Животът в сравнително голям град какъвто е София предлага доста разнообразна палитра от дейности, с които можеш да си запълниш ежедневието и то да стане един тон по-малко сиво и скучно. Можеш да люпиш семки на полянка в Южния; можеш да се позиционираш на удобна пейка на “Витошка”, да зяпаш минувачите и да се подиграваш на люспестите наченки на парцали, които са увили около себе си и които смеят да наричат с гръмкото наименование дрехи; можеш да си купиш огромна купа пуканки и билет за възможно най-тъпия филм, който дават (поредният спасител на света, който ще предотврати активирането на огромен дирник, закопан още от медноцинковата ера в недрата на земното ядро, което би предизвикало гигантска пръдня, вследствие на която всички бихме умрели), и да замеряш киноманите в залата от най-задния ред; а можеш и просто да решиш да прекараш спокойна и, по нашенски казано, CHILL-ната вечеринка с приятели в някой просторен колкото мазе и също толкова проветрив клуб, която след втория голям ром някак престава да отговаря на описанието “спокойна”. След поредната скандална клубна пърти енимъл нощ и прибирайки се на идеален зиг-заг около 6 часа сутринта към скромната ми обител, получих изненадващ SMS, в който ми беше наредено в 11:45 на същата сутрин да бъда на Централна гара, откъдето да хванем влак към Благоевград, оттам да се устремим към Пирин, където да преспим една нощ и после да се завръщаме в красивата ни столица. От стрес и ужас ми се видяха не звезди, ами самите звездни рейнджъри посред бял ден! После обаче се усетих, че цялата предишна седмица бях омрънкала света с това как неспокойният ми дух се бунтува да стои на едно място, как, позволявайки си да перифразирам поета, “столицата тясна за мойта душа е” и как имам нужда да попътувам, да видя свят и да напусна обетонената софийска земя. И така, решението беше пред мен – аз щях да бъда горд и достолепен планинар и да се изчистя от токсините, които бях приела през изминалите 7-8 часа.
След три часа спане в поза прегазена от валяк мотика се разбудих, направих си физзарядка и бодро-бодро заподреждах багажа си. По същество майка ми дойде и ме изрита от леглото от воле, физзарядката се изразяваше в неколкоминутни опити да си отлепя клепачите от очите, а подреждането на багажа беше по-скоро филоложки процес, в който, вкарвайки цялата си креативност и езикова безкултурност, избълвах поредица от несъществуващи, но пък ефектни псувни. Открих, впрочем, че съм от най-антитуристическото семейство, което може да съществува. Отивах да спя на палатки, а нямах шалте, спален чувал, пък какво остава и за палатка; не открих нито един чифт туристически обувки, което ме принуди да помъкна кубинките си Wehrmacht с метално бомбе, за които изрично ме предупредиха навремето в магазина, че трябва да съм безеквивалентен дебил, за да използвам за планинско катерене. Нямах фенер, бях с чанта, която може да мине за ученическа раница на първолак, но не и за нещо, което се доближава дори на километър до самар, а за да открия некухненски нож трябваше да проверя дори във фризера. И така, добре екипирана и точно в 11:45 успях да се добера до Централна гара – място, популярно с мрачно-комунистическите си краски, достойни да бъдат декор на всеки психотрилър, за който можете да се сетите. С изненада установих, че сме се събрали група от 7 закалени на сибирски студове и сахарски жеги планинари – само преди около 15 часа не се знаеше дали ще могат и трима души да се намерят, взехме си билети за влака, настанихме се и запътувахме. Когато стане въпрос за БДЖ, две неща водят титаничка битка за надмощие в полупразната ми главица. От една страна, можеш да стигнеш до другия край на страната за около 10 лв., ако си с карта за намаление. От друга обаче, не е съвсем сигурно дали ще успееш да оцелееш в токсичната среда, в която те хвърлят без предупреждение от българските железници – дали от кенефите ще се носи миризма на мърша, удавила се преди повече от месец в собственото си повръщано, дали някое симпатично цигане със сополи стигащи до брадичката му ще метне камък по влака, пък той ще вземе да пробие прозореца и да те нацели в надвратния израстък, дали прозорците няма да могат да се отварят, а навън е 41 градуса на сянка – възможностите да умреш в един роден влак са безкрайни. И все пак ги обичам, защото пътуването в компания е задушевно и забавно, а фактът, че в България все още не сме изобретили влакове, които да вдигат повече от 80 км/ч или такива, които не тракат, ти позволяват да се почувстваш като турист от 30-те години на миналия век – романтично е, па макар и на моменти този изумителен портал към миналото – българският влак, да предизвиква свивания в перисталтиката ти, водещи до изпразване на стомашното съдържание през устната кухина. След три часа клатушкане веселата ни дружина слезе поуморена, поомърлушена и зажадняла за таратор в Благоевград, където към нас се присъедини още един момък ( което ме хвърли в див възторг, защото означаваше, че сме точно 8 човека, или както аз обичам да го смятам – две четворки за белот ) и се качихме двама по двама за ръчичка в автобус към Добринище.
Добринище е прелестно място със соц-ресторант тоно до кметството, където можеш да хапнеш доста сносен таратор за 1.50 лв., а местните са твърдо убедени, че е невъзможно да се извървят 11 км. по асфалтиран и леко изкачващ се път до хижа “Гоце Делчев” и затова бързат да предложат услугите си и да те закарат срещу сумата от 25 лв. на курс за цялата група. Макар и 3 лв. на човек да не са точно сумата, която щеше да бръкне дълбоко и жестоко в джобовете ни, решихме, че няма да сме пишман туристи, нарамихме раниците си и закрачихме гордо към хижа “Гоце Делчев”. Принципно, сложният маршрут към заветната ни цел изискваше просто да вървим по асфалтирания път докато не видим бараките на хижата. Ние обаче се подлъгахме по табела с надпис “хижа”Гоце Делчев””, която ни изведе до едни планински пътеки и ливади, по които така се увъртяхме, че в общи линии бяхме поели смел курс на североюг. По божията воля на пътя ни се изпречи бяла лада отпреди 40 години, чиито собственици любезно ни повториха 47 пъти (броих ги!), че трябва да стигнем до асфалтираното шосе, а по упътванията, които ни дадоха, и компас щеше да се обърка накъде е север, накъде е ляво. Според думите им трябваше да вървим право напред, ама всъщност надясно, но по-точно в посока връх Безбог, но пък и да се движим успоредно на някаква вада (последва въпросът дали знаем какво е вада), която пък щяла да ни изведе до тревиста местност, откъдето пък нямало никакъв шанс да открием правилния път, но все пак да сме продължавали да вървим надясно. Настроихме всичките си вътрешни сензори и закрачихме в указаната посока, която, според скромните ми изчисления, по-скоро щеше да ни отведе в някоя западна провинция на Великденските острови. След близо едночасово лутане, взиране и търсене на следи от цивилизация, успяхме да стигнем до заветното шосе и бяхме на път да последваме примера на Ботевата чета и да разцелуваме свещената бетонирана земя (а допреди малко разправях как съм искала да се отърва от панеления ужасТ на столицата – иронично, а?). Бойният дух се повдигна толкова много, колкото не би се повдигнал и литър 70-градусова ракия да му бяхме вкарали, ускорихме крачка и по тъмно успяхме да стигнем до заветната хижа.
Пример за отлична ориентация: със синьо е отбелязан правилният път, а с жълто - нашият маршрут.
Понеже сме нагли, приключенски настроени и мизерни, решихме, че макар на територията на Национален парк Пирин да е забранено да се опъват палатки, ние ще преборим системата и си опънахме огромна шестместна шатра (по последни данни побира горе-долу 10 човека) и си напалихме огън. Докато останалите от компанията печаха кюфтета, аз си кусах сухари с кашкавал и лютеница, но не пропуснах възможността да демонстрирам тоталната си кулинарна инвалидност, гаврейки се с някакви картофи, които останалите бяха помъкнали. Резултатът бяха полусурови полуизгорели чипсоподобни компирни остатъци, за които всички на момента се съгласихме, че имат вкус на истински чипс, а на сутринта проклинахме, държейки се за свиващите ни от болка кореми. Вечерта премина в прескачане на огньове, пиене на мастика, обяснения как няма никакъв проблем, че кюфтето е паднало на земята – в крайна сметка, това е планина – там всичко е стерилно, термично обработено и напълно екологично, както и в раздаване на титлата “chef” на всеки, проявил готварските си заложби, пък ако ще дори и само като е сложил парче кашкавал върху филия хляб. Към два-три сутринта се опитахме да поспим. Казвам опитахме, защото който не е спал без спален чувал на 1800 метра надморска височина, той не е усетил как кръвта в артериите му се изстудява и добива характеристиките на замразен компот. Някъде към 6 часа буквално застанах в поза ала молещ се мюсюлманин в опит да предпазя долните си крайници от ампутация и, както сами се досещате, ДОБРЕ СИ ПОСПАХ. Към 8 часа сутринта, след вече повече от 48 часа без сън, бях свежа като кукуряк след баня, доказателство за което е следният фотос:
Забележете свежия поглед, ентусиазма и лицето, което в най-добрия случай може да мине за някоя конфигурация на Пикасо от триъгълнаци и неправилни паралелепипеди!
След закуска двамата най-корави планинари от групата решиха, че ще катерят разстоянието до хижа “Безбог”, а оттам и до върха пеша. Останалите пък решихме да бъдем мързеливи и се качихме на лифта, който води към хижата. Самата хижа Безбог е разположена в подножието на едноименния връх, до нея се шири красиво малко езерце, но всички тези подробности от пейзажа не ни направиха такова впечатление, каквото двете кучета от мъжки пол, които упорито се опитваха да се задоволят едно друго, преследвайки ни през поне половината път от изкачването ни към върха. Тук е моментът да спомена, че аз съм безкрайно спорта натура. Преди 5 години ходех активно на кик-бокс, преди две карах ски общо взето всяка седмица през зимата, преди година и половина пък можех да изплувам без особено големи затруднения по 2.5 километра. Оттогава насам обаче най-активната спортна дейност, с която съм се захващала, е търчане след някой автобус, който изпускам, и натискане на педалите на колата. И докато преди три-четири години буквално изприпках до Мусала, изкачването до Безбог ми се стори начинание, в сравнение с което десет пъти предпочитам да изкрам ускорен курс по суахили за напреднали. Но пък в момента, в който Wehrmacht-ките ми стъпиха на върха ... е, понякога и аз оставам без думи. Една от многото легенди, свързани с върха, разказва, че докато гонели българи, турците се изкачили на върха ( впрочем, турците са народ, идващ от долини и низини, и не мога да разбера защо във всяка родна легенда бързат да катерят някакви върхове, за да избиват там ритуално някакви хора ) и казали, че там е толкова красиво, че сякаш няма Бог. Потвърждавам. Почувствах се като на люлка над света. Няма смисъл да го описвам – показвам ви го:
Разкрепостени песове демонстрират низки страсти! Срам! Позор! СМЕРТ!
Хижа "Безбог" и езерото пред нея.
Част от бодрата ни дружина, вече запотена, подсмърчаща се изкачва по Stairway to Heaven. Всъщност се чудя доколко е уместно да го нарека така, при положение, че върхът е безбожен ...
Панорама от върха към хижата и останалия свят. Общо взето те кара да се чувстваш виновен, че има хора като Дарвин, които са те поставили на върха на еволюционната верига...
Wehrmacht покоряват нови висини!
След час и нещо престой в твърде нескромната обител на безбожието, започнахме да слизаме, но този път по отвесната страна на върха. Значи не знам колко няма Бог, ама имам чувството, че само той ме крепеше да не се търкулна с грациозността на казан за варене на боб по камъните и да изпотроша най-малко пръстите, с които сега пиша тези редове. Но, все пак, и без това високото ми самочувствие имаше нужда да бъде погъделичкано от факта, че когато погледна нагоре и видя вертикалната стена, знам, че съм се спускала по нея. Слизането към хижа “Гоце Делчев” си беше като да прочетеш “Трите прасенца”, след като си изгълтал пълните съчинения на Толстой. Спомних си добрите стари екстремно-планинарски моменти, в които търча надолу по Стената на Витоша в желанието си да се претрепя някъде. Реших пак да изпробвам планинско тичане по нанадолнище и с огромно изумление установих, че все още ми се отдава – не се пребих нито веднъж!! На хижа “Гоце Делчев” пихме по едно “Пиринско” ( още ми е гузно, че имаше и “Шуменско”, но просто реших да съм тематична ) и сключихме облог – всеки каза за колко време ще слезем пеша до Добринище като наградата беше безплатен таратор. Най-големите оптимисти заложиха на 80 минути, а най-големите песимисти – 2 часа. Моята прогноза беше 90 минути. Истината е, че никой от нас нямаше да спечели, защото, макар и по нанадолнище, 11 км. след целодневно изкачване са си 11 км. – минимумът ни беше 2 часа и половина. Но след като вече бяхме вървели доволно много, слънцето ни беше напекло, бяхме измореи, а времето летеше и виждахме, че нямаме шанс ( а и пари ) да си хванем никакъв транспорт, то поне искахме да стопираме по светло, поради което се опитахме да хванем някоя от колите, които хвърчаха по пътя към Добринище. След три-четири неуспешни опита от страна на една девойка от дружината да привлече вниманието на някой профучаващ автомобил, вдигнах ръка и първата кола, макар че в нея имаше вече 3-ма души, спря. Тъй като бяхме останали едва три момичета и три момчета ( две от девойките си тръгнаха по-рано към София, за да гледат опера ), женските успяхме криво-ляво да се сгъчкаме в МПС-то и след седем минути бяхме в центъра на Добринище. Погледнахме часовника – бяха минали точно 90 минути. Аз бях победител, но целта беше цлата група да е пристигнала. Ядосвайки се, че съм изтървала таратора на аванта, си поръчах един, за да си утоля жаждата, и в този момент момчетата прекрачиха прага на ресторанта – и те си хванали стоп. Погледнахме часовника – 95-тата минута. Аз бях познала и тараторът ми излезе без пари. Излишно е да кажа колко ликувах, нали? Победата си е победа, а толкова много обичам да печеля! Безплатният таратор засили хищническата ми природа – помислих си, че така и така щяхме да се разделяме на двойки и да стопираме към София, защо да не го направим на състезание? Всички лапнаха въдицата, а за награда определихме кутия сладолед за отбора, който пръв види табела с надпис “София”.
И така, разделихме се пред автогарата, трите двойки застанахме на по 30 метра една от друга и застопирахме - доста хитро от наша страна, трябва да признаете! Редно е да отбележа, че аз и съотборникът ми представлявахме отбора мечта – аз, победителката от надпреварата за таратора, а той – най-голямата машина за планинско катерене, която съм виждала. Човекът бил изминал 100 км. на маратон около Витоша и беше станал на 21-ва или 22-ра позиция от билзо 140 участници, а това му е било едва първото такова състезание. Накратко – ако бях буукмейкър, определено щях да ни сложа най-високият коефицент за печалба. Замахахме с ръце и хоооооооп! – след две минути ние бяхме първата двойка, пред която спря кола, при това със софийска регистрация. Тъкмо заликувах, че сме си хванали директен стоп към столицата, когато младата двойка ни каза, че са само до Банско. Когато стигнахме до автогарата в Банско, нещата се закучиха. Стопирахме близо 20 минути безуспешно, огромен удар по самочувствието ми на човек, който може да спре и космически спътник на стоп, и решихме срещу 6 лв. да си хванем автобус до Благоевргад, откъдето родителите на моя съотборник да ни вземат – започвахме да губим надежда в победата, а просто да се надяваме да се приберем. Автобусът беше абсолютна стратегическа грешка – движещ се със скоростта на детска триколка и спиращ буквално пред всяка къща по пътя ни. Така позволихме на конкуренцията да вземе ценна преднина от около 40 минути. Още не мога да си го простя! Родителите на моя съотборник, хора с висок дух и състезателна натура, влязоха в положението ни на участници в надпревара и ни наредиха в Благоевград да започнем да стопираме, пък да се засечем с тях някъде по пътя. Речено-сторено. Слязохме от проклетия автобус, вдигнах ръка и първата кола, която ни спря, беше към София, а водачът – професионален шофьор! Изумени от късмета си и окрилени от надеждата, че ще можем да спечелим, запътувахме към софийско. Но късметът си е късмет – не каца на рамото ти два пъти. Бяхме на 2/3 от пътя, когато двойката, която последна си беше хванала стоп, ни се обади, че са пристигнали в столицата. Сладоледът беше загубен, но не и честта ни! Все още имахме шанс да завършим втори, макар и двойката пред нас да имаше огромна преднина. 7 минути преди да достигнем табелата с надпис “София”, те ни се обадиха, че вече са там. Загубихме честта, но не и бойния си дух – в крайна сметка, ние първи си бяхме хванали стоп, следователно бяхме най-красивата двойка, а и бяхме успели да наваксаме 40-минутно закъснение, следователно бяхме най ... достойно изгубилата двойка! А и имайки предвид, че нашият шофьор ни даде връзки с агенция, в която да си търсим работа, научи ни на сумати нови пиянски тиркове и ни закара почти до входовете на домовете ни – мисля, че по всички критерии ние бяхме моралните победители от тази надпревара.
Та, скъпи мои, препоръчвам ви да си мръднете четирибуквието, на което в момента седите и четете тези редове, до това чудно китно местенце - следвайте само асфалтирания път и си носете спални чували и всичко ще бъде вълшебно, гарантирам!
