Не искам да започвам с патетични слова или неприсъщи ми свръхпатриотични излияния, подобни на превъзнесените речи, които слушаме на 3-ти март по БНТ. Затова просто честит празник, лъвчета!
Доста хора ме питаха защо съм спряла да пиша редовно в блога си. В началото се оправдавах с липса на време, с мързел и с какво ли още не, после просто си признах истината - нямам муза. Замислих се защо и отговорът съвсем ясно изкристализира. Когато заминавах за Германия, приятелят ми ме предупреди, че блогът ми много ще изгуби, защото досега се е крепил предимно на българщината. Май за нищо не е бил по-прав. Само като си погледна по-старите публикации - за абитуриентсике балове, за матурите, за кандидат-студентските кампании, за журналистиката, за различните фестивали, за Катуница - всичко до огромна степен е повлияно от родни абсурдни практики и събития, от флората и фауната в България. За да напиша статията за изборите прекарах два дни в неперкъснато четене на родна преса, за да мога да си съставя някаква що-годе прилична представа за това, което се случва, тъй като бях далеч от епицентъра на събитията! Исках да напиша статия за смешните практики около 8-ми декември, защото още от ученическите си години ставах свидетел на ваканции по цяла седмица, зловещи запои, безумни куверти и потрошени стотици жълтици в името на това да се покажем като ултимативниите парти енимъли, недостижими крале на купона, независимо, че живеем в 30-квадратно общежитие в Студентски град, което делим с още двама души. Но когато не си усетил цялата тръпка на подготовката, не си видял отблизо абсурдността на събитието, то минава покрай ушите ти. 8-ми декември прекарах в университетската библиотека, вечерта отидохме на някакъв български купон, изпихме по един-два евтини рома и си тръгнахме. Нищо фрапантно или достатъчно смешно, че да си заслужава да му се отдели внимание. Исках да пиша за протестите за шистовия газ, за протестите за АСТА и за всички тези вълнуващи събития, но отново бях далеч от тях.
От друга страна, още като тръгвах си мислех, че трябва да спра да се изживявам като всевишен съдник на обществените събития в България и да го раздавам малко по-скромно. В крайна сметка, остави, че нищичко не знаех за света, живота, битието, небитието, нищото, Вселената и 42, бях в позицията на емигрант, в позицията на човек, който е избрал да се махне (временно) от проблема - донякъде е лицемерно в такава ситуация да критикуваш и да мрънкаш, нали? Винаги ми е идело да накарам хората, преместили се наскоро в чужбина и вече започнали да заклеймяват всичко българско, да захапят бордюра, за да им забия едно метално бомбе в кухите надвратни израстъци. Пука ми затова кой къде е избрал да живее по широкия свят колкото на Наполеон му е пукало за плетива и гоблени - хич, въпрос на личен избор. Но да плюеш по страната, която най-малкото ти е дала някакъв старт, приятели, спомени, дори самата възможност да си биеш камшика от нея - това едва ли някога ще мога да го приема за нормално. Винаги ще го има елемента на сравнението, за всички ни е видимо, че България не е Германия, Швеция, Великобритания, Япония или Канада, нормално е да се правят съпоставки, но ако си дотолкова ограничен, че не можеш да видиш и хубавото, а си изцяло концентриран върху негативното, то моите най-искрени неуважения. Живей си новия живот, радвай му се - но защо е необходимо да е с негативизъм и омраза към стария ти?! Градският транспорт в Берлин е перфектно организиран и въпреки това през зимата релсите замръзват и се е случвало по няколко часа да няма S-Bahn (това е нещо като надземно метро, адски ключов вид транспорт за града); центърът е идеално изблизан, но в източната част веднъж вървях по улица, по която имаше толкова кучешки екскременти, колкото дори из младостките дебри никога не съм виждала; всеки ден в градския транспорт има ПОНЕ по двама-трима просяци, въпреки като цяло високия жизнен стандарт на страната; за да имаш свестен интернет, по-добре да си изкопаеш тунел за кабела направо от България; бюрокрацията им е дотолкова досадна и тромава, че сигурно и жрица на любовта за да си поръчаш, ще ти трябва да подпишеш някоя хартийка, да си дадеш банковата сметка и адресната регистрация и да чакаш две-до три седмици, за да ти изпълнят заявката. Така че реплики от типа на "Това само в България го има!" показват единствено, че казалият го не е мръдвал за по-дълго от една-две седмици извън родните граници. Всичко си го има навсякъде, не сме уникални с нито един свой проблем, колкото и да ни се иска да се отличим и изпъкнем, пък ако ще да е с негативното.
Да издигнеш всичко българско във въздесъщ култ и да мрънкаш против привичките и нравите в новата страна също не ми се вижда оптимално, макар че е доста по-нормално и по-човешко - разделил си се с място, хора, манталитет и усещания, с които си свикнал и които обичаш, ясно е, че ще го преживееш по-тежко. В глобализиращия се свят непрекъснато се говори за глобализиращо се общество, където особено младите хора все повече стават "граждани на света", а не на конкретната страна, в която са родени. И образът на този толерантен гражданин на света, който може да постигне диалог с всекиго, да възприеме всяка култура без да я съди, да се чувства добре навсякъде и да няма предразсъдъци при общуването си с хората ни се натрапва като идеал, към който трябва да се стремим. Навремето бях чела тази статия за типовете емигранти. Тогава, когато животът в чужда страна ми изглеждаше все още далечен и непознат, си мислех, че описаният от авторката модерен емигрант е именно типът, към който трябва да се стремя. Струва ми се обаче, че има нещо безумно осакатено в образа на този клет човечец - за да постигнеш подобно нещо, не се ли изисква едно доста голямо количество непукизъм? Не се ли изисква да не чувстваш особено силна връзка с нищо и никого, за да можеш да се приспособяваш леко към всякакви промени? Имам чувството, че този иначе тъй модерен и мобилен човек е дотолкова динамичен и адаптивен, че едва ли някога ще му се прииска да създаде семейство, да се установи някъде. А това си е доста тъжно. С чисто сърце мога да кажа, че ако сега някой ми пусне "Облаче ле, бяло", "Кога зашумят шумите" или пък "Охридското езеро", ще се разрева не, ами водопади ще се стичат! И това не е защото нямам намерение да пътувам, да видя света, камо ли защото не мога да се приспособя в новата среда (чувствам се отлично в Германия, благодаря!) - просто си е до възпитание и изградени ценности, които ми позволяват да уважавам чуждата култура, но дотам. Обичам родното. Не мога да обикна немските обичаи, макар че са си доста интересни и си струва да се видят; харесвам много колко е подредено и чисто тук, много им е красива природата, но си обичам българските планини; колкото и да са интересни Втората Световна Война или пък Студената Война, те никога няма да означават за мен това, което означават 19-ти февруари, 3-ти март или 24-ти май. Най-просто казано.
Позицията на наскоро заминал да учи за чужбина човек ме постави в една много странна разкрачена ситуация. Хем съм далеч от родните събития и не мога да пиша за тях достатъчно адекватно, хем въобще не съм се потопила още достатъчно много в новата среда, за да мога да давам мнение за нея, което да е по-задълбочено от прости впечатления и евентуално сравнения с България, които, както вече обясних, предпочитам да избягвам. Студентството пък, дори само след един семестър, ми показа действително колко безумно малко знам за глобални теми, които бяха третата алтернатива, завирайки аргументи, които смятах за необорими, в прашния ъгъл на мишата дупка. Но не ми се иска и да спирам да пиша, най-вече защото ми стана приятно да изразявам себе си (донякъде) публично. Така че докато това състояние продължи, ще публикувам по-рядко, вече не толкова радикално и поради това много вероятно по-малко хапливо. Пък вие не забравяйте да се радвате на хубавия днешен празник, да обичате това, което имате и да си знаете, че България може и да не е най-прекрасната страна на света, но пък заслужава любовта, привързаността и усилията за промяна на всеки един от нас.
