 |
| Брежнев, Хонекер и малко gender скандал, за да вдигна рейтинга на публикацията |
 |
| Последно като минах трабантът почти не си личеше от надписи и тагове по него. |
Като човек се замисли, е доста парадоксално, че Роджър Уотърс обикаля с турне, в което разбива Стената, а 9 ноември бива честван като символичния край на голямото разделение в световен мащаб. Парадоксално е, защото от падането на Берлинската стена насам броят на граничните стени по света не просто не е намалял, но и се е увеличил многократно, особено имайки предвид събитията след 11 септември. Само между 2001 и 2012 г. в по света са изградени или планувани общо 28 стени - Индия/Пакистан, Саудитска Арабия/всичките й съседи, Египет/ Газа, Израел/ Йордания, Китай/ Северна Корея, Гърция/ Турция и тн. Причините да съществуват тези стени са толкова на брой, колкото вероятно и самите стени, като основно официалните оправдания са икономически (т.е. страх от вълни емигранти и бежанци) или от съображение за сигурност (т.е. страх от влизането на терористи). Няма и някакъв конкретен профил на страни, които строят стени, и такива, които не го правят - демократични и развити държави като САЩ са опасали границата си с Мексико, точно както и развиваща се страна като Бангладеш е издигнала преграда срещу мюсюлманските бежанци от съседен Мианмар, или както тоталитарен Китай е построил преграда на границата си със Северна Корея. Така в един стремглаво глобализиращ се свят, подчинен на логиката на свободния пазар и мобилността на стоките, свободата на движение на хората се оказва затруднена на места. Редно е да си зададем въпроса защо това се случва, доколко ефективни са подобни стени в мисията си да "опазят" местното население, каква е ролята на държавата, както и къде може да бъде позиционирана България в настоящата ситуация? Разбира се, ще изляза и от контекста на строенето на стената, за да се опитам да разгледам ситуацията на бежанците както в България, така и по-глобално погледнато.
Ревналите с пълно гърло против "неевропейското" поведение на България журналисти са ми точно толкова смешни, колкото и наивниците, които вярват, че с изграждането на тази стена нещо в ситуацията ще се промени съществено. Хуманността на обединена Европа ясно си личи по бреговете на Малта и Италия, където кораби с бежанци биват оставяни да потънат, а хората вътре се издавят като плъхове в Средиземно море. Италия дори е въвела закон, според който ако някой от рибарските кораби наоколо помогне на потъващите бежанци, то моряците биват съдени за трафик на хора и лежат в затвора. И докато Брюксел (съвсем справедливо впрочем) критикува поведението на София в настоящата бежанска ситуация, то не трябва да се пропуска, че и най-стабилните икономики на Съюза не са отправили до момента сериозно предложение за приемане на по-значителна част от бежанския поток от Близкия Изток. Още по-цинично става, когато се вгледаме в правните регламентации за бежанци на територията на Съюза, които са изцяло в полза на страните от тъй нареченото ядро на ЕС. Според Dublin II, търсещите убежище трябва да подадат документи за бежански статут в страната, в която са стъпили първо, и нямат право да бъдат прехвърляни към друга страна, за да поискат убежище там, дори и да имат познати и роднини в другата страна *. Това де факто защитава интересите на централноевропейските страни, които чисто географски остават по-защитени от бежанския поток от юг. На фона на помощта, която оказва Турция в настоящия конфликт, и факта, че страната вече е приела над половин милион бежанци от Сирия, поведението на иначе демократичния и хуманен ЕС е просто лицемерно.
Въпросът, който възниква, е защо по света се строят гранични стени, макар да са с много спорна ефективност? И отговорът, поне за българите, които станаха свидетели на управлението на Борисов, трябва да е очевиден. Една стена е като една магистрала - можеш да я видиш, можеш да я пипнеш, строи се сравнително бързо и създава впечатлението, че нещо се прави по въпроса. Изграждането на стена е чиста проба ПР акция от страна на държавата, с която тя цели да демострира сила и да покаже на населението, че може да овладее проблема. Това НЕ е специфично само за България - това е световен феномен. Ще отида една стъпка по-натам - стената има символично, дори идеологическо значение. Тя разделя много ясно и физически "ние" от "вие", като по този начин създава предпоставка за още по-силно идентифициране със собствения етнос. На граничната стена може да се погледне като на инструмент за подсилване на национализма в едно общество, който пък е неминуемо обвързан с желание за по-силна държава. Ще ми позволите ли една последна спекулация, с която може би ще прекрача добрия вкус на умереността? В глобализиращия се свят, където държавните граници все по-често се размиват (например Шенген), а решенията на наднационални структури имат по-голяма тежест от решенията на самите държави (например европейското законодателство е над българското), националната държава, такава каквато я познаваме, губи своята сила. При това положение е ли подклаждането на национализъм умишлен опит на националната държава да се самосъхрани?
Културните и религиозни различия може би по-често от всичко останало стават фокус на разгорещени дебати по темата за бежанци и емигранти - не само в България, разбира се, а навсякъде по света. Теорията на Самюъл Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите, макар и изключително спорна сама по себе си, изплува на преден план след събитията от 11 септември и често е водеща в дискурсите по теми като емиграция и тероризъм. У нас обаче ситуацията е малко по-специфична. България е страна, в която глобализацията и интернационализацията тепърва започват да навлизат с по-сериозни темпове. Досегашната относителна затвореност на обществото започва да се пропуква, да, но бежанският наплив за по-голяма част от българите се случи толкова бързо и спонтанно, че те просто не бяха подготвени за такъв "удар". А не бяха подготвени, защото въпреки че уж живеем в информационно общество с медии, социални мрежи и не знам си какво още, новините и темите, които се въртят в медийното пространство в България, са изключително насочени към вътрешнодържавните проблеми. Замислете се само за основните обществени теми от изминалите 5 месеца - оставки, протести, окупации, комунизъм, антикомунизъм, морал, Бареков, розови паметници, Сидеров и митинги, а конфликтът в Сирия ни влезе в полезрението, едва след като бежанците почукаха на вратата ни. Дотолкова сме вглъбени в собствените си проблеми, че не можем да вдигнем поглед от тях, да погледнем малко отвъд собствения си нос и да осъзнаем, че на световната карта Дамаск всъщност е на 5 сантиметра долу вдясно от Капитан Андреево. Затварянето в собствения информационен поток ни прави слепи и неподготвени за явленията и методите за справяне с различни конфликти, които се наблядават по широкия свят.
Все пак в интерес на обективността е редно да се кажат две неща: а) подозрителността към непознатото (било то нова технология, чужда култура и тн.) е напълно естествен и присъща на хората като цяло, не само на българите в частност и б) да живееш в информационно общество означава да се доверяваш най-вече на информацията, предложена ти от информационните източници (били те социални мрежи, традиционни медии и тн.). Последното от своя страна предполага до някаква степен да възприемаш предимно това, което ти се предлага - активно търсещият различни гледни точки човек често е изключение от правилото. Свикнали сме да получаваме информация с един клик, да намираме всичко, което ни трябва, по възможно най-лесния начин, да се задоволяваме с повърхностни наблюдения, от което пък мозъкът закърнява. Всичко това рефлектира и върху разбирането ни за света, което често е повърхностно и стереотипно. Затова и едно общество, което има почти неограничен достъп до информация и възможности да научи повече, вярва например, че мюсюлманите са терористи пер се. Неразбирането и незнанието за чуждите нам култури е масов феномен, просто в българския контекст е още по-изострено.
Не на последно място трябва да се обърне внимание и на образа на бежанците в цялата ситуация, който често бива погрешно интерпретиран. От позицията на граждани на национална държава е изключително трудно да мислим в контекста на бездържавност, в който твоята страна абдикира от една от основните си функции - да ти дава сигурност. Позицията на бежанец в този смисъл е крайно неразбираема за тези, които имат държавата си на своя страна - откъснати от родно място и общество, бежанците просто са извън предела на рамкираното ни мислене. Всъщност, ако четете Соук [1], ще останете с впечатлението, че държавата дори се нуждае от социални групи като бежанците, за да покаже на населението си контраста, който възниква между ситуацията и битието на бежанеца и на обикновения гражданин. Един вид за държавата изниква шансът да демонстрира, че това да живееш в рамките й е нормалната ситуация за един човек, че ако няма държава, ще ни сполети безизходица, сходна с тази, в която са попаднали бежанците. В една още по-следваща стъпка статуквото, а именно съществуването на (национална) държава като структура и форма на управление, бива затвърдено. Един по-задълбочен анархистичен поглед в тази посока определено би бил интересен, но на този етап ще си спестя спекулациите, че и без това статията става километрична.
После, в Европа някак гледаме на бежанците от Африка и от Близкия Изток като на изключително бедни хора, опрели до просешка тояга, едва ли не. Истината е обаче, че ако живееш в крайна бедност, то трудно можеш да си позволиш да отделиш пари, които после да дадеш на разни трафиканти, които да те прекарат до желаната дестинация. Най-бедните най-често или остават там, където са, или успяват да избягат до някоя от съседните страни, за да намерят там убежище. Това не означава, че идващите в България сирийци са фрашкани с пари богаташи, които могат да влеят свеж капитал в България, естествено! Парите, с които са разполагали, най-вероятно вече са дадени на трафиканти. Означава просто, че в родината си много от тези хора са били част от средната класа, че са образовани и че нямат много общо с образа на неуки ориенталци, който снисходително им бива приписван. Не искам изказването ми да се чете елитарно - и най-бедните и неграмотни слоеве от сирийското общество да бягаха към България, отношението към тях трябваше да е точно толкова човешко, колкото и към всеки, дръзнал да се бори за живота си и да избяга от една ужасяваща война. Просто твърдя, че трябва да внимаваме с клишетата.
В медийните науки има един термин, който много точно описва какво правят медиите в България с бежанската тема и този термин е priming. Това е нещо подобно на стереотипизирането, разчитащо на преактивиране - когато представяш една тема винаги в един определен контекст (например Джордж Буш и войната в Ирак), в един момент в главите на хората въпросната тема трайно се запечатва в този конкретен контекст (така например ако сега някой попита с какво най-често бива свързвано управлението на Джордж Буш, много от хората ще кажат войната в Ирак, а не някакви вътрешнодържавни реформи, които е предприел). У нас темата за бежанците е рамкирана по два начина - или те са опасна напаст, или са абсолютни жертви. Първата стереотипизация ражда извращения като "гражданските патрули" и пребиването на случайни чужди граждани в центъра на София. Втората стереотипизация е не по-малко опасна в дългосрочен план - тя приписва на бежанците ролята на безпомощна социална група, която не може да носи отговорност за собственото си съществуване и най-вече: не е способна да се справи със сполетелия я проблем. Това е опасно по две причини - предизвиква снисхождение и съжаление към бежанците от една страна (сиреч те стават слаби, един вид втора ръка хора), но от друга предизвиква гнева на част от обществото, което само се чувства безпомощно и зарязано на произвола и не иска "привилегии" за друга социална група. Докато отговорни и качествени медии, в опита си да противодействат на злословията по адрес на бежанците в много от по-малко качествените издания, дават думата на бежанците само и единствено когато става въпрос за теми като война, бедност, лоши условия в лагерите и нетолерантност, то тези хора винаги ще бъдат свързвани именно с такива далечни и неразбираеми за обикновения човек теми. Т.е. тази новообразувала се социална гупа ще остане чужда, свързвана предимно с негативни изживявания за мнозинството от населението.
От общуването си с хора от Палестина, Йордания и Сирия непрекъснато оставам с впечатлението, че българският бит е до някаква степен по-близък до арабския (колко и общо да това понятие), отколкото до западния (колкото и неясно да е това понятие). Начинът ни на хранене - ядем от общ съд (например салата), седим дълго на масата, говорим много; непрекъснато си каним гости или ходим на гости; клюкарстваме и се "намираме на приказка" с удоволствие; помагаме си; общуването е по-спонтанно и не толкова резервирано в началото; жените скътават помалко пари от мъжете за някоя и друга допълнителна домакинска или лична нужда. И още хиляди такива ежедневни човешки дреболии, които непрекъснато ми правят впечатление. Понякога се чудя какво толкова печелим от непрекъснатото морализаторстване, когато стане въпрос за сирийските бежанци, при положение, че един друг подход вероятно би бил по-плодотворен. А именно - да се даде глас на сирийските бежанци у нас, не само когато става въпрос за социалните несправедливости към тях, не само когато става дума за ужаса на войната, от която идват, но и когато става въпрос за ежедневни събития и дори чисто битови теми, които касаят всички ни. Дали няма да успеем да осъществим връзката между двете култури чрез подчертаване на приликите помежду ни, а не чрез натъртването на ужасното положение, в което тези хора са попаднали? Дали едно по-балансирано медийно отразяване, което вижда както негативното в бежанската ситуация, така и факта, че това са на първо място хора с техните човешки истории, пък чак после бежанци, няма да е малка стъпка в правилната посока?
--------------------------------
[1] Soguk, Nevzat (1999): States and Strangers. Refugees and Displacements of Statecraft., Minneapolis, University of Minessota Press, p. 1 - 55* беше ми обяснено, че според член 343, ако става въпрос за деца, ако хората имат роднини в някоя от страните-членки и подобни, важи друга йеррархия на критериите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар