Ей, Богу, Безбог!

Животът в сравнително голям град какъвто е София предлага доста разнообразна палитра от дейности, с които можеш да си запълниш ежедневието и то да стане един тон по-малко сиво и скучно. Можеш да люпиш семки на полянка в Южния; можеш да се позиционираш на удобна пейка на “Витошка”, да зяпаш минувачите и да се подиграваш на люспестите наченки на парцали, които са увили около себе си и които смеят да наричат с гръмкото наименование дрехи; можеш да си купиш огромна купа пуканки и билет за възможно най-тъпия филм, който дават (поредният спасител на света, който ще предотврати активирането на огромен дирник, закопан още от медноцинковата ера в недрата на земното ядро, което би предизвикало гигантска пръдня, вследствие на която всички бихме умрели), и да замеряш киноманите в залата от най-задния ред; а можеш и просто да решиш да прекараш спокойна и, по нашенски казано, CHILL-ната вечеринка с приятели в някой просторен колкото мазе и също толкова проветрив клуб, която след втория голям ром някак престава да отговаря на описанието “спокойна”. След поредната скандална клубна пърти енимъл нощ и прибирайки се на идеален зиг-заг около 6 часа сутринта към скромната ми обител, получих изненадващ SMS, в който ми беше наредено в 11:45 на същата сутрин да бъда на Централна гара, откъдето да хванем влак към Благоевград, оттам да се устремим към Пирин, където да преспим една нощ и после да се завръщаме в красивата ни столица. От стрес и ужас ми се видяха не звезди, ами самите звездни рейнджъри посред бял ден! После обаче се усетих, че цялата предишна седмица бях омрънкала света с това как неспокойният ми дух се бунтува да стои на едно място, как, позволявайки си да перифразирам поета, “столицата тясна за мойта душа е” и как имам нужда да попътувам, да видя свят и да напусна обетонената софийска земя. И така, решението беше пред мен – аз щях да бъда горд и достолепен планинар и да се изчистя от токсините, които бях приела през изминалите 7-8 часа.

След три часа спане в поза прегазена от валяк мотика се разбудих, направих си физзарядка и бодро-бодро заподреждах багажа си. По същество майка ми дойде и ме изрита от леглото от воле, физзарядката се изразяваше в неколкоминутни опити да си отлепя клепачите от очите, а подреждането на багажа беше по-скоро филоложки процес, в който, вкарвайки цялата си креативност и езикова безкултурност, избълвах поредица от несъществуващи, но пък ефектни псувни. Открих, впрочем, че съм от най-антитуристическото семейство, което може да съществува. Отивах да спя на палатки, а нямах шалте, спален чувал, пък какво остава и за палатка; не открих нито един чифт туристически обувки, което ме принуди да помъкна кубинките си Wehrmacht с метално бомбе, за които изрично ме предупредиха навремето в магазина, че трябва да съм безеквивалентен дебил, за да използвам за планинско катерене. Нямах фенер, бях с чанта, която може да мине за ученическа раница на първолак, но не и за нещо, което се доближава дори на километър до самар, а за да открия некухненски нож трябваше да проверя дори във фризера. И така, добре екипирана и точно в 11:45 успях да се добера до Централна гара – място, популярно с мрачно-комунистическите си краски, достойни да бъдат декор на всеки психотрилър, за който можете да се сетите. С изненада установих, че сме се събрали група от 7 закалени на сибирски студове и сахарски жеги планинари – само преди около 15 часа не се знаеше дали ще могат и трима души да се намерят, взехме си билети за влака, настанихме се и запътувахме. Когато стане въпрос за БДЖ, две неща водят титаничка битка за надмощие в полупразната ми главица. От една страна, можеш да стигнеш до другия край на страната за около 10 лв., ако си с карта за намаление. От друга обаче, не е съвсем сигурно дали ще успееш да оцелееш в токсичната среда, в която те хвърлят без предупреждение от българските железници – дали от кенефите ще се носи миризма на мърша, удавила се преди повече от месец в собственото си повръщано, дали някое симпатично цигане със сополи стигащи до брадичката му ще метне камък по влака, пък той ще вземе да пробие прозореца и да те нацели в надвратния израстък, дали прозорците няма да могат да се отварят, а навън е 41 градуса на сянка – възможностите да умреш в един роден влак са безкрайни. И все пак ги обичам, защото пътуването в компания е задушевно и забавно, а фактът, че в България все още не сме изобретили влакове, които да вдигат повече от 80 км/ч или такива, които не тракат, ти позволяват да се почувстваш като турист от 30-те години на миналия век – романтично е, па макар и на моменти този изумителен портал към миналото – българският влак, да предизвиква свивания в перисталтиката ти, водещи до изпразване на стомашното съдържание през устната кухина. След три часа клатушкане веселата ни дружина слезе поуморена, поомърлушена и зажадняла за таратор в Благоевград, където към нас се присъедини още един момък ( което ме хвърли в див възторг, защото означаваше, че сме точно 8 човека, или както аз обичам да го смятам – две четворки за белот ) и се качихме двама по двама за ръчичка в автобус към Добринище.

Добринище е прелестно място със соц-ресторант тоно до кметството, където можеш да хапнеш доста сносен таратор за 1.50 лв., а местните са твърдо убедени, че е невъзможно да се извървят 11 км. по асфалтиран и леко изкачващ се път до хижа “Гоце Делчев” и затова бързат да предложат услугите си и да те закарат срещу сумата от 25 лв. на курс за цялата група. Макар и 3 лв. на човек да не са точно сумата, която щеше да бръкне дълбоко и жестоко в джобовете ни, решихме, че няма да сме пишман туристи, нарамихме раниците си и закрачихме гордо към хижа “Гоце Делчев”. Принципно, сложният маршрут към заветната ни цел изискваше просто да вървим по асфалтирания път докато не видим бараките на хижата. Ние обаче се подлъгахме по табела с надпис “хижа”Гоце Делчев””, която ни изведе до едни планински пътеки и ливади, по които така се увъртяхме, че в общи линии бяхме поели смел курс на североюг. По божията воля на пътя ни се изпречи бяла лада отпреди 40 години, чиито собственици любезно ни повториха 47 пъти (броих ги!), че трябва да стигнем до асфалтираното шосе, а по упътванията, които ни дадоха, и компас щеше да се обърка накъде е север, накъде е ляво. Според думите им трябваше да вървим право напред, ама всъщност надясно, но по-точно в посока връх Безбог, но пък и да се движим успоредно на някаква вада (последва въпросът дали знаем какво е вада), която пък щяла да ни изведе до тревиста местност, откъдето пък нямало никакъв шанс да открием правилния път, но все пак да сме продължавали да вървим надясно. Настроихме всичките си вътрешни сензори и закрачихме в указаната посока, която, според скромните ми изчисления, по-скоро щеше да ни отведе в някоя западна провинция на Великденските острови. След близо едночасово лутане, взиране и търсене на следи от цивилизация, успяхме да стигнем до заветното шосе и бяхме на път да последваме примера на Ботевата чета и да разцелуваме свещената бетонирана земя (а допреди малко разправях как съм искала да се отърва от панеления ужасТ на столицата – иронично, а?). Бойният дух се повдигна толкова много, колкото не би се повдигнал и литър 70-градусова ракия да му бяхме вкарали, ускорихме крачка и по тъмно успяхме да стигнем до заветната хижа.

                                     Пример за отлична ориентация: със синьо е отбелязан правилният път, а с жълто - нашият маршрут.

                                           

Понеже сме нагли, приключенски настроени и мизерни, решихме, че макар на територията на Национален парк Пирин да е забранено да се опъват палатки, ние ще преборим системата и си опънахме огромна шестместна шатра (по последни данни побира горе-долу 10 човека) и си напалихме огън. Докато останалите от компанията печаха кюфтета, аз си кусах сухари с кашкавал и лютеница, но не пропуснах възможността да демонстрирам тоталната си кулинарна инвалидност, гаврейки се с някакви картофи, които останалите бяха помъкнали. Резултатът бяха полусурови полуизгорели чипсоподобни компирни остатъци, за които всички на момента се съгласихме, че имат вкус на истински чипс, а на сутринта проклинахме, държейки се за свиващите ни от болка кореми. Вечерта премина в прескачане на огньове, пиене на мастика, обяснения как няма никакъв проблем, че кюфтето е паднало на земята – в крайна сметка, това е планина – там всичко е стерилно, термично обработено и напълно екологично, както и в раздаване на титлата “chef” на всеки, проявил готварските си заложби, пък ако ще дори и само като е сложил парче кашкавал върху филия хляб. Към два-три сутринта се опитахме да поспим. Казвам опитахме, защото който не е спал без спален чувал на 1800 метра надморска височина, той не е усетил как кръвта в артериите му се изстудява и добива характеристиките на замразен компот. Някъде към 6 часа буквално застанах в поза ала молещ се мюсюлманин в опит да предпазя долните си крайници от ампутация и, както сами се досещате, ДОБРЕ СИ ПОСПАХ. Към 8 часа сутринта, след вече повече от 48 часа без сън, бях свежа като кукуряк след баня, доказателство за което е следният фотос:

Забележете свежия поглед, ентусиазма и лицето, което в най-добрия случай може да мине за някоя конфигурация на Пикасо от триъгълнаци и неправилни паралелепипеди!

След закуска двамата най-корави планинари от групата решиха, че ще катерят разстоянието до хижа “Безбог”, а оттам и до върха пеша. Останалите пък решихме да бъдем мързеливи и се качихме на лифта, който води към хижата. Самата хижа Безбог е разположена в подножието на едноименния връх, до нея се шири красиво малко езерце, но всички тези подробности от пейзажа не ни направиха такова впечатление, каквото двете кучета от мъжки пол, които упорито се опитваха да се задоволят едно друго, преследвайки ни през поне половината път от изкачването ни към върха. Тук е моментът да спомена, че аз съм безкрайно спорта натура. Преди 5 години ходех активно на кик-бокс, преди две карах ски общо взето всяка седмица през зимата, преди година и половина пък можех да изплувам без особено големи затруднения по 2.5 километра. Оттогава насам обаче най-активната спортна дейност, с която съм се захващала, е търчане след някой автобус, който изпускам, и натискане на педалите на колата. И докато преди три-четири години буквално изприпках до Мусала, изкачването до Безбог ми се стори начинание, в сравнение с което десет пъти предпочитам да изкрам ускорен курс по суахили за напреднали. Но пък в момента, в който Wehrmacht-ките ми стъпиха на върха ... е, понякога и аз оставам без думи. Една от многото легенди, свързани с върха, разказва, че докато гонели българи, турците се изкачили на върха ( впрочем, турците са народ, идващ от долини и низини, и не мога да разбера защо във всяка родна легенда бързат да катерят някакви върхове, за да избиват там ритуално някакви хора ) и казали, че там е толкова красиво, че сякаш няма Бог. Потвърждавам. Почувствах се като на люлка над света. Няма смисъл да го описвам – показвам ви го:

Разкрепостени песове демонстрират низки страсти! Срам! Позор! СМЕРТ!

Хижа "Безбог" и езерото пред нея.

Част от бодрата ни дружина, вече запотена, подсмърчаща се изкачва по Stairway to Heaven. Всъщност се чудя доколко е уместно да го нарека така, при положение, че върхът е безбожен ...

Панорама от върха към хижата и останалия свят. Общо взето те кара да се чувстваш виновен, че има хора като Дарвин, които са те поставили на върха на еволюционната верига...

Wehrmacht покоряват нови висини!

След час и нещо престой в твърде нескромната обител на безбожието, започнахме да слизаме, но този път по отвесната страна на върха. Значи не знам колко няма Бог, ама имам чувството, че само той ме крепеше да не се търкулна с грациозността на казан за варене на боб по камъните и да изпотроша най-малко пръстите, с които сега пиша тези редове. Но, все пак, и без това високото ми самочувствие имаше нужда да бъде погъделичкано от факта, че когато погледна нагоре и видя вертикалната стена, знам, че съм се спускала по нея. Слизането към хижа “Гоце Делчев” си беше като да прочетеш “Трите прасенца”, след като си изгълтал пълните съчинения на Толстой. Спомних си добрите стари екстремно-планинарски моменти, в които търча надолу по Стената на Витоша в желанието си да се претрепя някъде. Реших пак да изпробвам планинско тичане по нанадолнище и с огромно изумление установих, че все още ми се отдава – не се пребих нито веднъж!! На хижа “Гоце Делчев” пихме по едно “Пиринско” ( още ми е гузно, че имаше и “Шуменско”, но просто реших да съм тематична ) и сключихме облог – всеки каза за колко време ще слезем пеша до Добринище като наградата беше безплатен таратор. Най-големите оптимисти заложиха на 80 минути, а най-големите песимисти – 2 часа. Моята прогноза беше 90 минути. Истината е, че никой от нас нямаше да спечели, защото, макар и по нанадолнище, 11 км. след целодневно изкачване са си 11 км. – минимумът ни беше 2 часа и половина. Но след като вече бяхме вървели доволно много, слънцето ни беше напекло, бяхме измореи, а времето летеше и виждахме, че нямаме шанс ( а и пари ) да си хванем никакъв транспорт, то поне искахме да стопираме по светло, поради което се опитахме да хванем някоя от колите, които хвърчаха по пътя към Добринище. След три-четири неуспешни опита от страна на една девойка от дружината да привлече вниманието на някой профучаващ автомобил, вдигнах ръка и първата кола, макар че в нея имаше вече 3-ма души, спря. Тъй като бяхме останали едва три момичета и три момчета ( две от девойките си тръгнаха по-рано към София, за да гледат опера ), женските успяхме криво-ляво да се сгъчкаме в МПС-то и след седем минути бяхме в центъра на Добринище. Погледнахме часовника – бяха минали точно 90 минути. Аз бях победител, но целта беше цлата група да е пристигнала. Ядосвайки се, че съм изтървала таратора на аванта, си поръчах един, за да си утоля жаждата, и в този момент момчетата прекрачиха прага на ресторанта – и те си хванали стоп. Погледнахме часовника – 95-тата минута. Аз бях познала и тараторът ми излезе без пари. Излишно е да кажа колко ликувах, нали? Победата си е победа, а толкова много обичам да печеля! Безплатният таратор засили хищническата ми природа – помислих си, че така и така щяхме да се разделяме на двойки и да стопираме към София, защо да не го направим на състезание? Всички лапнаха въдицата, а за награда определихме кутия сладолед за отбора, който пръв види табела с надпис “София”.

И така, разделихме се пред автогарата, трите двойки застанахме на по 30 метра една от друга и застопирахме - доста хитро от наша страна, трябва да признаете! Редно е да отбележа, че аз и съотборникът ми представлявахме отбора мечта – аз, победителката от надпреварата за таратора, а той – най-голямата машина за планинско катерене, която съм виждала. Човекът бил изминал 100 км. на маратон около Витоша и беше станал на 21-ва или 22-ра позиция от билзо 140 участници, а това му е било едва първото такова състезание. Накратко – ако бях буукмейкър, определено щях да ни сложа най-високият коефицент за печалба. Замахахме с ръце и хоооооооп! – след две минути ние бяхме първата двойка, пред която спря кола, при това със софийска регистрация. Тъкмо заликувах, че сме си хванали директен стоп към столицата, когато младата двойка ни каза, че са само до Банско. Когато стигнахме до автогарата в Банско, нещата се закучиха. Стопирахме близо 20 минути безуспешно, огромен удар по самочувствието ми на човек, който може да спре и космически спътник на стоп, и решихме срещу 6 лв. да си хванем автобус до Благоевргад, откъдето родителите на моя съотборник да ни вземат – започвахме да губим надежда в победата, а просто да се надяваме да се приберем. Автобусът беше абсолютна стратегическа грешка – движещ се със скоростта на детска триколка и спиращ буквално пред всяка къща по пътя ни. Така позволихме на конкуренцията да вземе ценна преднина от около 40 минути. Още не мога да си го простя! Родителите на моя съотборник, хора с висок дух и състезателна натура, влязоха в положението ни на участници в надпревара и ни наредиха в Благоевград да започнем да стопираме, пък да се засечем с тях някъде по пътя. Речено-сторено. Слязохме от проклетия автобус, вдигнах ръка и първата кола, която ни спря, беше към София, а водачът – професионален шофьор! Изумени от късмета си и окрилени от надеждата, че ще можем да спечелим, запътувахме към софийско. Но късметът си е късмет – не каца на рамото ти два пъти. Бяхме на 2/3 от пътя, когато двойката, която последна си беше хванала стоп, ни се обади, че са пристигнали в столицата. Сладоледът беше загубен, но не и честта ни! Все още имахме шанс да завършим втори, макар и двойката пред нас да имаше огромна преднина. 7 минути преди да достигнем табелата с надпис “София”, те ни се обадиха, че вече са там. Загубихме честта, но не и бойния си дух – в крайна сметка, ние първи си бяхме хванали стоп, следователно бяхме най-красивата двойка, а и бяхме успели да наваксаме 40-минутно закъснение, следователно бяхме най ... достойно изгубилата двойка! А и имайки предвид, че нашият шофьор ни даде връзки с агенция, в която да си търсим работа, научи ни на сумати нови пиянски тиркове и ни закара почти до входовете на домовете ни – мисля, че по всички критерии ние бяхме моралните победители от тази надпревара.

Та, скъпи мои, препоръчвам ви да си мръднете четирибуквието, на което в момента седите и четете тези редове, до това чудно китно местенце - следвайте само асфалтирания път и си носете спални чували и всичко ще бъде вълшебно, гарантирам!

Parkway Drive 07.07.2011 г., София

Нещо странно се случва с концертите тази година. Не бях слушала прекалено много D.R.I, но концертът им през пролетта в Mixtape ме остави толкова втрещена, че, дето вика Камен Донев, не знаех кое е мост, кое тунел. Mark Foggo’s Skasters и Контрол, от друга страна, са ми сред групите, чиито имена бих си татуирала на задника и бих показвала татуса дори на баба ми, ако прояви желание, без да се срамувам от това. Е, концертът им в Универсиада ме накара да се почувствам така сякаш Дядо Коледа ми е откраднал собственоръчно подаръка от под елхата. На Dubioza Kolektiv знаех точно 4 песни преди концерта им в Pork Pie през юни месец, а в момента не са ми слизали от плейлистата вече втора седмица, просто защото магнетично-пичовското им присъствие на сцената ме спечели завинаги. Нито Morcheeba, нито Hurts, нито Parov Stelar ми бяха най-големите любимци на света, ама Elevation за мен беше изживяване, което ще ме държи ухилена до уши, дори ако остана без уши по някакви неводоми причини. Sick of it all и Skarhead пък са банди, които ми отнасят главата при всяко слушане вече години наред, концертите им в 4 КМ бяха същинска ферия от екстремно-мазохистични мош пит изживявания, след които едвам си казвах името, а какво остава за адреса на таксиджиите, които да ме закарат до дома, но пред това, което направиха Parkway Drive снощи в Mixtape, сякаш бяха изяви на хора на дядовците от цалапишкото читалище. А Parkway Drive съм слушала достатъчно малко, че да знам едва 5 от всичките песни, които изсвириха снощи. Имала съм късмета и щастието, в много голяма степен дори привилегията, да видя на живо някои от най-любимите си чуждестранни групи като H20, Ruiner, Agnostic Front, Kultur Shock ( да, хич не се вписват в редицата, знам ) и кого ли още не, ръгала съм се в поготата по концертите на огромна част от българските пънк, ска и хърдкор деятели като започнем от Уикеда, преминем през Нови цветя, за да стигнем до Резервен план. И въпреки това след вчерашния концерт можех само да стоя с отворена уста и да мърморя несвързани слова, предимно съдържащи високоерудирани думи като “копеле”, “ебало си е майката”, “братлеееееееееее”, “ебаси майката” и други подобни, характерни за езиковата култура на подрастващ петокласник, изрази. Един приятел, когото случайно засякох на местопрестъплението, и много фен на групата, имаше добрината да ми напише сетлиста на австралийците, та да звуча като начетен и запознат фен на творчеството им и да не се излагам като кифладжия в настоящото си ревю. Благодаря ти, Стеф!

И така. Слънцето пееше, птичките грееха, от дюнерджийницата в подлеза на НДК се носеше миризма на прегорели картофи с гарнитура хлебарки, а пред самия Mixtape имаше повече хора, отколкото някога съм виждала да се натъпкват в 76 сутрин в делничен ден, а както е добре известно, в градския транспорт в София винаги има място за още един. Влязох в клуба с малко нежелание, защото по навик очаквах поне едночасово чакане в полупразно пространство. Първата приятна изненада дойде от факта, че дори половин час по-рано, Mixtape вече стабилно се изпълваше с фенове. Дръзнах да си помечтая за времена, в които дори 1/3 от хората, с които изживяхме Parkway Drive вчера, се събират по други по-малки концерти, но после се самоплеснах заради абсурдността на желанието си. Втората още по-приятна изненада дойде от минималното закъснение, с което започна шоуто. След като съм чакала по 2 часа и половина, а и нагоре, да стартират концертите, това си беше шокиращо – все едно бяха подранили. Без да се мотаят много на сцената излязоха момците от Expectations. Това е група, която искам да видя още от дебюта им преди месеци в столицата, но за зла участ все нещо неотложно ми изникваше точно около техните изяви. Почти бях загубила надежда, че някога ще имат честта скромната ми персона да присъства на техен лайв ( а съм убедена, че моята липса жестоко ги е гнетяла ), но, слава тебе Господи, всичко вече си е на мястото. Много стегнати пичове, много свестни! Трудно да си първа подгряваща група и то на такъв концерт, но за моя радост публиката се раздвижи, появиха се наченки на съркъл пит, разни обучавали се в Шао Лин кораджии заразмятаха кунки и кълки, разни тру фенки закрещяха и задрапаха за микрофона, а първите признаци, че тази вечер Parkway Drive ще сърфират пред родна публика, се появиха – през главите на нищонеподозиращите посетители започна да се размята някакъв надуваем дюшек. Expectations дойдоха, прегазиха ни и си отидоха – стегнато, надъхано и съзнавайки, че хората все пак очакват хедлайнерите.

Melekh, следващите поред на сцената, са група, с която отношенията ми така и не се изясниха. Преди години, когато за пръв път ги чух, бях във възторг. Само че е редно да отбележа, че тогава разбирах от хардкор колкото Хенри VIII е разбирал от нанотехнологии. После така се случи, че хора около мен, с които се засичахме по хардкор месомалачки и които бяха големи фенове на самата група, започнаха често, често да посещават разни други заведения, където най-коравото нещо, което се пуска, е Годзила кючек, и незнайно защо негативното ми отношение към музикалното помиярстване на въпросните люде се изроди в по-студено отношение и към самите Melekh. Напълно умишлено им пропусках концертите, както и напълно умишлено си търсех причини да не ги харесвам. До вчера. ПОМЛЯХА, макар и да бяха в малко променен състав. Още от началните акорди разни тела се разхвърляха във въздуха и касапницата започна. Към надуваемия дюшек се прибавиха още някакви плувни принадлежности, които хората използваха, за да правят по-ефектни стейдж дайвове, размазвайки носовете на набуталите се най-отпред пред сцената. С особена активност сред кандидат-летците се разписа вокалът на Expectations, който се стрелкаше по сцената, за да изкрещи няколко думи на микрофона с колегата си от Melekh и после да се хвърли обратно сред множеството. Между парчетата имаха кратки послания към публиката, едно от които прозвуча малко странно: “Всеки има своя връх, но и своята отрова. За някои тя се казва кетамин, за други витамин С, а за трети - стрейт едж.”. Позачудих се дали съм чула правилно, но после от няколко души получих потвърждение, че това са били думите. Както и да е, оставям тази неразбираема за мен мистерия да се рее в празното пространство, за да споделя колко бях очарована от последното им парче, с което поздравиха вегетарианците и като цяло хората, които се интересуват от правата на животните. Хубаво е, че тема, която сред повечето хора в България все още предизвиква иронично подсмихване и изявления от типа “Ама прасето така и така ще го убият, макар че ти не го ядеш.”, се подхваща по такива места – кара ме да се чувствам на място, а не както е често на масата, когато ме гледат сякаш съм най-наивният глупак на света, само защото съм избрала да не се тъпча с мъртва плът.

След Melekh вече бях напълно убедена, че е на път да се случи нещо епохално, но дори и най-смелите ми мечти не бяха подготвени да се сблъскат с групата, пред която земетресение с магнитуд 10 по Рихтер е като залюляване на детска люлка. Малко преди героите на вчерашната вечер да се появят на сцената излязохме за глътка свеж въздух, защото в клуба вече започвах да добивам представа какво е да си астматик и се върнахме точно броени минути преди австралийската вълна да ни залее. БОЛНО. Стотици ръце се вдигнаха във въздуха, стотици гърла заскандираха в един глас “Parkway Drive! Parkway Drive!”. Един-единствен път съм ходила на мач на “Левски” в “Б” сектор и, откровено казано, момчетата от “София-Запад” бая още трябва да се подерат, за да достигнат децибелите, които докарахме снощи. Започнаха със Samsara, а краката ми бидеха прегазени от десетки чужди обуща на фенове, решили че най-прекият път към контакт с бандата е през моето елегантно туловище. Последва поредица от песни, които ме накараха да се успокоя за бъдещето на родната армия – в случай на война, просто мобилизирйте всички, които бяха на тоя концерт и никой терорист няма шанс – самолетът му ще бъде свален само с ритници и юмруци. Хората бяха твърдо решени да покажат, че България е морска държава, която знае как изглеждат вълните, и затова започнаха да се хвърлят от сцената на талази, на талази – буквално цунами от тела. Съркъл пит, мош пит, нови бойни техники, непознати дори на Брус Лий – всеки бързаше да покаже какво е научил. На Idols and Anchors всички запяхме сякаш слушаме собствения си химн – същински хор... ама не от ангели! Дюшеците продължиха да хвърчат във въздуха, а на членовете от бандата НАПРАВО НЕ ИМ СЕ ВЕРВАШЕ! Не, честно – изпълнителите винаги бързат да уверят публиката колко е страхотна и колко велико си изкарват, ама австралийските пичове буквално се хванаха за главата. Бяхме невероятни и наистина съм много, много горда, че успяхме да се покажем в толкова екстремно-прекрасна светлина. На Karma вече имах чувството, че наистина съм потопена в океана – от мен се стичаше толкова пот, че без проблем щеше да покрие битовите нужди на някое селце без течаща вода в Африка за около седмица напред. След това нежно, женствено и хигиенично лирическо отклонение нека се върнем отново на мястото на събитието, където ... ами нищо ново: хора хвърчат във въздуха, други мошват по бански, клубът се тресе, доизтискваме последните живителни сили на гласните си струни и такива нормални човещинки. Horizons беше много специално за мен парче. Когато бях девети клас, отидох на първия си Hardcore Xmass. Беше в бившия Black Box до Халите. За трети или четвърти път в живота си бях на хардкор концерт и реших да бъда корава до краен предел, набутвайки се в съркъл пита. С тогава скромните ми 1.60 на височина резултатът беше, че ми разбиха носа три пъти и оттогава имам страх специално от съркъли. Но на тази песен си казах “Мечка страх, мене не!” и се набутах за втори път в живота си в съркъл пит, при това накрая с радост установих, че носът ми си е цял-целеничък. След края на изпълнението на Parkway Drive хукнах към любимата на всички ни двунулевка, където хората влизаха с отворена уста, пийваха няколко глътки от чешмата и излизаха също толкова втрещени. Някакъв пич подпитваше хората дали СЛУЧАЙНО им е харесало и споменаваше с най-широката усмивка на света, че концертът не бил нищо особено. Аз пък, от своя страна, се развиках “Върнете ни парите!” и тези, които бяха достатъчно адекватни, че да покажат по някакъв начин, че възприемат информация от околната среда, се поусмихнаха. На спирката от нас се чуваха единствено подобни оплаквания: “Копеле, чудя се дали палецът на десния ми крак го няма или просто не го чувствам.”, “Значи равносметката е, че съм добре – само ми фраснаха лицето с лакът няколко пъти и е малко подуто.”, “Удариха ми носа и ухото, едвам виждам, имам спазми в корема и май глезенът ми е потрошен.”. Сладката влюбена двойка до нас вероятно си е помислила, че се връщаме от разпит в затвор в Либия. А простата истина е, че ние просто се хвалехме с бойните рани от най-хубавия концерт, на който сме били.

Концертопис: ELEVATION 2011

Наред с мъжете по тиранти, “Шуменско” и литературата, другата ми най-голяма страст е музиката. Истината е, че музиката, която слушам, за едно нетренирано ухо ще прозвучи като влакова катастрофа насред ураганна буря, докато някоя SS танкова дивизия щурмува линията “Мажино”. Въртя предимно неща, които завършват на “кор”, имат 20 фена в световен мащаб и са изпълнявани от полукадърни вокалисти, които най-често звучат сякаш имат бронхит. От около 15-годишна тръгнах по концерти, които се характеризират с няколко основни неща: малки опушени клубове, около петдесетина екстремисти за публика, пък аз в позицията на Буриданово магаре, което се чуди дали да си пази долните крайници от брутално стъпкване или надвратния израстък от хвърлящите се върху него хора, а накрая просто пада върху подгизналия от бира под, защото някой е решил, че слънчевия му сплит е най-удобното място, в което може да си забие юмрука. Ето защо когато чух line up-а на Elevation 2011, радостта не заизвира на талази от ушите ми. Не съм и най-големият фен на Cypress Hill или Dog eat dog, така че силно започнах да се съмнявам в намерението си да дам 120 кинта за концерт насред гората. После обаче се присетих колко вълшебно си изкарах на Spirit of Burgas 2010 и реших, че мога да тегля една майна на музикалната си ограниченост и да си вдигна елегантния задник до едно от най-красивите места в България, не защото съм фен на някоя от групите, а защото съм фен на изживяването и споделената емоция. Затова в настоящия текст не очаквайте подробни анализи на музикалните изпълнения, не се надявайте да сравнявам как са се представили изпълнителите в България и в други страни, не си мислете дори, че знам кои песни са свирили – това е просто разказ за пътуването на четирима софийски келеши до Разлог и обратно.

И така, след многократни уговорки и ( според Мтел ) 43.32 лв. сметка за телефон, с келеш № 1 чакахме останалите две красиви дами на паркинга на “Домко” в Люлин, откъдето те трябваше да ни вземат с кола. Тук дойде и първият ни културен шок, защото когато двама келеши са нарамили палатка, раница, сак, два спални чувала, два плика с храна и дамска чанта, а очакват още двама души да помъкнат посудите си, не очакват да се сблъскат tete-a-tete с Tico. За който не знае, Tico е липсващото еволюционно звено между 2/3 нормална кола и Smart. След лекия епилептичен припадък, който получих при вида на каляската ни, се заехме с трудоемката задача да компресоваме помадите си и да ги поберем в багажника на Тикото, в който дори бутилка от 2 литра би получила клаустрофобия. Някак успяхме да поберем всичко и дори остана половин седалка за фината ми персона и за краката на почти двуметровия ни кавалер. И така, сближили се повече от пътниците в тролей № 5 в 8 часа сутринта в делничен ден, отпрашихме с мръсна газ ( по същество 70 км/ч ) по магистрала “Люлин”, като до Разлог дори веднъж успяхме да вдигнем 120 и да задминем пернишки голф, което вероятно е най-големият подвиг на Тикото в целия му съзнателен живот. На около 2 километра от фестивалната зона се простираше колона от коли, която ме накара сериозно да обмисля възможността да нарамим Тикото на мъжествените си рамене и да го занесем до паркинга. За съжаление, точно в момента, в който почти бях навила останалите от Тико четата да предприемем подобни радикални мерки, по телеграф от София ни пратиха новината, че Jamiroquai няма да свирят. С понижен боен дух и псувайки антикоравата антомия на Джей Кей, продължихме да пълзим в колоната от коли. След 30-минутни мъки и стабилно потене, някъде към 6 часа успяхме да паркираме Тикото. Решихме, че палатка нямаме време да опъваме и хукнахме към фестивала с явните намерения да го превземем от самия му вход...

... където обаче ни завари армия от изнервени, топящи се на слънцето елевейшънари, щурмуващи входовете с ожесточеност, в сравнение с която опашката от пенсионери, редящи се за 13-та пенсия, прилича на събрание на аутисти. Организаторите на фестивала уместно бяха преценили, че най-добрият начин да надъхат феновете за предстоящото събитие, е да ги оставят да се редят 40 минути на входа, чувайки от 200 метра как любимите им банди се раздават за пръв, а може би и последен път в България. Никой не може да ме убеди, че при положение че по-известните изпълнители започваха от 6-7, а денят е петък и хората са били на работа, не са си направили сметка, че най-големият наплив ще е по това време. Но дори тези така сложни математически връзки да им се губят, моментът, в който стотици хора очевидно се влачат и освиркват доброволците по входовете ( които са последните, които трябва да бъдат обвинявани, но, разбира се, всичката гняс се изсипва върху техните глави и ги напряга допълнително, карайки ги да грешат и да се бавят още повече ), би трябвало да предизвиква светването на една лампичка в главите на властимащите, които да пренасочат поне част от тълпата да влезе отдругаде. Като цяло идеята да се концентрират входовете на едно единствено място се доказа като пълен провал още на Spirit of Burgas 2009, когато по едно време пускаха по 10 човека на 10 минути и бях на косъм от това да изпусна Faith no more. Не разбирам нищо от организиране на фестивали, но не искам да страдам от непреценените действия на хора, които би трябвало да разбират. Платила съм си билета, както и всички, които чакаха и освиркваха организацията, и, моите уважения, но не сме говеда и не заслужаваме да припадаме по опашки.

В момента, в който успях да позиционирам всички части от тялото си във фестивалната зона, се почувствах за пореден път безсмъртна и реших, че е редно да полея този прекрасен момент с биричка. Запътих се с валсова стъпка към най-близкото барче, където бях шокирана от откритието, че ще ми се наложи да пия само и единстевно Heineken, което в личната ми класация води пикнята по гадост ( не че съм пила пикня, но съм убедена, че ще ми хареса повече от тоя бълвоч ). Смирено приех съдбата си и зачаках с три лева в ръка да получа чашка немско пиво. И тъкмо ги размахах пред лицето на бармана, който ми хвърли поглед, с който можеше без проблем да накара и Адам да се почувства унизен от голотата си още преди да яде от ябълката на знанието, размаха ми на свой ред някакви хартийки и ми каза, че само срещу такива фалшиви пари ще ми налее желания от мен гнилоч. Монополи парите са често срещана практика по фестивалите, но ... така да се изразя, има някои правила. На първо място, съобщава се предварително, че ще се използва такава валута, за да се насочат хората веднага към пунктовете за обмяна. И второ, когато знаеш, че хиляди кочове ще искат да утолят жаждата си, плащайки с хартийки, не е нормално да сложиш две шатрички за обмяна, където пак да караш хората да чакат по 15-20 минути. К’во ми дреме, че мога да карам делтапланер или да скачам с бънджи на фестивала, при положение че не мога да си разиграя парите за елементарни неща като вода, бира и сандвич?! Учудващо беше, че не ни искаха специални жетони с печат от Божи гроб и медицинско за удостоверение, че нямаме диария или запек при влизане в тоалетните.

Тъкмо се сдобихме с напитки и Morcheeba излязоха на главната сцена. С единствения мъж в Тико четата, голям фен на бандата, се затърчахме натам, изгубвайки от полезрението си останалите си съчетници. Използвахме прастарата формула “фестивално длето”, характеризираща се с това, че най-ниският от групата се внедрява в празните пространства, а останалите незабелязано се просмукват в мястото около него, предизвиквайки гневни погледи и нецензурирани, дори спред моите стандарти, коментари. И така, успяхме да се наръгаме толкова напред, че на пръсти да виждам фрагменти от една от най-яките рокли, които съм мервала наскоро – червеното шотландско каре върху черната кожа на вокалистката уби дори желанието ми да ръся расистки вицове. В последствие разбрах, че си шие тоалетите сама и затвърдих мнението си, че талантливите красиви хора трябва да си стоят заключени на тъмно някъде, за да не комплексират келеши като мен. Слънцето се отразяваше в широката усмивка на шоколадовата Скай и, откровено казано, нямам представа какво свиреха – просто беше прекрасно по един много chill начин. Развъртя се толкова коз наоколо, че все едно си бяхме направили подводница в палатка, и тъкмо си мислех, че фестивал без счупени ребра и кръв от носовете също не е нещо чак толкова лошо, когато Morcheeba направиха най-пичовското нещо, което съм виждала група от такъв ранг да прави: теглиха една майна на загражденията, отделящи фен зоната от останалата част, казаха на охраната да се разкара и позволиха на хората да прескачат. Винаги съм смятала, че наличието на фен зони е противно и отблъскващо – феновете биват разделяни, едва ли не, на висши и нисши по кошарки, а някои люде си пълнят гушките, докато на хората от фен зоната не се предлагат никакви кой знае какви други привилегии, освен че са с десет метра по-напред от всички останали. Срещу 40 лева отгоре. В един миг орки от възщастливи фенове запрескачаха заграденията сякаш бяха на състезание по бягане с препятсвия. Естествено, успяхме с няколко атлетични подскока да се набутаме в специалната зона и за втори път този ден се почувствах като безсмъртно копеле. Настроението се повиши още повече и тогава Скай, най-чаровната и сладка певица, която съм гледала на живо, нахрани мацка от публиката, която й показваше среден пръст по най-брутално милия начин, който съм виждала. Думите буквално бяха: “We’ve been doing this for more than 15 years and for the first time someone is showing a middle finger TO US. So, here’s a middle finger for you! Everybody, show this girl a middle finger … well, thank you!” и в този момент стотици средни пръсти се насочиха в посока на злощастната мацка, мислеща, че може да се изгаври с певицата, която явно е измислила гаврата като явление. И всичко това беше изречено с усмивка, която щеше да разкрие и 64 зъба, ако Скай имаше толкова. Изумително. Гавролюбещата ми душа ликуваше, музиката им, принципно твърде бавна и скучна за вкуса ми, започна да ми се струва гениална, когато тези chill out нахилени пичове буквално ме спечелиха за цял живот. Китаристът им забеляза, че охранителите на едно място правеха проблем на прескачащите хора и се изцепи: “What the fuck are you doing there?!”, а Скай допълни: “Everybody with orange clothes, please stay the fuck out of the area!”. Отново с с най-широката усмивка на света. Пок и шотрес, дами и господа, пок и шотрес!! До края на изпълнението им ми станаха поведенчески кумири. Стопроцентови пичове.

След Morcheeba с младия джентълмен бая се почудихме какво да правим. От една страна, бяхме във фен зоната за без пари, от друга обаче, следващи щяха да са Hurts, за които всеки, когото видях, побърза да ми каже, че не са нищо особено и че, едва ли не, е обидно да присъстват на такъв фестивал. В крайна сметка байганьовщината надделя и решихме, че щом сме на аванта, ще е докрай и дори се придвижихме почти най-отпред при загражденията. Когато костюмираните като за погребение членове на бандата заизлизаха на сцената, малко се почувствах като абсолютен прошляк с късите си гащи и воняща тениска, а когато засвириха ... Ще го кажа така, мозъкът ми се почувства сякаш след като дни наред е бил оставен на вентилатор, иведнъж се е озовал в центъра на торнадо. Първото нещо, което направих, след като се прибрах в София, беше да ги преслушам отново и ми се сториха скучни и лигави. Но истината е, че насред оная поляна, хилядите хора и ( все още ) лекия ветрец, изпълнението на Hurts се характеризираше с една дума: ЕПИЧНОСТ. Обикновено, за да ме остави нещо с отворена уста, то трябва да е някоя вездесъща човешка простотия, а докато тея пичове свиреха, ченето ми сякаш беше станало най-добър приятел с гравитацията и тотално отказваше да ми се подчинява. И, между другото, “Wonderful Life” беше най-тъпото нещо от репертоара им и не мога да си обясня защо пробиват с нея. Дори свръхтеатралността на вокала им не ми се стори чак толкова смешна, колкото щеше да ми се стори, ако не ме бяха изненадали толкова много. Но моментът, в който се почувствах като сдъвкана и изплюта, беше, когато беквокалът им ( оперен певец ) запя “Verona”. Ако наистина съществуват черни дупки, то една се е вселила в гласа на този господин и засмуква хората всеки път, когато той си отвори устата. Сякаш истината за битието и Вселената ми се разкри за няколко секунди. Ебало си е майката, най-общо казано. Светехме с телефони, крещяхме, ловяхме белите рози, хвърляни щедро от вокалиста им, и всякакви други такива шитни, но наистина беше прекрасно.

С момъка от Тикомобила бяхме на едно мнение, че най-доброто решение, което сме взели в живота си досега, е било да останем във фен зоната и преценихме, че независимо, че започваме да умираме от студ, ще бъдем корави и ще изчакаме и Parov Stelar, които пък са групата, която най-много бях слушала преди Elevation ( знаех цели две или три техни песни! ) и за която всеки, когото видях, ми каза, че са, едва ли не, музикалният гений на вековете, събран на едно място. Наместихме се ама наистина най-отпред при загражденията и съвсем вдясно от центъра с решителност, от която някой незапознат би заключил, че не просто сме си платили за фен зоната, ами и сме бутнали нещо допълнително за ВИП места и бели робини, които да ни веят с палмови клонки докато слушаме групите. Последва един от най-дългите чекове, които съм виждала и публиката вече започваше да нервничи, но бандата излезе и само с началните звуци изпари и беглите наченки на недоволство, които витаеха из въздуха и дори се извиниха за дългото чакане, което, лично на мен, ми направи наиситна отлично впечатление ( веднага го сравних с един концерт на безмитковоевата* Нова генерация, където след близо двучасово закъснение ония лешпери излязоха на сцената и се изцепиха с нещо от сорта на: “Еми ше чакате, к’во ше правите!” ). Незнаеща песните им, на мен ми стигаше само това, че имаха тромпетист и саксофонист и един от двамата беше с тиранти, за да съм напълно щастлива. Отделно, че музиката им е електро суинг, сиреч яко танцувална, а за мен като бивша балерина ( не, абсолютно сериозно, учила съм 4 години балет! ) това си беше идеалният момент да се развихря. Вокалистката им Клио не можеше да се мери с лъчезарността на Скай от Morcheeba, но за сметка на това вадеше ебахти сексапилния глас и сценично присъствие. Като цяло, много купон, съвсем забравих, че умирам от студ, а когато излязоха на бис ( бяха единствената група на фестивала, която го направи ) супер много се зарадвах, защото наистина обичам, когато изпълнителите се накефят и получат заслужените овации за настроението, което носят на публиката.

Двамата с моя кавалер закуцукахме към паркинга при Тикото, а часът беше достатъчно късно, за да ни е суперстудено и да сме сигурни, че няма как да разтворим палатка и ще трябва да изчакаме в просторния салон на количката поне до развиделяване. Да се опитваш да спиш в Тико с още трима души, неминуемо води до пози ала “Кама сутра” ( или, както предпочетохме да го наричаме, “Тикутра” ), в които ако един пръдне, всички умират. Удобното ни разположение и абсолютната невъзможност дори да дремнем доведе до пълно умствено деградиране, когато някъде към 5 сутринта обсъждахме Беър Грилс и ползата от клизмите. Естествено, за да е още по-идилично, заваля и затрещя, което ни пречеше да отворим прозорците, а високото съдържание на CO2 в непосредствената ни околност предизвикваше ушеприятни хрипове и още по-наркоманизирано-спрели разговори. Някъде към 5.30, когато бурята беше утихнала, излязохме на физзарядка, която се изразяваше в това да търча и да се правя на Батман, докато останалите обсъждаха как е крайно време да си разпънем палатките. Речно-сторено, намерихме най-подходящото място за целта – заебана поляна с коприва на всяка крачка, изпонапарихме се, но в 6 часа вече се ширихме на четири пъти по-голямо място, отколкото Тикото щедро ни предоставяше. След необходимите ми три часа здравословен сън, се събидух задушавайки се, защото предвидливо бяхме пльоснали палатките на най-слънчевото възможно място. Излязох да се поразхладя и първото нещо, което усетих, бяха няколко мухи, оставили се на течението на ураганния вятър, които се забиха със свръхскорост в зъбите ми. Вегетарианството ми се оказа по-силно от мен и неуспявайки да се задоволя с това щедро предоставено от природата мезе, се разтършувах за още храна. Набарах запасите ни с неща от първа необходимост – фъстъци, семки, dip ( но без чипс ), 5 баунтита и 4 туиста. Все пипателни и полезни храни, които можеха да заместят това, че от предния ден на закуска бях на един домат. Ядохме каквото ядохме, забавлявахме се да открием всички възможни начини да прецакаме фестивалните гривнички, за да можем при нужда да вкараме и други хора, практикувах екстремно пикаене върху един стръмен хълм далеч от очите на шофьорите воайори и решихме, че ще посетим Разлог, а после ще ходим към фестивала. В Разлог се настанихме в една прекрасна типично българска кръчма, където срещу 13 лв. и 40 минути чакане, само за да ни донесат менюто, получихме студени пържени картофи, развалено сирене и оцетни зеленчуци, но поне успях да пия “Шуменско” и вярата ми в човечеството се възвърна. По пътя към фестивалната зона вятърът стана толкова силен, че Тикото започна да криволичи като селския пияница по минно поле, а когато го паркирахме, построихме същински каменни крепости около гумите му, за да не го отвлече лекият бриз. Решихме да поизчакаме още малко преди да отидем към фестивала и пак се сбутахме в количката. Някой извади презервативи на LOOP и преценявайки, че няма да е най-оригиналното нещо да ги използваме по предназначение, решихме да тестваме здравината им, измисляйки им различни приложения. Един презерватив на LOOP може да служи като ветропоказател, може да побере 4 мръсни мокри кърпички, 5 опаковки от кашкавалчета и опаковка от Lion, може да побере и 6 броя ръце и един малък крак. Без проблем изпълнява фукцията на стерилизирани пантофи, но най-голямото откритие, което направихме, беше, че ако го сложим върху буркан отворен dip и пробием върха му, може да изцръцква Dip върху сандвич сякаш е бутилка кетчуп. За съжаление, не можеш да набуташ камъни вътре и да си измайсториш примитивно нунчако, но пък така и не успяхме да тестваме дали става за парашут – чувствайте се свободни да го пробвате и да споделите резултатите! А като си помисля, че тати някога ми каза, че съм много зряла за възрастта си...

След весели детски игри се запътихме към фестивалната зона, борейки мъжествено вятъра. Там, вярвам, всички знаете какво се случи. Cypress Hill бяха уникално яки, Dog eat dog тотално разцепиха, по време на Gentleman и баба ми да беше, и тя щеше да се напуши – готино е да слушаш тея групи по Youtube, при положение че е трябвало да ги видиш на живо, а? Срещу природата обаче наистина не може да се направи нищо, организаторите бяха съвсем прави да прекратят феста и не виждам срещу какво може да се недоволства в случая. Невъзможно е да имаш резервен вариант за място, където да побереш толкова много хора, а в същото време да е близко и да е възможно да прехвърлиш цялата си техника там за часове. Но като цяло, Господи, това беше доста гаден номер от твоя страна, хитро копеле такова! След пропадането на Sonisphere, сега този удар по родната музикална индустрия – наистина се надявам Каварна и Spirit да минат добре, защото иначе имиджът на България като фестивална дестинация може сериозно да пострада, а най-малко меломан и концертоман като мен иска подобно нещо. Потискащо е да се прибираш след толкова лигня, простотия и келешлък и да гледаш билобордове на Cypress Hill, 30 seconds to Mars и Jamiroquai и единстевното нещо, което можеш да кажеш, е “Fuck that shit!”. Но за мен поне Elevation беше мнооого далеч от Провалейшън и в момента даже обмислям да се върна в Разлог на палатка за ден-два, защото мястото е приказно красиво. Искрено стискам палци на Elevation 2012 всичко да е наред и по един среден пръст за сите, които бяха на първия ден и въпреки това омрънкаха света с простотиите си. Гафове имаше – факт, ама хубавото изкарване си го правите главно вие, уважаеми дърварофилософи.

Бира, гняв и ... още бира

Атеншън плийз: коментар-ташак!

Направих преди повече от месец този блог с идеята да пиша публицистични статии, кратки коментари, разкази, стихотворения и въобще всякакъв вид мое творчество и си обещах, че никога, ама НИКОГА няма да го превърна в блудкав онЛАЙН(О) дневник, където да споделям личните си драми и ужасяващите трагедии, които разтърсват из основи така изпълненото ми с несгоди и неволи ежедневие на средностатистически тъп келеш. Но има моменти, в които дори корав пич с цици като мен губи надежда и оставя душевният му мир и покой да бъдат поразени от отмъстителния космат пестник на тази фригидна зла кучка – съдбата. Не рухнах, когато гаджето ми в седми клас и любовта на дотогавашния ми живот ме скъса безцеремонно и грубо след две приказни седмици припкане по полянки и държане за ръка, потъпквайки и последните останки от момичешка чувствителност в малката ми аортна помпа. Сдържах сълзите си, когато “Лацио” го вкараха четири на нула пъти анално на “Левски”, а аз наблюдавах тази болезнена пенетрация от “Б” сектор на “Герена”. Запазих ледено спокойствие, когато баща ми без да иска скъса плаката ми с най-яките лафове на Картман , залепен над леглото ми. Калих духа и вярата си, превърнах се в същински самурай на могъщата воля, взех десети дан по ултимативна коравост...

Но всичко си има предел, защото дори човек с тектонска плоча вместо сърце би се разчувствал, ако посегнат на най-скъпото и сакралното му – бирата...

Връзката между мен и “Шуменско” е по-силна от тази между магнит и игла, по-всепоглъщаща от спойката между 15-годишен пъпчив нърд и WOW, по-искрена от приятелството между женския абитуриент и ИКСТИЙЕШЪНА му. Идваш да се видиш с мен – има “Шуменско”, започваш да пиеш “Шуменско” – аз изниквам иззад някой съмнителен храст – такива сме си с него, надушваме се. Били сме заедно в почти всички важни за мен моменти – първото напиване, първата сериозна излагация пред повече хора, написването на най-скандалния сценарий в историята на средното образование в България, рождения ден на Доби – все моменти с екзистенциална стойност за льолявото ми битие. За скормната ми персона да отвори бутилка “Шуменско” и да си надене капачката на пръста ( всяка капачка ми е като годежен пръстен от поредната бутилка ) е толкова естествено и уютно, колкото е за Ал Бънди да се чуплесне пред телевизора с ръка в гащите. 

Сега си представете какъв беше ужасът ми, когато отидох до магазина и вместо да получа поредната съвършена бутилка с капачка-отварачка, ми връчиха един откровен опит за имитация на дизайна на “Стела Артоа”! Новата визия на “Шуменско” представлява едно безочливо плагиатство – капачка, за която ти трябва отварачка ( досега бутилката се отваряше с издърпване на металния пръстен на капачката ), и етикет, който стига до самия край на гърлото. Познато ли ви е отнякъде?   Просто цветовете са заменени с кафяво, червено и златно. Ебаси майката. Имам няколко въпроса към измислилите тази феерия от евтино прекопирвачество

-         В пристъп на конспиративна теоритичност да ви питам – да не сте сключили тайни подземни сделки с еврейски концерн за производство на отварачки? Винаги съм харесвала повече гледната точка на германците относно човешката антропология, но не вярвах, че резняците ще ми го върнат по този долен начин! Подли същества. Смърт.

-         Да не сте решили, че двамата белгийски туристи, които посещават прелестната ни страна, за да лочат Flirt на Слънчев бряг и да забиват малолетни пичета, ще объркат дизайна на родната си бира и ще си купят “Шуменско” наместо “Стела Артоа”?

-         КАК МОЕ ДА МИ ГО ПРИЧИНЯВАТЕ БЕ, ЛЕШПЕРИ?! Нанесохте ми тежки душевни, а и физически щети ( бая време трябваше да обикалям, за да намеря човек с отварачка, тъй като предишният дизайн на любимото ми пиво ме беше разглезил и така и не усвоих изкуството на отварянето на бирена бутилка с палец, ухо или клепачи ) и в една по-демократична страна, където изгъзиците в правосъдната система се толерират повече, можех да ви осъдя и да векувам от спечеленото.

Излях мравешкия си гняв срещу смазващата действителност. В интернет. Почувствах се всемогъща и велика. Сега отивам да си купя половинка стъкло. Наздраве!

И аз съм "в крак с времето"

Подкокоросана от столетния принцип “Барабар Петко с мъжете”, и аз реших да драсна два реда за събитието, което разтърси българската (интернет) общественост така, както никой не я е разтърсвал от рождения ден на Доби насам, а именно оцветяването на част от войниците от паметника на Съветската армия като новите американски герои. Предвидливо изчаках, за да видя какви ще са реакциите и да мога сега със закъснение да изплагиатствам и да звуча умно и подготвено.

Дали е правилно самото деликатно присъствие на този комунистически колос в баш центъра на София е спор, който се води едва ли не от първите епизоди на “Дързост и красота” насам. Изчетох толкова много по въпроса, че с гордост мога да обявя на вСЕЛОслушание, че съм абсолютно неспособна да заема категорична позиция. Защо имаме паметник на окупационна войска, пльоснат насред София, демонтирането му струва пари, да стои там и непрекъснато да го чистят от надраскани свастики и хуйове също струва пари, ако се маха, защо не се махнат и останалите социалистически паметници, ако се махне, и на негово място ли ще бацнат кенефи като на мястото на мавзолея на Димитров, реваншизъм ли е след повече от 20 години демокрация и лелеяна свобода комунистическите останки все още да са ни проблем, тоя паметник не се ли е превърнал в част от столичния пейзаж? И пет реда въпросителни няма да стигнат, за да обхвана дори зародишната фаза на полемиката. А простата ми гледна точка на столичен келеш е една – паметникът на Съветската армия е невероятно удобоно място, на което можеш да се печеш на слънце, да играеш карти, да люпиш семки и пиеш бира, да си донесеш наргиле от вас, да го запалиш и да се подиграваш на некадърни скейтъри, които разцъкват наблизо. За мен лично не носи никакви негативни спомени, камо ли асоциации с мракобесни режими или други такива дълбоко емоционални преживявания и многострадални душевни терзания. Ако го махнат, просто ще има едно място по-малко за циклене в двумилионния град. Толкова.

Ще вляза в ролята на Captain Obvious със следното гениално твърдение: паметникът на Съветската армия е паметник. Както са паметници този на Цар Освободител, този на Левски или този на братята Кирил и Методий. Лицемерно ли е да ликуваме при вида на оцветените войници, при положение че ако някой пребоядиса сцепената глава на Стамболов в градинката “Кристал” като касичка, ще бъде обявен за враг номер едно на републиката? Представянето на обикновените съветски войници като Супермен, Жокера и Роналд Макдоналд не е ли всъщност поругаване на един паметник, изплюване върху жертвата, която са направили тези незнайни момчета по нареждане, без да е сигурно, че вярват в каузата, за която ги карат да умират?

Тук е редно обаче да попитам дали някога някой от вас е люпил семки пред паметника на Левски в столицата? Или се е изпикавал върху този на Цар Освободител? Или се е чукал с гаджето си върху паметника на Незнайния войн? Или е бил път  до Шипка, само за да лющи бири с приятели? Защото всички тези неща ежедневно се случват пред каменните погледи на фигурите от паметника на Съветската армия. Ние, младите хора прекарващи част от следобедите си в Борисова и Скейтърския парк, не поругаваме ли ежедневно този монумент многократно повече с действията си, отколкото са го направили тези, боядисали войниците? Защо ние не сме вандали и куките, които минават оттам ( а те никак не са малко ), не ни арестуват като хулигани, а срещу момчетата/ момичетата, изрисували паметника и показали повече креативност, се води следствие? Щом е паметник, нека отношението към него бъде като към паметник през цялото време, а не само когато някой покаже, че има топките и му стиска да изрази идея и виждане по оригинален начин.

Относно самото изрисуване – ГЕНИАЛНО! Самоиронично намигане към съвременните ни ценности и подмяната на едни (псевдо)герои с други, шеговит поглед към тъмните дебри на комунистическото минало или просто една красива цапаница – няма значение, важното е, че с малко спрейове и много въображение софиянци бидеха принудени да се ухилят до уши, да излязат на въздух ( би било нечувано лицемерие да го нарека чист ) и да се разведрят, радвайки се на нечий незнаен талант. Мисля, че е редно да гледаме на съвременното изкуство с повече чувство за хумор и (само)ирония, а не да го покриваме с черния плащ на недоволството и псевдопатриотизма или буквално с черен плащ, както имахме глупостта да направим с творбата на Давид Черни. Времената се менят, гледните точки също - германците позволиха на Кристо да опакова Райхстага, а вижте как се е вихрил BANKSY в бристолския музей преди време.

Малко повече от така типичното българско шегобийство, другари, и повече добро настроение! И, впрочем, поругаваме историята и миналото си десетки пъти повече с незнание и неграмотност, отколкото с нестандартен поглед и блестящо боравене с цветни спрейове.

Ах, този мол!

Темата "Ах, този мол!" се падна на предварителен изпит по журналистика за СУ в края на март 2011г. Отидох на този изпит общо взето на ташак, а взех, че изкарах 5.88. Текстът по-долу е опит за възстановка на есето, което написах тогава, но предупреждавам, че доста време мина и със сигурност има разлики от оригинала.

Ако Вазов беше жив, вероятно гражданската елегия “Елате ни вижте!” щеше да се казва “Елате ни вижте моловете!”. А и те са си за гледане. Едно време хората са строили високи и спретнати църкви, днес пък си имаме чистички и отлично осветени молове; преди са имали икони, пред които са се кланяли, а днес покорно свеждаме глава пред титанични имена като Terranova и Adidas; някога хората са търсили помощ свише в божия дом в тежките моменти от житието си, а съвременните психолози препоръчват шопинг терапията като панацея при всеки вид душевна болежка. Няма да се учудя, ако след 500 години UNESCO обяви моловете за културно наследство от прадедите и ги вземе под егидата си. Мол-паметникът “Сердика” – nice, а?

Проблемът не е в съществуването на самите молове – ако беше така, щяхме да ги разрушим и всички отново да станем възвишени и окултурени. Проблемът е в тоталната подмяна на духовното с консуматорското, в поставянето на покупко-продажбата на първо място в междучовешките отношения. Във време, в което бомбардират Либия, а цяла Япония е затаила дъх пред най-голямата ядрена криза от Чернобил насам, на изпит по журналистика се пада тема за молове! Някъде четох, че за светлото ни минало се грижат историците, за светлото бъдеще политиците, а за светлото настояще – журналистите. Моловете ли са светлото ни настояще?! Е, с толкова прозорци май няма как да не са светли, признавам...

Моловете са места, където има всичко събрано на едно място – магазини, където можеш да си напазаруваш на сравнително достъпни цени, кафенета, където можеш да седнеш за час-два с приятели, кино, където да изгледаш най-новата холивудска боза, билярдни зали и боулинг центрове, където да се позабавляваш. Като цяло моловете са място, където можеш да похарчиш известна сума пари, да убиеш малко време и да позяпаш това-онова. От друга страна, те са и място, където работят стотици хора, т.е са източник на препитание за десетки семейства. Както казах, проблемът не е в съществуването на този вид търговски центрове, а в начина, по който ние ги възприемаме. Защото заглавието на темата го казва съвсем правилно – ние ахваме пред моловете, немеен пред разнообразието, което ни предлагат, възклицаваме пред артикулите им, само защото носят името New Yorker, без да си даваме ясната сметка, че това са просто тениски, например. И така, вместо да поостанем час-два в моловете, кръстосваме коридорите им по половин денонощие; вместо да отидем на планина, катерим ескалаторите на The Mall; вместо да потичаме навън на чист въздух, търчим от магазин в магазин в CCS. Още по-интересното е, че подобен вид поведение не само не бива разкритикувано, а напротив – бива давано като пример от културния, обществен и дори политически елит в страната. Известните личности се тълпят на талази при откриването на някой нов търговски център, сякаш да прережеш драгоценната червена панделка е като да получиш орден “Стара планина” лично от възкръсналия Бай Тошо. Явно наред със строенето на магистрали, откриването на нови молове е най-важният компонент за успешното бъдещо развитие и за просперитета на България. Имам стратегическо предложение, което да извлече максимални дивиденти от двете строителни дейности: нека всяка новопостроена магистрала да свързва моловете между отделните градове. Така, например, магистрала “Хемус” е редно да започва директно от мола на “Цариградско шосе” и да го свързва с този във Варна. Какво са има-няма четири часа път за един недоволен клиент, решил да провери какво е положението в търговския център на 500 км. от него? Все пак си говорим не за какво да е, а за пазаруване – това си е с витална стойност, не е като да завършиш висше, я!

Живеем в свят, в който ежедневно наследниците на момчетата от “Медисън Авеню” ни убеждават, че имаме нужда от стоките им. Вие представяте ли си съществуването си без най-новия рол-он дезодорант на Nivea? Шефовете ви ще ви харесат само и единствено, ако сте с последен модел лаптоп на Toshiba. Жените са луди по мачовци, напръскани обилно с Hugo Boss, а никой спортист, независимо колко е добър, няма да постигне същите резултати, ако не е с маратонки от най-новата колекция на Nike. И единствената реплика, която прозира между редовете на всяко реклакмо лого по света, е: “Купувайте, за да бъдете щастливи!”. Наскоро гледах филма “Into the wild”, който разказва историята на млад мъж, който, след като завършва право в престижен американски университет, дарява всичките си пари за благотворителност, гори последните си долари, променя името си на Алексъндар Супертрамп и започва да обикаля Америка на стоп. Александър имаше единствено дрехите на гърба си и книгите в раницата си, а беше по-щастлив от всеки моладжия по света. Защото ние не сме това, което притежаваме, а това, което знаем и преживяваме, макар и рекламните и ПР агенти да се опитват да ни убедят в противното. Не е нужно всеки да стига до крайности, до каквито е стигнал Александър – ще излъжа, ако кажа, че няма да се зарадвам на нов чифт обувки или някоя хубава блуза. Но ще се зарадвам и на нова книга или билет за театър. Да, в моловете има книжарници, но правили ли сте си експеримента да наблюдавате излизащите и колко от тях са с торбички от книжарницата и колко с такива от някой магазин за дрехи? Предупреждавам, че резултатите никак няма да ви обнадеждят. Хората вече не идват в София, за да разгледат столицата си, а на мол-туризъм. БАН умира, университетите ни затварят вратите си, защото не могат да си платят сметките за парно, учениците бягат от часове, за да пият кафе в моловете, а ние седим и продължаваме да развиваме мол-културата си. Самият факт, че в есето си дотук назовах повече марки на известни компании, отколкото факти знам за “Ах, този джаз!”, не е ли достатъчно показателен за западащото общо ниво?

В молоцентричното ни общество хората биват съдени според покупвателната им способност. Вече не сме личности с интереси и индивидуалност, а потенциални клиенти и купувачи. Моловете дотолкова са се просмукали в съществуването ни, че дори най-популярният български сериал представя живота на хората от един мол! Преди време четох изказване на сценаристите на “Стъклен дом”, които твърдяха, че името означава, че животът на героите от сериала така се разкрива пред зрителите, че сякаш става прозрачен като стъкло, през което можеш да погледнеш. За мен обаче асоциацията винаги е била по-скоро свързана със стъклените прозорци на моловете. Прекарваме в търговските центрове толкова време, че те се превръщат в наш втори дом. А у дома всеки се чувства най-добре, най-спокоен, най-готов да се отпусне, да развърже кесията и да даде дори последните си жълтици. А в моловете добре знаят това. Също знаят, че думата “промоция” сякаш кара в човешкия мозък да заработи жлеза, чиито сокове парализират всякаква друга мисловна дейност. И всички спират да се интересуват от мръсните сделки, които се въртят с парите от моловете, защото цените са “най-ниски”, “най-изгодни” и “най-добри за сезона”, а възможностите на средностатистическия човек изискват той да си прави сметка за всяка похарчена стотинка. Няма да забравя историята един познат, чиято баба отишла до мола за килограм лимони и хляб, а се върнала с изкуствена елха и чифт пантофи за всеки член от семейството. Били на промоция. Имаме толкова много, а продължаваме да се зариваме с неща, от които нямаме нужда, робуване на вещите си. И забравяме, че и най-мощният компютър, който можем да си купим, ще бъде само помощно средство, а не основен виновник за добрата ни презентация и затова, че шефът е доволен от нас, например.

“За бога, братя, не купувайте!” не е решение, но “За бога, братя, мислете преди да купувате!” е. Парите са създадени, за да се харчат и няма нищо лошо в това да се пазарува. Но с мисъл и мярка. Всяка прекарана минута по витрините отнема от времето, в което може да се прочете някоя книга, да се отиде на кино, да се види някоя театрална постановка. Сравнете броя на младите хора в моловете и този на активистите в екоорганизациите или пък на доброволците, които помагат в домовете за сираци! Общество, което е готово да подмени ценностите си и поставя материалното на пиедестал, принуждавайки по този начин човешкото, моралното и духовното да му се кланят, развива изкривени индивиди, които са неспособни да решават социални и политически конфликти, да упражняват градивна критика или с други думи – да се самоуправляват.

Полемика

Аз не се засягам лесно, даже напротив, но след тези „истини” се чувствам задължен да отговоря както подобава.

Всяка година май месец се превръща в ябълката на раздора между млади и стари. На завършващите зрелостници се лепват всякакви имена: простаци, селяци, наркомани, калпазани, идиоти, боклуци… Но всъщност точно хората, изказващи тези мнения относно бъдещето на човечеството, са истинските глупаци.

Баба Неновица, израсла в мъглите на комунизма, гледайки цял живот картофи без да разбира дали са животни или растения, крещи по абитуриентите „Простаци!”. Но дали тези младежи, притежаващи безкраен достъп до информация и комуникация (телефони, интернет, цифрова телевизия) и прекарали дванадесет години посвещавайки се на обучение, което е обогатило техните разсъждения, са простаци. Твърде вероятно! Но правилният въпрос е: Всички ли са простаци? Естествено, че не!

Част от тазгодишните близо 68 000 зрелостници (българчетата) ще продължи да се развива, ще натрупва знания и умения, дори ще заема постове, които ще ръководят бъдещата държава. Тези хора не слушат чалга, не вземат наркотици, не повръщат и не се напиват, а дори и да го правят, то това не е навик, а лошо стечение на обстоятелствата.

А и лошо нещо ли е чалгата, покварява ли човека? Май да. Но сигурно е едно: на умния човек и глупости да му говориш си остава умен, идиотът дори не знае, че е идиот.

Абитуриентският бал не е простащина, диващина и т.н. Той е един вид прощаване с детството, с лесното. Но както индийците се смеят на погребенията, така и ние се радваме за навлизането ни в същинската част на живота, изпълнена с най-ужасните неща от приказките. Не ви говоря за змейове и вещици, а за хората, които срещаме ежедневно: лъжци, крадци, корумпирани ченгета, цигани, политици… Страшна работа! И може би „БалЧеЕеето” е именно тази последна искра на безгрижие, която запалва сърцето на зрелостника и го кара за миг да забрави идващите изпитания. Е, разбира се, може да си роден и със златна лъжичка в дупето и да ти предстои вълнуващият живот на богаташа в Ориндж Каунти, както и безславното удавяне в алкохол и наркотици.Съдба.

 „Истините” за абитуриентските балове не ме нараниха толкова, колкото тънкият хумор относно българското общество или хомо булгарикус, както бе отбелязано. Няколко интересни факта за българите, техния произход, история и култура:

България е създадена през 680 г. от хан Аспарух – грешка

Дунавска България е създадена през 680. Български държави има преди Христа.

И до днес съществуват древните градове край Хиндукуш – Балкхария, Шуман и Варну, зидани пр.Хр. от камък.

Първите сведения за българите се появяват още в първите преписи на Тората (тоест Библията), където сме наименувани балгари. Това ни прави една от най-древните цивилизации.

„От първия син на Ной – Сим, произлизат 25 народа. Те живеят на изток.Имената на синовете на Сим са:

… Зеизи (или Зара), от когото са балгарите….

Прародината на българите е край Памир, където българската цивилизация е образувала първите си държави. Тяхната икономика е била феномен за тогавашните времена. Образували са тясна симбиоза между растениевъдство и животновъдство, като са се превърнали в номадо-земеделски народ.

Българите са строили своите градове от камък, което показва тяхната уседналост и отрича връзката им с номадите тюрки.

Българите са съставили Всевечния календар, дотолкова прецизен, че след 100 млн. години би грешал само с 3 дена. Тяхната Нова година се празнува и до днес – Игнажден (единствен ден)

Българската войска няма пленено знаме!

Средно един български войник убива 11 вражески бойци преди да падне.

И ако днес виждаме у българите да се появяват и други доста отблъскващи черти, не бива в никакъв случай да виним за това древната история, или генетичните качества на българския народ, а да погледнем към тъжния ред от жестоки исторически удари, довели до похабяване на българския характер – ударите на две робства от общо седем века, каквито малко народи са преживявали, и ударите на един сбъркат полувековен период, все още за съжаление незавършил, през който една безотговорна политическа сила срина и трите стълба, върху които се е крепял някога българският характер – стълба на патриотизма и чувството за ред, стълба на религията и стълба на семейството.

Затова не трябва да критикуваме нашия народ, а да се подкрепим, да застанем един до друг и заедно да се опитаме да възродим великия български народ и да го изведем от мъглите на комплекса и съжалението.

Не знам дали ще успея да променя нещо, не знам дали няма да изгубя живота си опитвайки, но знам едно – аз оставам и ще се опитам!

Това писание е дело на един мой ( вече бивш ) съученик, Ален, в отговор на статията ми “Абитуриентски бал – тая вечер е скандал!” . На първо място искам да кажа, че Ален е един от хората с най-висока обща култура, които познавам, и е истинско удоволствие да се разговаря с него – интелигентен младеж с изключително чувство за хумор. Знае и се интересува от история повече от почти всички преподаватели по този предмет, при които съм попадала. Казвам всички тези неща, не за да правя излишни четки – мисля, че всеки, който е прочел и два реда от нещата, които пиша, е вече наясно, че не ми е в природата. Казвам ги, защото ЗА МЕН е много приятен фактът, че такъв човек се е нагърбил да коментира мое словоблудство и да изрази личната си позиция. Няма нищо, повтарям, нищо по-хубаво за един индивид, който се опитва да се занимава с писане, когато нещата му се дискутират и предизвикват дебати и ответни реакции.

Но когато не съм съласна - не съм, и нямам намерение да оставя мнението си незащитено.

Иронизирайки порядките около абитуриентските балове, не правя опит да се изхрача върху целия празник, а да отбележа по един подчертано хиперболизиран и преувеличен начин в какво прекаляваме. Защото и в Германия, и в САЩ, и в Канада, и в Узбекистан, и на остров Бали, и къде ли не също се завършва гимназия, също се прощават с детството си и с периодите, в които им е било лесно. Само че балът на първия ми братовчед, който живее в Германия от около 20 години, представляваше да се съберат костюмирани и красиви в училищния салон, да хапнат, да потанцуват и кой откъдето. Без лимузини, без Шератон за 180 лв. куверт, без Син Сити за 120 лв., без дворцови тържества с цялата рода. Може би неслучайно жизненият стандарт в Германия се равнява на този на десет средностатистически семейства в България – защото там явно повече от нас умеят да преценят за какво си струва да се похарчат повече пари и някакси успяват по-добре да си направят сметката. Ние завършваме гимназия, а не дългогодишно обучение в манастира Шао Лин с крайна цел да победим Чък Норис в двубой. Не е ли редно, виждайки, че сме на прага на същинския живот, да го даваме малко по-скромничко, а не да се изхвърляме с цел да бъдем крале за една нощ, макар че на сутринта ще се приберем с градския транспорт в тристайния си апартамент в някой краен софийски квартал, уличните песове ще ни залаят, а циганите на строежа ще подсвиркнат след някоя хубавичка девойка? 

Какъв е шибаният смисъл в това да изхарчиш две заплати в подготовки за бала си, при положение, че когато попиташ някого как си е изкарал, той ти отвръща, че е било супер и с приятелите му са се размазали? Именно. С приятелите, с хората. Хубавото изкарване е хубаво не заради роклята за 5 бона или Ламборгинито, с което ще фучиш за час и нещо из града, а заради компанията, заради настроението, заради лафовете, заради еуфорията. Тогава защо цялото изхвърляне, защо цялата помпозност? Защо да се теглят заеми за бала ( о, да, има такива случаи! ), когато можеш да си го направиш готино и без да създаваш грешното впечатление, че от тоалетната ви извира нефт?

Интересно е също какъв пример се дава на малките с всичките изгъзици около баловете. Четете и немейте, мили мои, четете и немейте. 

И аз бях пияна, и аз платих 180 лв. за Шератон, и аз бях нагласена с дълга рокля и 12-сантиметрови обувки, и аз броих до 12 толкова много и силно, че на следващия ден гласът ми звучеше като на мутирал тракторист. Пишейки статията си, не сочих подигравателно с пръст, крещейки “Простаци! Боклуци! Серсеми!”, а иронизирах, но предимно се самоиронизирах. Защото открай време съм на мнение, че самоиронията е висша форма на духовно израстване и само един достатъчно умен и интелигентен човек може да се самоизгаври. Нека всеки, който се е почувствал засегнат от думите ми,  препрочете последните две изречения и си помисли хубаво дали въобще има смисъл да се засяга.

Хич не ми се изпада в патетични слова за величието на българския народ, историята ни, успехите ни и поводите за гордост, всичките сякаш от времето преди Христа. Не искам да оставям грешно впечатление – обичам България ( и не правя глупостта да я деля на страна и държава! ), а българите, с всичките си недостатъци, сме доста приятен народ, без да имам претенции, че сме нещо безкрайно велико. А и защо? Защо трябва да си помпаме националната гордост с неща, които лежат толкова назад в миналото, че и орел с бинокъл не е много сигурен дали го вижда отчетливо това време, когато сме били титанични и могъщи? Защо всеки път, когато се отправи някаква по-язвителна критика, отговорът съдържа нещо за величието ни? Не можем ли просто да приемем, че сме малка страна с никак нелоши перспективи пред себе си, които могат да се реализират с повече труд, усърдие и мисъл и с по-малко его? Защо е необходимо да приемаме критиката като насаждане на комплекси, а не като градивна единица в нашето развитие? Няма ли да е по-продуктивно не да възраждаме велики национални духове, шамани и прочие, а просто да станем малко по-практични, да мислим малко повече в какво и как влагаме парите си, да се разполагаме според чергата си, да приемем, че имаме недостатъци и да се борим срещу тях, а не да мрънкаме, че ги имаме?