На 8 март в нюзфийда ми във фейсбук излязоха най-различни картички, пожелания и мнения по случай празника - някои искаха да направят деня специален за майките си, други наблегнаха на факта, че все пак отбелязваме Международния ден на жената и честитиха на всички дами, трети празнуваха женската красота и нежност, а пък четвърти гордо заявиха, че не искат да имат нищо общо с пролетарски празници наследени от соца и свързани с жени като Клара Цеткин и Роза Люксембург, за които не разбрах дали по-голямото им престъпление беше, че са социалистки, или че са еврейки. Мнения всякакви - не мож' застави някого насила да празнува нещо, като не му е густо, нали. Лично моя милост е много щастлива заради всички мили жестове и внимание, които получи, като използва момента още веднъж да благодари на основните виновници за последното. Една тема обаче някак остана малко встрани от цялостното празнично настроение, а поне за мен тя е изключително важна и заслужава много повече внимание, отколкото й беше отделено - темата за правата на жените, сексизма в обществото и феминизма, като правя предварително уговорката, че почти всичко, което в следните редове ще напиша за положението в България, далеч не се отнася само за нашата страна, по никакъв начин не сме единствени или уникални в проблемите си.
Преди месец някъде в Германия избухна огромен скандал, свързан с фриволна забележка на кандидата за бундесканцлер на либералната партия спрямо пищната анатомия на журналистка от изданието Stern, която го интервюирала. Сега - че интервюто е било преди година, било е, че мадамата чак сега, в разгара на предизборната кампания, се сети, че уж галантното подмятане де факто е сексистко, така е, но обществената реакция във федерацията бързо излезе извън контекста на конкретната случка и успя да адресира по-големия проблем. А именно сексизма, сексуалния тормоз на и извън работното място, домашното насилие. Десетки хиляди жени разказаха личните си истории в Twitter, нямаше реномирано издание, което да не посвети поне няколко коментара на проблема, нарекоха Германия "страната на мъжките вицове". Това в държава, където чух 4-5-годишно момиченце да пита майка си дали и мъжете могат да стават канцлери - през целия си живот беше виждало само Меркел начело. Това в страна, в която мой състудент направи забележка на професор по средата на лекция, че се обръща към аудиторията със "студенти", а не "студенти и студентки", а професорът се извини и до края на годината внимаваше всеки път когато се налага да слага и женската форма. Знам, вероятно и на вас ви звучи твърде преекспонирано, но Германия е последната страна, която би ми хрумнало да нарека сексистка, а то какво стана...
Още като се зароди скандалът се замислих колко е невъзможно такъв дебат да се води в България. След това няколко родни журналистки се опитаха изкуствено да пренесат дискусията и у нас, като в общи линии статиите им сочеха с пръст българското общество, обвинявайки го за това колко е сексистко, нееманципирано, контра-феминистко и не знам си още какво и как отказва да говори по толкова важна тема. Не твърдя, че в аргументите им нямаше истина, но поднесоха информацията по плосък и незадълбочен начин, като единствената реакция, която предизвикаха, беше в коментарите гневно да ги напсуват на феминистки. Чисто педагогически подходът им беше безкрайно погрешен - не можеш да раздаваш присъди и да обвиняваш, при положение, че не си си направил труда да попрочетеш малко за развитието на феминизма и женските движения, да издириш българки, които да интервюираш по казуса, да говориш с организации, които се борят за правата на жените и да подготвиш качествен материал по темата, а не просто подобие на блог пост, който всяка кандидат-журналистка може да напише от раз. Като цяло - не можеш да очакваш обществен дебат по тема, която е непозната за обществото.
А и как да е позната темата? България няма проблемите на някои ислямски републики, на хартия у нас равноправието между половете е гарантирано, а пък 45 години соц ако не друго, са затвърдили представата, че жената наравно с мъжа работи и се грижи за просперитета на републиката. Положението с правата на жените на пръв поглед не изглежда никак зле, а и имаме толкова много други проблеми за решаване - кое по-напред? Отделно, че като манталитет и нрави сме доста по-различни от северните страни, които според всякакви класации са първенци в процесите за интеграция на жените. При нас на подвикванията със сексуален подтекст по улиците и сексистките шеги на работното място се реагира с пренебрежение или усмивка, защото всеобщото мнение е, че това уж бил мъжкият начин да покажат внимание и харесване. Още по-отделно, че в България (а според разни проучвания и на Балканите като цяло) на феминизма и на женските движения се гледа с лошо око, много често заради липса на каквато и да било информация по въпроса. Немалко хора, при това преобладаващо момичета, с които съм говорила, визират феминизма само в някакви крайно изродени и измислени форми - феминистките искали мъжете да пикаят клекнали, феминистки организации финансирали проучвания за възможностите мъжете да раждат, феминистките са грозни и лесбийки, които мразят мъжете, защото последните не им обръщат внимание. Звучи потресаващо наивно и тъжно, знам, но е излизало от устите на много интелигентни девойки. Това са нещата, които се знаят - рядко се визират постиженията на феминистките движения като право на глас за жените, борбата за равни възнаграждения на мъже и жени за една и съща работа, право на аборт, право на оплакване заради домашно насилие и редица други, съвсем отделно пък борбите за повече права на жените в някои мюсюлмански страни.
И понеже да се бориш за правата си или да си феминистка обезателно те превръща в някаква радикална мъжемразка, загърбила женствеността си, по-добрата стратегия е да се отдръпнеш и да си траеш. Подобно поведение допуска в общественото пространство ежеминутно да се раждат сексистки прояви. По западно-капиталистически маниер продаваме всичко на този свят в комплект с две цици или някой хубав задник. Независимо, че става въпрос за сирене, примерно. Подозираме, че всяка успяла и издигнала се жена, която има и глупостта да е поне малко хубавка, се придвижва напред не с крачки, а буквално с шпагати. Коментарите под интервюта или изказвания на жени се занимават често с това колко точно дамата прилича на крокодил, ударен през лицето с тиган, по-трудно е да се засегне съдържанието на казаното. Преди няколко години пък някакъв народен представител разплака жена, бореща се за повече пари във фондове за ин витро процедури, като й изтърси, че щом не става ин витро, с удоволствие ще й помогне да й се получи ин виво. На жените бива отделяно значително по-малко публично внимание и медийно време що се отнася до по-сериозни политически и социални теми - в последните месец-два все повече обръщам внимание на това чии имена се въртят в общественото пространство и това рядко са женски такива. Само за пример ще дам протестите - масово се започна къде на шега, къде не толкова да се изявяват претенции за това кой трябва да е в състава на временното правителство - женски имена почти никъде не присъстваха. Срещата на граждански представители с Президента - от 35 поканени има само 7 жени. Разбира се, ясно е, че в такива случаи не трябва да се говори количествено, а качествено - ако наистина само 7 жени са достатъчно компетентни, за да допринесат за хубава дискусия, само толкова нека бъдат поканени, но правя уговорката, че не съм съвсем сигурна дали наистина имаме такъв дефицит на знаещи дами. Показателна е и ролята, която бива отредена на жените в най-популярния в момента роден сериал "Под прикритие". Показателна е, защото продукцията определено е следена от много хора, което само по себе си я прави до голяма степен влиятелна - в сезоните до момента жените са или (без извинение) евтини курви, или скъпи курви, в най-добрия случай държанки и метреси. Досега няма нито един наистина обаятелен женски образ - нито сред мафиотите, нито сред "добрите ченгета".
Но изброеното в горния абзац е само хубавата част от проблема, в крайна сметка се преживява, когато мацката от билборда ти предлага орални приключения, ако си купиш краве масло. Става гротескно и опасно, когато (не) се заговори за насилие срещу жени в медийното и обществено пространство. Преди година някъде написах
статия за това как биват отразявани изнасилванията в българските медии. Като цяло не биват отразявани, цари голямо мълчание по темата, а ако се заговори, доста често се набляга на пикантни детайли около облеклото, етноса или поведението на жертвата, като че ли жена да се разхожда сама в 10 ч. вечерта из голям град е по-престъпно от това да бъде изнасилена. Не можах да повярвам как бяха подминати масовите женски протести в Индия след едно брутално изнасилване и последвала смърт на младо момиче в Ню Делхи. Това беше топ тема по CNN, имаше включвания през половин час с новостите от развитието на протестите - в българския печат се намираха статии от по 5-10 реда по въпроса, почти нищо за самите демонстрации за правата на жените. Бях обещала втора част на статията, в която исках да се занимавам с коментарите под новините за изнасилвания, но така и не стигнах до написване на материала - останах си с нерепрезентативните проучвания. Но и там се наблюдават притеснителни тенденции - обвиняване на жертвите заради поведението и облеклото им, мнения как жените "са си го търсили", маргинализиране на престъплението, ако жертвата е от ромски произход. За домашно насилие се говори също толкова, ако не и по-рядко, а цифрите там нямат нужда от коментар - една на всеки четири българки е била жертва на домашно насилие. Липсата на адекватни правни механизми за защита на жертвата на домашно насилие не притесняват твърде много нито обществото, еле пък медиите му.
По темата за правата на жените мълчат и онези, които са се самообявили за женски предавания и женски списания. В такива издания рядко ще чуете или прочетете нещо за ужасяващите условия, при които живеят жените в Афганистан например. Нито пък ще ви бъде представена информация за това към кого и как да се обърнете в случай на домашно насилие. Няма да ви информират и за трафик на хора с цел проституция, за да знаете какво бихте могли да предприемете, ако вие или ваш близък се е оказал в такава ситуация. Ако имате късмет, може пък случайно да мернете някой друг ред за рак на гърдата. Такива неща не са подходящи за дамите, които явно се нуждаят единствено и само от статии с нови рецепти за пържени филии, плеснати до поредните 10 начина да си направите кола маска на триъгълника докато карате колело. Политическите и социалните теми, дори когато става въпрос за собствените им права, според женските списания/предавания очевидно не са за жените - на тях им е отредено да са шопинг кифли с афинитет към хайлайф модата. Независимо, че живеят в двустайна гарсониера в Люлин 27 и единствената нова дреха, която могат да си позволят, е чорапогащник от лев и петдесет.
И всичко казано дотук ще бъде разбито на съставните си срички още със следващото излизане по бельо на сцената на някоя родна дива, която после ще даде интервю за това как е олицетворение на освободената и еманципирана жена, за която предразсъдъците в обществото не били мерило. Аз пък що ли съм останала с грешната представа, че нема нищо по-женствено и красиво от жена, която има достойнство и е готова да го отстоява? И това не би трябвало автоматично да я превръща в гневна, ядосана и недое... тъй де, разбрахте ме, в очите на околните. Един приятел пожела на дамите да са като розите красиви, но не толкова бодливи. Младеж, небодливата роза е отгледана изкуствено, като единственото й предназначение е да бъде опакована в целофан и продадена на Женския пазар. И прочее - дивите и бодливи рози са доста по-трайни и уханни от фабричните им сестри.
