка 2.3.3: Няма да засилваме мъката на хората, попаднали в беда или пострадали от престъпление, и ще съобщаваме такива информации със съчувствие и сдържаност. Когато я нарекоха клошарка определено не нараниха близките й хора; после пък беше наркоманка – сигурна съм, че родителите й са заприпкали от радост; след това пък пиеше от обяд – кой не иска да чуе такова нещо за мъртвия си приятел? Какво, принизявайки социалното статукво на момичето да не би да изкарахте смъртта й, едва ли не, заслужена, уважаеми подлоги? Или това че МВР си мълчеше по случая дни наред без да ви дава инструкции как бляскаво да отразите случая като поредната им успешна акция, ви наплаши дотолкова, че да ви е страх да се отнесете със смъртта на едно човешко същество както подобава – с уважение към отнетия млад живот? Много ли бяхте яки, “24 часа”, че в момента, в който задържаха единия заподозрян, веднага излязохте със статия, в която главната интенция беше, че МВР и в частност Цветанов са най-голямата манна небесна, падала над смирените ни глави?( ето я самата статия: http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=971861 ( забележете как седем пъти е споменат Цветанов, как цитатите на бащата на убитата са подбрани, така че да се изказват ласкаво за дейността на полицията, как е повторен два пъти най-положителният от тях!) ).

Но потресаващата неграмотност на знайни и незнайни драскачи в разни редакции не може да се сравнява с наглостта на БТВ и перлата в тяхната репортерска корона – Миролюба Бенатова. Защото когато откровени лъжи се разпространяват от “най-гледаната” българска телевизия, когато хора, спечелили поне някакво обществено доверие, си позволяват да се изхрачат върху него в името на сензационната булевардна журналистика, когато в сравнение с репортаж в праймтайма, вестник “Уикенд” все едно проверява истинността на историите си с детектор на лъжата, тогава вече положението е катастрофално. А още по-катастрофално е, когато наглостта стигне дотам, че не последва доброволно официално опровержение или поне извинение към наранените близки. Ето за този репортаж говоря:

http://www.btv.bg/news/bulgaria/story/1426532579-Razsledvashtite_kategorichni_Nyama_nasilie_nad_Yana.html 

Несъществуващото шествие се проведе половин час по-късно, над 500 човека се събраха и беше отразено от най-големите български медии, включително и от БТВ в емисията им от 22 ч. същия ден... Не мисля, че бих могла да коментирам, не мисля, че е редно да иронизирам – подадох жалба срещу репортажа в Национален съвет по медийна етика и се надявам на развитие по въпроса. Толкова. Но се чудя, как очаквате хора, които искат и могат да пишат, да пожелаят да се занимават с нещо толкова унизително и гнусно като журналистика в България?

Уилям Сароян напуска училище на 15 години с идеята да стане писател, изричайки най-врязалите се в съзнанието ми думи, излезли от устата на моя любима личност: “Искаше ми се да променя американската литература. Беше наложително. Защото не я харесвах.”. Наречете ме наивен идеалист, наречете ме празен мечтател, наречете ме мечтателен празняр, но чувствам същото по отношение на българската журналистика – тя трябва да бъде тотално закрита в настоящата й форма и създадена наново. Незабавно, спешно. За разлика от Сароян обаче, нямам самочувствието, че мога сама да променя  нещо...

Случаят Брайвик

На първо място искам да се извиня, че не съм писала от векове, но напоследък нямах никакво време дори да спя, пък какво остава да седна зад компютъра. Имам няколко проекта в главата си, така че тея дни вероятно ще бъда по-активна.

Има моменти, в които е подходящо да се посмеем на някоя простотия и да се изгаврим с нечий лоботомиран мозък. Смея се на расистките вицове за Холокоста, на тези за талибаните или за други военни престъпления, които принципно ме шокират – просто с хумор болката се притъпява по-лесно. Но за да дойде момента, в който е уместно да се шегуваш с такива неща, е редно да мине време, много време. Масовото клане, което извърши Андерш Брайвик в Норвегия, беше едва преди седмица и дори роден циник като мен все още не може да си затвори устата от ужас, какво остава пък да му хрумне някоя абсолютно неуместна шегичка по този повод. Затова в настоящия си пост нямам намерение да се опитвам да забавлявам някого – идете в YouTube, там има достатъчно весели клипчета, на които да се посмеете. В следващите редове мисля да се опитам да анализирам ситуацията доколкото опитът и акълът ми на 19-годишна рядко трезвена пръдла ми позволяват. Нямам и абсолютно никаква намерение да ви запознавам със случая – щом четете този блог, значи не живеете в Сибирската прерия, следователно знаете вероятно повече подробности и от мен за станалото.

Брайвик и смъртната присъда

Без да се правя на псевдоизвисена и лицемерно демократична абсолютно чистосърдечно си признавам, че ако Брайвик беше застрелял някой мой близък или приятел, нямаше въобще да чакам съдебно решение, а щях собственоръчно да го пречукам с ритници с метално бомбе в лицето, докато прекарвам нажежено до бяло желязо през ректума му. И единственият ми мотив щеше да бъде отмъщението. Но тук идва първата пробойна в наличието на смъртно наказание. Факт е, че наранените имат право да искат вендета, но също така е факт, че отмъщението е една от най-низките човешки емоции. Всъщност, дори да не сте съгласни, че е една от най-низките човешки емоции, ще се съгласите, че е човешка емоция. А законът не може да се подчинява на човешките емоции – той трябва да ги контролира и възспира, да е над тях. Ако караме на принципа око за око, то светът ще бъде населяван само от слепци. Да убиеш убиеца означава да му върнеш със същото, да му отмъстиш – наистина ли искаме закон, който декларира правото на хората да се самоунищожават?

После, всички твърдим, че човешкият живот няма цена, но по същество се опитваме да му сложим такава. Да ти конфискуват имещуството не е достатъчно наказание при убийство, да лежиш в затвор също ни се струва малко, затова най-първичната реакция е, че е правилно да заплатиш за отнетия живот с твоя собствен. Само че и това не е така. Защото всеки човешки живот е уникален сам по себе си и един не е еквивалентен на друг, следователно дори да убиеш убиеца, то пак няма да имаш уравнение, а отново ще си изправен пред неравенство. Истината е, скъпи мои, че НЕ СЪЩЕСТВУВА достатъчно сурово наказание за отнемането на човешки живот. Просто няма и не виждам как ще можем да го измислим. Не знам, само на мен ли това не ми се струва чаааак толкова ужасно? Не е ли дори донякъде християнско – не отвръщаш на злото със същото зло? Или съм просто наивна...

Масовите убийци от рода на Брайвик обикновено се самоубиват накрая. Наистина ли мислите, че ако той се беше гръмнал, на близките на загиналите щеше да им стане по-леко? Щяхте ли да се чувствате удовлетворени, ако беше мъртъв? Щеше ли справедливостта да възтържествува? Според мен, просто се чувстваме безсилни, когато някой такъв се самоубие – няма какво да направим и това ни убива вътрешно. А ето че Брайвик има наглостта да остане жив и ние се виждаме в силната позиция на хора, които могат да решават чужда съдба: ако смъртта дойде по наше желание, това е върховна справедливост, нали така? Доста цинично, мисля си.

В един форум попаднах на много интересно твърдение – болката на близките не може да бъде притъпена независимо какво се случва с него ( факт ), следователно защо просто не го екзекутираме, не за да отмъстим, а просто защото представлява заплаха за обществото, пък било нехуманно да го оставим до края на живота му в килия. Само че е нехуманно и да изтрепеш десетки хора. Ако го убием, такива като мен ще се разпискат колко е регресивна подобна мярка, няма да се учудя и ако в желанието си да скандализират и правят по-голям тираж, някои дори не го обявят за мъченик и всякакви подобни глупостти. Сиреч, чудовищната екзекуция ще изглежда по-малко чудовищна заради решението той да бъде умъртвен. От друга страна, наказанието трябва да е адекватно на престъплението (подчертавам АДЕКВАТНО, а не еквивалентно, че да не стават обърквания!!). Този човек иска внимание – ако то не му бъде дадено, или поне той не разбира колко голямо внимание му се отделя, това вече ще е наистина болезнено наказание за него. Доживотният затвор ще го отдели от обществото ( също както и смъртното наказание би сторило ), а животът в абсолютна изолация години наред наистина е мъчение, но поне аз го виждам като справедливост, пък ако ще и да звуча нехуманно!

Последно. Това е точката, по която най-малко хора ще се съгласят с мен и след изчитането на която много от вас ще ме обявят за наивен глупак. Приемам този риск. Ще цитирам част от едно от най-любимите ми произведения , а именно ‘Размисли за гилотината’, с което авторът му, Албер Камю, печели Нобелова награда:

 

Бернар Фало, от групата „Маси“, на служба в Гестапо, осъден на смърт, след като бе признал многобройните и ужасни престъпления, в които се бе провинил, и посрещнал смъртта с изключителна смелост, сам заявяваше, че не може да бъде помилван. „Ръцете ми са прекалено много опръскани с кръв“, казваше той на свой другар от затвора. Общественото мнение и това на съдиите му го поставяше в категорията на непоправимите и аз бих бил склонен да се съглася, ако не бях прочел едно удивително свидетелство. Ето какво Фало споделил със същия този другар, след като бе заявил, че иска да посрещне смело смъртта: „Искаш ли да ти кажа за какво най-много съжалявам. Е, добре! За това, че по-рано не съм познавал Библията, която имам. Уверявам те, че сега нямаше да съм тук.“

На 99.9999999999999999% съм убедена, както и всички вие, че Брайвик е абсолютно непоправим. Както хората са си мислели за Бернар Фало, нали? И все пак, щом съществува дори нищожно невероятният шанс да се покае, защо тази възможност да му бъде отнемана? Попитаха ме какво ще стане, ако наистина така се случи, че той преосмисли позицията си и в крайна сметка след години съжалява за стореното. Исината е, че нищо няма да стане, че нищо няма да се промени нито за убитите, нито за техните близки. Както и нищо няма да се случи, ако Брайвик бъде екзекутиран. Тогава защо да се отнема дори теоритичната възможност на едно човешко същество в крайна сметка да постигне някакво духовно израстване? Не ви ли вдъхновяват истории за хора, които макар да са изглеждали непоправими, са успели да се обърнат на 180 градуса? Не ви ли дават сили да се борите и вяра, че човешкият род все пак не е съставен само от тотални дебили и безморални отрепки?

И за да не продължавам да ви заливам със заучени аргументи, просто прочетете “Размисли за гилотината” – има я в интернет и не е прекалено дълга.

Затворът Халден

След като се разбра, че е възможно Брайвик да излежава присъдата си в най-луксозния затвор не само в Норвегия, но и в целия свят, българската общественост надигна мравешкия си гняв. С изненада забелязах една тенденция – хората обръщаха не толкова голямо внимание на циничността на факта, че на близките на убитите ще им се налага да плащат за престоя на убиеца в скъпото заведение, колкото людете се изумяваха от съществуването на, ако мога така да се изразя, випаджийски затвор като цяло. И всъщност не е толкова учудващо – тъпчем се в четиристайни панелки, имаме заплати десетки пъти по ниски от тези в Норвегия и теглим заеми, за да си позволим плазми като тези, които се предоставят на затворниците в северната страна. Само че за да се анализира правилно не е необходимо да се избиват бедняшки комплекси, а да се направят няколко елементарни клика в Google, които ще дадат достатъчно красноречиви резултати. Първо, най-често причините за извършване на престъпление, са социални - сиреч бедност и немотия, липса на друг изход освен чрез извършване на престъплението. Второ, престъпления се извършват най-често от необразовани хора ( или поне тях най-често ги хващат ). Трето, извършиш ли веднъж престъпление, попадаш в омагьосан кръг: отиваш в затвор, излизаш, никъде не те вземат на работа, защото си необразован и/или бивш затворник, извършваш ново престъпление, за да оцелееш, отиваш в затвора... Четвърто, когато биеш едно зло куче, то не става по-добро, нали? Като се вземат всички тия аспекти под внимание, решението да се създаде луксозен затвор с повече от човешко отношение към затворниците в него никак не изглежда странно, а? И ефективността му е доказана – едва 20% от пребиваващите там се завръщат зад решетките отново, а нека не забравяме, че затворът е предвиден за най-опасните престъпници в Норвегия ( тук отново ви връщам към примера с Бернар Фало и тезата, че жестоките престъпници са непоправими и няма надежда някога да се променят! ). За справка, в македонските затвори, в които хората нерядко са принудени да серат в кофи, този процент е доста над 50, даже наближава 60. Така че наистина е редно да се позамислим преди да се подиграваме на норвежците, че третират най-жестоките си изверги човешки.

Не искам да бъда разбрана погрешно – никак не ми е приятна перспективата да знам, че Брайвик ще прекара от 21 до 30 години (според настоящото норвежко законодателство ) в ултрамодерен курорт едва ли не. И на мен ми се иска да го видя затворен доживот в български пандиз с посрана мивка и изтърбушено легло – просто нека това не се смесва с доказаната ефективност на затвора Халден.

Оттук накъде?

Всяка такава голяма трагедия неминуемо води до озлобени обществени дебати относно това как трябва да се процедира, така че подобно нещо да не се случи повече. Естествено, първото нещо, което ни идва на ума е да се засилят мерките в борбата срещу тероризма ( ох, как я обичам тая борба, Ленчеееееееее! ). Възможно е норвежките полицаи вече да не се движат невъоражени както досега, вероятно и във Великобритания и Исландия ( другите две западноевропейски държави, чиито милиционери се разхождат без огнестрелни оръжия ) властите ще се замислят дали да не осигурят на пазителите на реда по някой друг патлак. Ще се инвестират (безумно) много пари в разработване на нови мерки и програми за сигурност, накрая дори е възможно да се стигне до момент, в който съседите ти те гледат подозрително, ако си си пуснал Lux Aeterna на Clint Mansell ( shame on me, телефонът ми звънеше с нея месеци наред ), защото Брайвик си я е въртял докато е стрелял по децата на остров Ютьоя.

Брайвик призовава подобните нему да се насочат към взривяване и унищожаване на ядрени реактори или лаборатории, където се правят ядрени експерименти. След Фукушима пробелмът за ядрената енергия и нейната безопасност е непрекъснато предъвквана тема. На международна конференция, която посетих наскоро, ни сложиха следния казус за разискване: какви превантивни мерки трябва да се вземат, ако бъдат заловени терористи, които искат да отвлекат самолет и да го взривят в ядрена електроцентрала. Предложенията бяха много – около ядрените реактори да се установят non-fly zones ( както във Франция, например ), централите да се подложат на серия тестове ( stress tests ) по международни стандарти, за да се установи доколко са надеждни, дори имаше радикални предложения да се блокират ядрените реактори. Не е в моята юрисдикция да казвам как трябва да се процедира с толкова деликатна тема, но не мисля, че проблемът ще слезе скоро от масата за дебати.

Манифестът на норвежеца повдига една наистина много важна тема и тя не е проблемът с ислямизацията ( основен според него ), а като цяло проблемът с последиците от глобализацията на света. Ангела Меркел каза, че мултикултурният модел се е провалил; когато ти кажат французин, вече си представяш някой усмихнат чернокож; в Англия е едва ли не е невъзможно да си хванеш такси с шофьор, който говори английски; престъпността в Норвегия през последните години се е увеличила като основно тя идва от близо 140-те хиляди емигранти. Глобализацията, особено когато не е последвана от също толкова интензивна асимилация, води до сегрегация и национализация. И си мисля, че е редно поне една десета от купищата пари, които се хвърлят за мерки за сигурност, да отиват за образователни програми, които да изравняват малко по малко стандарта и нивото между местно население и емигранти. И е крайно недостатъчно те да са насочени само към прииждащите в чуждата страна люде – толерантността е взаимен процес.

И откровено казано, на мен ми писна като се спомене някъде ислям, веднагически да се свързва с терористи, бомбардировки и зли араби, които искат да унищожат света с руски калашник в едната ръка и дюнер в другата. И някак си ми стана хем смешно, хем също толкова противно, когато мой съученик турчин го спряха на немско летище, за да проверяват дали случайно не е скрил антракс под тениската си. Момчето беше на 16 години и беше с организирана група ученици. Сигурност, сигурност, ама нея я има само когато можеш да вярваш на човека до теб. А как това да стане като непрекъсанто ни се обяснява да сме подозрителни дори към пръднята на съседа, че може да е отровна?!