Концертопис: ELEVATION 2011

Наред с мъжете по тиранти, “Шуменско” и литературата, другата ми най-голяма страст е музиката. Истината е, че музиката, която слушам, за едно нетренирано ухо ще прозвучи като влакова катастрофа насред ураганна буря, докато някоя SS танкова дивизия щурмува линията “Мажино”. Въртя предимно неща, които завършват на “кор”, имат 20 фена в световен мащаб и са изпълнявани от полукадърни вокалисти, които най-често звучат сякаш имат бронхит. От около 15-годишна тръгнах по концерти, които се характеризират с няколко основни неща: малки опушени клубове, около петдесетина екстремисти за публика, пък аз в позицията на Буриданово магаре, което се чуди дали да си пази долните крайници от брутално стъпкване или надвратния израстък от хвърлящите се върху него хора, а накрая просто пада върху подгизналия от бира под, защото някой е решил, че слънчевия му сплит е най-удобното място, в което може да си забие юмрука. Ето защо когато чух line up-а на Elevation 2011, радостта не заизвира на талази от ушите ми. Не съм и най-големият фен на Cypress Hill или Dog eat dog, така че силно започнах да се съмнявам в намерението си да дам 120 кинта за концерт насред гората. После обаче се присетих колко вълшебно си изкарах на Spirit of Burgas 2010 и реших, че мога да тегля една майна на музикалната си ограниченост и да си вдигна елегантния задник до едно от най-красивите места в България, не защото съм фен на някоя от групите, а защото съм фен на изживяването и споделената емоция. Затова в настоящия текст не очаквайте подробни анализи на музикалните изпълнения, не се надявайте да сравнявам как са се представили изпълнителите в България и в други страни, не си мислете дори, че знам кои песни са свирили – това е просто разказ за пътуването на четирима софийски келеши до Разлог и обратно.

И така, след многократни уговорки и ( според Мтел ) 43.32 лв. сметка за телефон, с келеш № 1 чакахме останалите две красиви дами на паркинга на “Домко” в Люлин, откъдето те трябваше да ни вземат с кола. Тук дойде и първият ни културен шок, защото когато двама келеши са нарамили палатка, раница, сак, два спални чувала, два плика с храна и дамска чанта, а очакват още двама души да помъкнат посудите си, не очакват да се сблъскат tete-a-tete с Tico. За който не знае, Tico е липсващото еволюционно звено между 2/3 нормална кола и Smart. След лекия епилептичен припадък, който получих при вида на каляската ни, се заехме с трудоемката задача да компресоваме помадите си и да ги поберем в багажника на Тикото, в който дори бутилка от 2 литра би получила клаустрофобия. Някак успяхме да поберем всичко и дори остана половин седалка за фината ми персона и за краката на почти двуметровия ни кавалер. И така, сближили се повече от пътниците в тролей № 5 в 8 часа сутринта в делничен ден, отпрашихме с мръсна газ ( по същество 70 км/ч ) по магистрала “Люлин”, като до Разлог дори веднъж успяхме да вдигнем 120 и да задминем пернишки голф, което вероятно е най-големият подвиг на Тикото в целия му съзнателен живот. На около 2 километра от фестивалната зона се простираше колона от коли, която ме накара сериозно да обмисля възможността да нарамим Тикото на мъжествените си рамене и да го занесем до паркинга. За съжаление, точно в момента, в който почти бях навила останалите от Тико четата да предприемем подобни радикални мерки, по телеграф от София ни пратиха новината, че Jamiroquai няма да свирят. С понижен боен дух и псувайки антикоравата антомия на Джей Кей, продължихме да пълзим в колоната от коли. След 30-минутни мъки и стабилно потене, някъде към 6 часа успяхме да паркираме Тикото. Решихме, че палатка нямаме време да опъваме и хукнахме към фестивала с явните намерения да го превземем от самия му вход...

... където обаче ни завари армия от изнервени, топящи се на слънцето елевейшънари, щурмуващи входовете с ожесточеност, в сравнение с която опашката от пенсионери, редящи се за 13-та пенсия, прилича на събрание на аутисти. Организаторите на фестивала уместно бяха преценили, че най-добрият начин да надъхат феновете за предстоящото събитие, е да ги оставят да се редят 40 минути на входа, чувайки от 200 метра как любимите им банди се раздават за пръв, а може би и последен път в България. Никой не може да ме убеди, че при положение че по-известните изпълнители започваха от 6-7, а денят е петък и хората са били на работа, не са си направили сметка, че най-големият наплив ще е по това време. Но дори тези така сложни математически връзки да им се губят, моментът, в който стотици хора очевидно се влачат и освиркват доброволците по входовете ( които са последните, които трябва да бъдат обвинявани, но, разбира се, всичката гняс се изсипва върху техните глави и ги напряга допълнително, карайки ги да грешат и да се бавят още повече ), би трябвало да предизвиква светването на една лампичка в главите на властимащите, които да пренасочат поне част от тълпата да влезе отдругаде. Като цяло идеята да се концентрират входовете на едно единствено място се доказа като пълен провал още на Spirit of Burgas 2009, когато по едно време пускаха по 10 човека на 10 минути и бях на косъм от това да изпусна Faith no more. Не разбирам нищо от организиране на фестивали, но не искам да страдам от непреценените действия на хора, които би трябвало да разбират. Платила съм си билета, както и всички, които чакаха и освиркваха организацията, и, моите уважения, но не сме говеда и не заслужаваме да припадаме по опашки.

В момента, в който успях да позиционирам всички части от тялото си във фестивалната зона, се почувствах за пореден път безсмъртна и реших, че е редно да полея този прекрасен момент с биричка. Запътих се с валсова стъпка към най-близкото барче, където бях шокирана от откритието, че ще ми се наложи да пия само и единстевно Heineken, което в личната ми класация води пикнята по гадост ( не че съм пила пикня, но съм убедена, че ще ми хареса повече от тоя бълвоч ). Смирено приех съдбата си и зачаках с три лева в ръка да получа чашка немско пиво. И тъкмо ги размахах пред лицето на бармана, който ми хвърли поглед, с който можеше без проблем да накара и Адам да се почувства унизен от голотата си още преди да яде от ябълката на знанието, размаха ми на свой ред някакви хартийки и ми каза, че само срещу такива фалшиви пари ще ми налее желания от мен гнилоч. Монополи парите са често срещана практика по фестивалите, но ... така да се изразя, има някои правила. На първо място, съобщава се предварително, че ще се използва такава валута, за да се насочат хората веднага към пунктовете за обмяна. И второ, когато знаеш, че хиляди кочове ще искат да утолят жаждата си, плащайки с хартийки, не е нормално да сложиш две шатрички за обмяна, където пак да караш хората да чакат по 15-20 минути. К’во ми дреме, че мога да карам делтапланер или да скачам с бънджи на фестивала, при положение че не мога да си разиграя парите за елементарни неща като вода, бира и сандвич?! Учудващо беше, че не ни искаха специални жетони с печат от Божи гроб и медицинско за удостоверение, че нямаме диария или запек при влизане в тоалетните.

Тъкмо се сдобихме с напитки и Morcheeba излязоха на главната сцена. С единствения мъж в Тико четата, голям фен на бандата, се затърчахме натам, изгубвайки от полезрението си останалите си съчетници. Използвахме прастарата формула “фестивално длето”, характеризираща се с това, че най-ниският от групата се внедрява в празните пространства, а останалите незабелязано се просмукват в мястото около него, предизвиквайки гневни погледи и нецензурирани, дори спред моите стандарти, коментари. И така, успяхме да се наръгаме толкова напред, че на пръсти да виждам фрагменти от една от най-яките рокли, които съм мервала наскоро – червеното шотландско каре върху черната кожа на вокалистката уби дори желанието ми да ръся расистки вицове. В последствие разбрах, че си шие тоалетите сама и затвърдих мнението си, че талантливите красиви хора трябва да си стоят заключени на тъмно някъде, за да не комплексират келеши като мен. Слънцето се отразяваше в широката усмивка на шоколадовата Скай и, откровено казано, нямам представа какво свиреха – просто беше прекрасно по един много chill начин. Развъртя се толкова коз наоколо, че все едно си бяхме направили подводница в палатка, и тъкмо си мислех, че фестивал без счупени ребра и кръв от носовете също не е нещо чак толкова лошо, когато Morcheeba направиха най-пичовското нещо, което съм виждала група от такъв ранг да прави: теглиха една майна на загражденията, отделящи фен зоната от останалата част, казаха на охраната да се разкара и позволиха на хората да прескачат. Винаги съм смятала, че наличието на фен зони е противно и отблъскващо – феновете биват разделяни, едва ли не, на висши и нисши по кошарки, а някои люде си пълнят гушките, докато на хората от фен зоната не се предлагат никакви кой знае какви други привилегии, освен че са с десет метра по-напред от всички останали. Срещу 40 лева отгоре. В един миг орки от възщастливи фенове запрескачаха заграденията сякаш бяха на състезание по бягане с препятсвия. Естествено, успяхме с няколко атлетични подскока да се набутаме в специалната зона и за втори път този ден се почувствах като безсмъртно копеле. Настроението се повиши още повече и тогава Скай, най-чаровната и сладка певица, която съм гледала на живо, нахрани мацка от публиката, която й показваше среден пръст по най-брутално милия начин, който съм виждала. Думите буквално бяха: “We’ve been doing this for more than 15 years and for the first time someone is showing a middle finger TO US. So, here’s a middle finger for you! Everybody, show this girl a middle finger … well, thank you!” и в този момент стотици средни пръсти се насочиха в посока на злощастната мацка, мислеща, че може да се изгаври с певицата, която явно е измислила гаврата като явление. И всичко това беше изречено с усмивка, която щеше да разкрие и 64 зъба, ако Скай имаше толкова. Изумително. Гавролюбещата ми душа ликуваше, музиката им, принципно твърде бавна и скучна за вкуса ми, започна да ми се струва гениална, когато тези chill out нахилени пичове буквално ме спечелиха за цял живот. Китаристът им забеляза, че охранителите на едно място правеха проблем на прескачащите хора и се изцепи: “What the fuck are you doing there?!”, а Скай допълни: “Everybody with orange clothes, please stay the fuck out of the area!”. Отново с с най-широката усмивка на света. Пок и шотрес, дами и господа, пок и шотрес!! До края на изпълнението им ми станаха поведенчески кумири. Стопроцентови пичове.

След Morcheeba с младия джентълмен бая се почудихме какво да правим. От една страна, бяхме във фен зоната за без пари, от друга обаче, следващи щяха да са Hurts, за които всеки, когото видях, побърза да ми каже, че не са нищо особено и че, едва ли не, е обидно да присъстват на такъв фестивал. В крайна сметка байганьовщината надделя и решихме, че щом сме на аванта, ще е докрай и дори се придвижихме почти най-отпред при загражденията. Когато костюмираните като за погребение членове на бандата заизлизаха на сцената, малко се почувствах като абсолютен прошляк с късите си гащи и воняща тениска, а когато засвириха ... Ще го кажа така, мозъкът ми се почувства сякаш след като дни наред е бил оставен на вентилатор, иведнъж се е озовал в центъра на торнадо. Първото нещо, което направих, след като се прибрах в София, беше да ги преслушам отново и ми се сториха скучни и лигави. Но истината е, че насред оная поляна, хилядите хора и ( все още ) лекия ветрец, изпълнението на Hurts се характеризираше с една дума: ЕПИЧНОСТ. Обикновено, за да ме остави нещо с отворена уста, то трябва да е някоя вездесъща човешка простотия, а докато тея пичове свиреха, ченето ми сякаш беше станало най-добър приятел с гравитацията и тотално отказваше да ми се подчинява. И, между другото, “Wonderful Life” беше най-тъпото нещо от репертоара им и не мога да си обясня защо пробиват с нея. Дори свръхтеатралността на вокала им не ми се стори чак толкова смешна, колкото щеше да ми се стори, ако не ме бяха изненадали толкова много. Но моментът, в който се почувствах като сдъвкана и изплюта, беше, когато беквокалът им ( оперен певец ) запя “Verona”. Ако наистина съществуват черни дупки, то една се е вселила в гласа на този господин и засмуква хората всеки път, когато той си отвори устата. Сякаш истината за битието и Вселената ми се разкри за няколко секунди. Ебало си е майката, най-общо казано. Светехме с телефони, крещяхме, ловяхме белите рози, хвърляни щедро от вокалиста им, и всякакви други такива шитни, но наистина беше прекрасно.

С момъка от Тикомобила бяхме на едно мнение, че най-доброто решение, което сме взели в живота си досега, е било да останем във фен зоната и преценихме, че независимо, че започваме да умираме от студ, ще бъдем корави и ще изчакаме и Parov Stelar, които пък са групата, която най-много бях слушала преди Elevation ( знаех цели две или три техни песни! ) и за която всеки, когото видях, ми каза, че са, едва ли не, музикалният гений на вековете, събран на едно място. Наместихме се ама наистина най-отпред при загражденията и съвсем вдясно от центъра с решителност, от която някой незапознат би заключил, че не просто сме си платили за фен зоната, ами и сме бутнали нещо допълнително за ВИП места и бели робини, които да ни веят с палмови клонки докато слушаме групите. Последва един от най-дългите чекове, които съм виждала и публиката вече започваше да нервничи, но бандата излезе и само с началните звуци изпари и беглите наченки на недоволство, които витаеха из въздуха и дори се извиниха за дългото чакане, което, лично на мен, ми направи наиситна отлично впечатление ( веднага го сравних с един концерт на безмитковоевата* Нова генерация, където след близо двучасово закъснение ония лешпери излязоха на сцената и се изцепиха с нещо от сорта на: “Еми ше чакате, к’во ше правите!” ). Незнаеща песните им, на мен ми стигаше само това, че имаха тромпетист и саксофонист и един от двамата беше с тиранти, за да съм напълно щастлива. Отделно, че музиката им е електро суинг, сиреч яко танцувална, а за мен като бивша балерина ( не, абсолютно сериозно, учила съм 4 години балет! ) това си беше идеалният момент да се развихря. Вокалистката им Клио не можеше да се мери с лъчезарността на Скай от Morcheeba, но за сметка на това вадеше ебахти сексапилния глас и сценично присъствие. Като цяло, много купон, съвсем забравих, че умирам от студ, а когато излязоха на бис ( бяха единствената група на фестивала, която го направи ) супер много се зарадвах, защото наистина обичам, когато изпълнителите се накефят и получат заслужените овации за настроението, което носят на публиката.

Двамата с моя кавалер закуцукахме към паркинга при Тикото, а часът беше достатъчно късно, за да ни е суперстудено и да сме сигурни, че няма как да разтворим палатка и ще трябва да изчакаме в просторния салон на количката поне до развиделяване. Да се опитваш да спиш в Тико с още трима души, неминуемо води до пози ала “Кама сутра” ( или, както предпочетохме да го наричаме, “Тикутра” ), в които ако един пръдне, всички умират. Удобното ни разположение и абсолютната невъзможност дори да дремнем доведе до пълно умствено деградиране, когато някъде към 5 сутринта обсъждахме Беър Грилс и ползата от клизмите. Естествено, за да е още по-идилично, заваля и затрещя, което ни пречеше да отворим прозорците, а високото съдържание на CO2 в непосредствената ни околност предизвикваше ушеприятни хрипове и още по-наркоманизирано-спрели разговори. Някъде към 5.30, когато бурята беше утихнала, излязохме на физзарядка, която се изразяваше в това да търча и да се правя на Батман, докато останалите обсъждаха как е крайно време да си разпънем палатките. Речно-сторено, намерихме най-подходящото място за целта – заебана поляна с коприва на всяка крачка, изпонапарихме се, но в 6 часа вече се ширихме на четири пъти по-голямо място, отколкото Тикото щедро ни предоставяше. След необходимите ми три часа здравословен сън, се събидух задушавайки се, защото предвидливо бяхме пльоснали палатките на най-слънчевото възможно място. Излязох да се поразхладя и първото нещо, което усетих, бяха няколко мухи, оставили се на течението на ураганния вятър, които се забиха със свръхскорост в зъбите ми. Вегетарианството ми се оказа по-силно от мен и неуспявайки да се задоволя с това щедро предоставено от природата мезе, се разтършувах за още храна. Набарах запасите ни с неща от първа необходимост – фъстъци, семки, dip ( но без чипс ), 5 баунтита и 4 туиста. Все пипателни и полезни храни, които можеха да заместят това, че от предния ден на закуска бях на един домат. Ядохме каквото ядохме, забавлявахме се да открием всички възможни начини да прецакаме фестивалните гривнички, за да можем при нужда да вкараме и други хора, практикувах екстремно пикаене върху един стръмен хълм далеч от очите на шофьорите воайори и решихме, че ще посетим Разлог, а после ще ходим към фестивала. В Разлог се настанихме в една прекрасна типично българска кръчма, където срещу 13 лв. и 40 минути чакане, само за да ни донесат менюто, получихме студени пържени картофи, развалено сирене и оцетни зеленчуци, но поне успях да пия “Шуменско” и вярата ми в човечеството се възвърна. По пътя към фестивалната зона вятърът стана толкова силен, че Тикото започна да криволичи като селския пияница по минно поле, а когато го паркирахме, построихме същински каменни крепости около гумите му, за да не го отвлече лекият бриз. Решихме да поизчакаме още малко преди да отидем към фестивала и пак се сбутахме в количката. Някой извади презервативи на LOOP и преценявайки, че няма да е най-оригиналното нещо да ги използваме по предназначение, решихме да тестваме здравината им, измисляйки им различни приложения. Един презерватив на LOOP може да служи като ветропоказател, може да побере 4 мръсни мокри кърпички, 5 опаковки от кашкавалчета и опаковка от Lion, може да побере и 6 броя ръце и един малък крак. Без проблем изпълнява фукцията на стерилизирани пантофи, но най-голямото откритие, което направихме, беше, че ако го сложим върху буркан отворен dip и пробием върха му, може да изцръцква Dip върху сандвич сякаш е бутилка кетчуп. За съжаление, не можеш да набуташ камъни вътре и да си измайсториш примитивно нунчако, но пък така и не успяхме да тестваме дали става за парашут – чувствайте се свободни да го пробвате и да споделите резултатите! А като си помисля, че тати някога ми каза, че съм много зряла за възрастта си...

След весели детски игри се запътихме към фестивалната зона, борейки мъжествено вятъра. Там, вярвам, всички знаете какво се случи. Cypress Hill бяха уникално яки, Dog eat dog тотално разцепиха, по време на Gentleman и баба ми да беше, и тя щеше да се напуши – готино е да слушаш тея групи по Youtube, при положение че е трябвало да ги видиш на живо, а? Срещу природата обаче наистина не може да се направи нищо, организаторите бяха съвсем прави да прекратят феста и не виждам срещу какво може да се недоволства в случая. Невъзможно е да имаш резервен вариант за място, където да побереш толкова много хора, а в същото време да е близко и да е възможно да прехвърлиш цялата си техника там за часове. Но като цяло, Господи, това беше доста гаден номер от твоя страна, хитро копеле такова! След пропадането на Sonisphere, сега този удар по родната музикална индустрия – наистина се надявам Каварна и Spirit да минат добре, защото иначе имиджът на България като фестивална дестинация може сериозно да пострада, а най-малко меломан и концертоман като мен иска подобно нещо. Потискащо е да се прибираш след толкова лигня, простотия и келешлък и да гледаш билобордове на Cypress Hill, 30 seconds to Mars и Jamiroquai и единстевното нещо, което можеш да кажеш, е “Fuck that shit!”. Но за мен поне Elevation беше мнооого далеч от Провалейшън и в момента даже обмислям да се върна в Разлог на палатка за ден-два, защото мястото е приказно красиво. Искрено стискам палци на Elevation 2012 всичко да е наред и по един среден пръст за сите, които бяха на първия ден и въпреки това омрънкаха света с простотиите си. Гафове имаше – факт, ама хубавото изкарване си го правите главно вие, уважаеми дърварофилософи.

Бира, гняв и ... още бира

Атеншън плийз: коментар-ташак!

Направих преди повече от месец този блог с идеята да пиша публицистични статии, кратки коментари, разкази, стихотворения и въобще всякакъв вид мое творчество и си обещах, че никога, ама НИКОГА няма да го превърна в блудкав онЛАЙН(О) дневник, където да споделям личните си драми и ужасяващите трагедии, които разтърсват из основи така изпълненото ми с несгоди и неволи ежедневие на средностатистически тъп келеш. Но има моменти, в които дори корав пич с цици като мен губи надежда и оставя душевният му мир и покой да бъдат поразени от отмъстителния космат пестник на тази фригидна зла кучка – съдбата. Не рухнах, когато гаджето ми в седми клас и любовта на дотогавашния ми живот ме скъса безцеремонно и грубо след две приказни седмици припкане по полянки и държане за ръка, потъпквайки и последните останки от момичешка чувствителност в малката ми аортна помпа. Сдържах сълзите си, когато “Лацио” го вкараха четири на нула пъти анално на “Левски”, а аз наблюдавах тази болезнена пенетрация от “Б” сектор на “Герена”. Запазих ледено спокойствие, когато баща ми без да иска скъса плаката ми с най-яките лафове на Картман , залепен над леглото ми. Калих духа и вярата си, превърнах се в същински самурай на могъщата воля, взех десети дан по ултимативна коравост...

Но всичко си има предел, защото дори човек с тектонска плоча вместо сърце би се разчувствал, ако посегнат на най-скъпото и сакралното му – бирата...

Връзката между мен и “Шуменско” е по-силна от тази между магнит и игла, по-всепоглъщаща от спойката между 15-годишен пъпчив нърд и WOW, по-искрена от приятелството между женския абитуриент и ИКСТИЙЕШЪНА му. Идваш да се видиш с мен – има “Шуменско”, започваш да пиеш “Шуменско” – аз изниквам иззад някой съмнителен храст – такива сме си с него, надушваме се. Били сме заедно в почти всички важни за мен моменти – първото напиване, първата сериозна излагация пред повече хора, написването на най-скандалния сценарий в историята на средното образование в България, рождения ден на Доби – все моменти с екзистенциална стойност за льолявото ми битие. За скормната ми персона да отвори бутилка “Шуменско” и да си надене капачката на пръста ( всяка капачка ми е като годежен пръстен от поредната бутилка ) е толкова естествено и уютно, колкото е за Ал Бънди да се чуплесне пред телевизора с ръка в гащите. 

Сега си представете какъв беше ужасът ми, когато отидох до магазина и вместо да получа поредната съвършена бутилка с капачка-отварачка, ми връчиха един откровен опит за имитация на дизайна на “Стела Артоа”! Новата визия на “Шуменско” представлява едно безочливо плагиатство – капачка, за която ти трябва отварачка ( досега бутилката се отваряше с издърпване на металния пръстен на капачката ), и етикет, който стига до самия край на гърлото. Познато ли ви е отнякъде?   Просто цветовете са заменени с кафяво, червено и златно. Ебаси майката. Имам няколко въпроса към измислилите тази феерия от евтино прекопирвачество

-         В пристъп на конспиративна теоритичност да ви питам – да не сте сключили тайни подземни сделки с еврейски концерн за производство на отварачки? Винаги съм харесвала повече гледната точка на германците относно човешката антропология, но не вярвах, че резняците ще ми го върнат по този долен начин! Подли същества. Смърт.

-         Да не сте решили, че двамата белгийски туристи, които посещават прелестната ни страна, за да лочат Flirt на Слънчев бряг и да забиват малолетни пичета, ще объркат дизайна на родната си бира и ще си купят “Шуменско” наместо “Стела Артоа”?

-         КАК МОЕ ДА МИ ГО ПРИЧИНЯВАТЕ БЕ, ЛЕШПЕРИ?! Нанесохте ми тежки душевни, а и физически щети ( бая време трябваше да обикалям, за да намеря човек с отварачка, тъй като предишният дизайн на любимото ми пиво ме беше разглезил и така и не усвоих изкуството на отварянето на бирена бутилка с палец, ухо или клепачи ) и в една по-демократична страна, където изгъзиците в правосъдната система се толерират повече, можех да ви осъдя и да векувам от спечеленото.

Излях мравешкия си гняв срещу смазващата действителност. В интернет. Почувствах се всемогъща и велика. Сега отивам да си купя половинка стъкло. Наздраве!

И аз съм "в крак с времето"

Подкокоросана от столетния принцип “Барабар Петко с мъжете”, и аз реших да драсна два реда за събитието, което разтърси българската (интернет) общественост така, както никой не я е разтърсвал от рождения ден на Доби насам, а именно оцветяването на част от войниците от паметника на Съветската армия като новите американски герои. Предвидливо изчаках, за да видя какви ще са реакциите и да мога сега със закъснение да изплагиатствам и да звуча умно и подготвено.

Дали е правилно самото деликатно присъствие на този комунистически колос в баш центъра на София е спор, който се води едва ли не от първите епизоди на “Дързост и красота” насам. Изчетох толкова много по въпроса, че с гордост мога да обявя на вСЕЛОслушание, че съм абсолютно неспособна да заема категорична позиция. Защо имаме паметник на окупационна войска, пльоснат насред София, демонтирането му струва пари, да стои там и непрекъснато да го чистят от надраскани свастики и хуйове също струва пари, ако се маха, защо не се махнат и останалите социалистически паметници, ако се махне, и на негово място ли ще бацнат кенефи като на мястото на мавзолея на Димитров, реваншизъм ли е след повече от 20 години демокрация и лелеяна свобода комунистическите останки все още да са ни проблем, тоя паметник не се ли е превърнал в част от столичния пейзаж? И пет реда въпросителни няма да стигнат, за да обхвана дори зародишната фаза на полемиката. А простата ми гледна точка на столичен келеш е една – паметникът на Съветската армия е невероятно удобоно място, на което можеш да се печеш на слънце, да играеш карти, да люпиш семки и пиеш бира, да си донесеш наргиле от вас, да го запалиш и да се подиграваш на некадърни скейтъри, които разцъкват наблизо. За мен лично не носи никакви негативни спомени, камо ли асоциации с мракобесни режими или други такива дълбоко емоционални преживявания и многострадални душевни терзания. Ако го махнат, просто ще има едно място по-малко за циклене в двумилионния град. Толкова.

Ще вляза в ролята на Captain Obvious със следното гениално твърдение: паметникът на Съветската армия е паметник. Както са паметници този на Цар Освободител, този на Левски или този на братята Кирил и Методий. Лицемерно ли е да ликуваме при вида на оцветените войници, при положение че ако някой пребоядиса сцепената глава на Стамболов в градинката “Кристал” като касичка, ще бъде обявен за враг номер едно на републиката? Представянето на обикновените съветски войници като Супермен, Жокера и Роналд Макдоналд не е ли всъщност поругаване на един паметник, изплюване върху жертвата, която са направили тези незнайни момчета по нареждане, без да е сигурно, че вярват в каузата, за която ги карат да умират?

Тук е редно обаче да попитам дали някога някой от вас е люпил семки пред паметника на Левски в столицата? Или се е изпикавал върху този на Цар Освободител? Или се е чукал с гаджето си върху паметника на Незнайния войн? Или е бил път  до Шипка, само за да лющи бири с приятели? Защото всички тези неща ежедневно се случват пред каменните погледи на фигурите от паметника на Съветската армия. Ние, младите хора прекарващи част от следобедите си в Борисова и Скейтърския парк, не поругаваме ли ежедневно този монумент многократно повече с действията си, отколкото са го направили тези, боядисали войниците? Защо ние не сме вандали и куките, които минават оттам ( а те никак не са малко ), не ни арестуват като хулигани, а срещу момчетата/ момичетата, изрисували паметника и показали повече креативност, се води следствие? Щом е паметник, нека отношението към него бъде като към паметник през цялото време, а не само когато някой покаже, че има топките и му стиска да изрази идея и виждане по оригинален начин.

Относно самото изрисуване – ГЕНИАЛНО! Самоиронично намигане към съвременните ни ценности и подмяната на едни (псевдо)герои с други, шеговит поглед към тъмните дебри на комунистическото минало или просто една красива цапаница – няма значение, важното е, че с малко спрейове и много въображение софиянци бидеха принудени да се ухилят до уши, да излязат на въздух ( би било нечувано лицемерие да го нарека чист ) и да се разведрят, радвайки се на нечий незнаен талант. Мисля, че е редно да гледаме на съвременното изкуство с повече чувство за хумор и (само)ирония, а не да го покриваме с черния плащ на недоволството и псевдопатриотизма или буквално с черен плащ, както имахме глупостта да направим с творбата на Давид Черни. Времената се менят, гледните точки също - германците позволиха на Кристо да опакова Райхстага, а вижте как се е вихрил BANKSY в бристолския музей преди време.

Малко повече от така типичното българско шегобийство, другари, и повече добро настроение! И, впрочем, поругаваме историята и миналото си десетки пъти повече с незнание и неграмотност, отколкото с нестандартен поглед и блестящо боравене с цветни спрейове.

Ах, този мол!

Темата "Ах, този мол!" се падна на предварителен изпит по журналистика за СУ в края на март 2011г. Отидох на този изпит общо взето на ташак, а взех, че изкарах 5.88. Текстът по-долу е опит за възстановка на есето, което написах тогава, но предупреждавам, че доста време мина и със сигурност има разлики от оригинала.

Ако Вазов беше жив, вероятно гражданската елегия “Елате ни вижте!” щеше да се казва “Елате ни вижте моловете!”. А и те са си за гледане. Едно време хората са строили високи и спретнати църкви, днес пък си имаме чистички и отлично осветени молове; преди са имали икони, пред които са се кланяли, а днес покорно свеждаме глава пред титанични имена като Terranova и Adidas; някога хората са търсили помощ свише в божия дом в тежките моменти от житието си, а съвременните психолози препоръчват шопинг терапията като панацея при всеки вид душевна болежка. Няма да се учудя, ако след 500 години UNESCO обяви моловете за културно наследство от прадедите и ги вземе под егидата си. Мол-паметникът “Сердика” – nice, а?

Проблемът не е в съществуването на самите молове – ако беше така, щяхме да ги разрушим и всички отново да станем възвишени и окултурени. Проблемът е в тоталната подмяна на духовното с консуматорското, в поставянето на покупко-продажбата на първо място в междучовешките отношения. Във време, в което бомбардират Либия, а цяла Япония е затаила дъх пред най-голямата ядрена криза от Чернобил насам, на изпит по журналистика се пада тема за молове! Някъде четох, че за светлото ни минало се грижат историците, за светлото бъдеще политиците, а за светлото настояще – журналистите. Моловете ли са светлото ни настояще?! Е, с толкова прозорци май няма как да не са светли, признавам...

Моловете са места, където има всичко събрано на едно място – магазини, където можеш да си напазаруваш на сравнително достъпни цени, кафенета, където можеш да седнеш за час-два с приятели, кино, където да изгледаш най-новата холивудска боза, билярдни зали и боулинг центрове, където да се позабавляваш. Като цяло моловете са място, където можеш да похарчиш известна сума пари, да убиеш малко време и да позяпаш това-онова. От друга страна, те са и място, където работят стотици хора, т.е са източник на препитание за десетки семейства. Както казах, проблемът не е в съществуването на този вид търговски центрове, а в начина, по който ние ги възприемаме. Защото заглавието на темата го казва съвсем правилно – ние ахваме пред моловете, немеен пред разнообразието, което ни предлагат, възклицаваме пред артикулите им, само защото носят името New Yorker, без да си даваме ясната сметка, че това са просто тениски, например. И така, вместо да поостанем час-два в моловете, кръстосваме коридорите им по половин денонощие; вместо да отидем на планина, катерим ескалаторите на The Mall; вместо да потичаме навън на чист въздух, търчим от магазин в магазин в CCS. Още по-интересното е, че подобен вид поведение не само не бива разкритикувано, а напротив – бива давано като пример от културния, обществен и дори политически елит в страната. Известните личности се тълпят на талази при откриването на някой нов търговски център, сякаш да прережеш драгоценната червена панделка е като да получиш орден “Стара планина” лично от възкръсналия Бай Тошо. Явно наред със строенето на магистрали, откриването на нови молове е най-важният компонент за успешното бъдещо развитие и за просперитета на България. Имам стратегическо предложение, което да извлече максимални дивиденти от двете строителни дейности: нека всяка новопостроена магистрала да свързва моловете между отделните градове. Така, например, магистрала “Хемус” е редно да започва директно от мола на “Цариградско шосе” и да го свързва с този във Варна. Какво са има-няма четири часа път за един недоволен клиент, решил да провери какво е положението в търговския център на 500 км. от него? Все пак си говорим не за какво да е, а за пазаруване – това си е с витална стойност, не е като да завършиш висше, я!

Живеем в свят, в който ежедневно наследниците на момчетата от “Медисън Авеню” ни убеждават, че имаме нужда от стоките им. Вие представяте ли си съществуването си без най-новия рол-он дезодорант на Nivea? Шефовете ви ще ви харесат само и единствено, ако сте с последен модел лаптоп на Toshiba. Жените са луди по мачовци, напръскани обилно с Hugo Boss, а никой спортист, независимо колко е добър, няма да постигне същите резултати, ако не е с маратонки от най-новата колекция на Nike. И единствената реплика, която прозира между редовете на всяко реклакмо лого по света, е: “Купувайте, за да бъдете щастливи!”. Наскоро гледах филма “Into the wild”, който разказва историята на млад мъж, който, след като завършва право в престижен американски университет, дарява всичките си пари за благотворителност, гори последните си долари, променя името си на Алексъндар Супертрамп и започва да обикаля Америка на стоп. Александър имаше единствено дрехите на гърба си и книгите в раницата си, а беше по-щастлив от всеки моладжия по света. Защото ние не сме това, което притежаваме, а това, което знаем и преживяваме, макар и рекламните и ПР агенти да се опитват да ни убедят в противното. Не е нужно всеки да стига до крайности, до каквито е стигнал Александър – ще излъжа, ако кажа, че няма да се зарадвам на нов чифт обувки или някоя хубава блуза. Но ще се зарадвам и на нова книга или билет за театър. Да, в моловете има книжарници, но правили ли сте си експеримента да наблюдавате излизащите и колко от тях са с торбички от книжарницата и колко с такива от някой магазин за дрехи? Предупреждавам, че резултатите никак няма да ви обнадеждят. Хората вече не идват в София, за да разгледат столицата си, а на мол-туризъм. БАН умира, университетите ни затварят вратите си, защото не могат да си платят сметките за парно, учениците бягат от часове, за да пият кафе в моловете, а ние седим и продължаваме да развиваме мол-културата си. Самият факт, че в есето си дотук назовах повече марки на известни компании, отколкото факти знам за “Ах, този джаз!”, не е ли достатъчно показателен за западащото общо ниво?

В молоцентричното ни общество хората биват съдени според покупвателната им способност. Вече не сме личности с интереси и индивидуалност, а потенциални клиенти и купувачи. Моловете дотолкова са се просмукали в съществуването ни, че дори най-популярният български сериал представя живота на хората от един мол! Преди време четох изказване на сценаристите на “Стъклен дом”, които твърдяха, че името означава, че животът на героите от сериала така се разкрива пред зрителите, че сякаш става прозрачен като стъкло, през което можеш да погледнеш. За мен обаче асоциацията винаги е била по-скоро свързана със стъклените прозорци на моловете. Прекарваме в търговските центрове толкова време, че те се превръщат в наш втори дом. А у дома всеки се чувства най-добре, най-спокоен, най-готов да се отпусне, да развърже кесията и да даде дори последните си жълтици. А в моловете добре знаят това. Също знаят, че думата “промоция” сякаш кара в човешкия мозък да заработи жлеза, чиито сокове парализират всякаква друга мисловна дейност. И всички спират да се интересуват от мръсните сделки, които се въртят с парите от моловете, защото цените са “най-ниски”, “най-изгодни” и “най-добри за сезона”, а възможностите на средностатистическия човек изискват той да си прави сметка за всяка похарчена стотинка. Няма да забравя историята един познат, чиято баба отишла до мола за килограм лимони и хляб, а се върнала с изкуствена елха и чифт пантофи за всеки член от семейството. Били на промоция. Имаме толкова много, а продължаваме да се зариваме с неща, от които нямаме нужда, робуване на вещите си. И забравяме, че и най-мощният компютър, който можем да си купим, ще бъде само помощно средство, а не основен виновник за добрата ни презентация и затова, че шефът е доволен от нас, например.

“За бога, братя, не купувайте!” не е решение, но “За бога, братя, мислете преди да купувате!” е. Парите са създадени, за да се харчат и няма нищо лошо в това да се пазарува. Но с мисъл и мярка. Всяка прекарана минута по витрините отнема от времето, в което може да се прочете някоя книга, да се отиде на кино, да се види някоя театрална постановка. Сравнете броя на младите хора в моловете и този на активистите в екоорганизациите или пък на доброволците, които помагат в домовете за сираци! Общество, което е готово да подмени ценностите си и поставя материалното на пиедестал, принуждавайки по този начин човешкото, моралното и духовното да му се кланят, развива изкривени индивиди, които са неспособни да решават социални и политически конфликти, да упражняват градивна критика или с други думи – да се самоуправляват.

Полемика

Аз не се засягам лесно, даже напротив, но след тези „истини” се чувствам задължен да отговоря както подобава.

Всяка година май месец се превръща в ябълката на раздора между млади и стари. На завършващите зрелостници се лепват всякакви имена: простаци, селяци, наркомани, калпазани, идиоти, боклуци… Но всъщност точно хората, изказващи тези мнения относно бъдещето на човечеството, са истинските глупаци.

Баба Неновица, израсла в мъглите на комунизма, гледайки цял живот картофи без да разбира дали са животни или растения, крещи по абитуриентите „Простаци!”. Но дали тези младежи, притежаващи безкраен достъп до информация и комуникация (телефони, интернет, цифрова телевизия) и прекарали дванадесет години посвещавайки се на обучение, което е обогатило техните разсъждения, са простаци. Твърде вероятно! Но правилният въпрос е: Всички ли са простаци? Естествено, че не!

Част от тазгодишните близо 68 000 зрелостници (българчетата) ще продължи да се развива, ще натрупва знания и умения, дори ще заема постове, които ще ръководят бъдещата държава. Тези хора не слушат чалга, не вземат наркотици, не повръщат и не се напиват, а дори и да го правят, то това не е навик, а лошо стечение на обстоятелствата.

А и лошо нещо ли е чалгата, покварява ли човека? Май да. Но сигурно е едно: на умния човек и глупости да му говориш си остава умен, идиотът дори не знае, че е идиот.

Абитуриентският бал не е простащина, диващина и т.н. Той е един вид прощаване с детството, с лесното. Но както индийците се смеят на погребенията, така и ние се радваме за навлизането ни в същинската част на живота, изпълнена с най-ужасните неща от приказките. Не ви говоря за змейове и вещици, а за хората, които срещаме ежедневно: лъжци, крадци, корумпирани ченгета, цигани, политици… Страшна работа! И може би „БалЧеЕеето” е именно тази последна искра на безгрижие, която запалва сърцето на зрелостника и го кара за миг да забрави идващите изпитания. Е, разбира се, може да си роден и със златна лъжичка в дупето и да ти предстои вълнуващият живот на богаташа в Ориндж Каунти, както и безславното удавяне в алкохол и наркотици.Съдба.

 „Истините” за абитуриентските балове не ме нараниха толкова, колкото тънкият хумор относно българското общество или хомо булгарикус, както бе отбелязано. Няколко интересни факта за българите, техния произход, история и култура:

България е създадена през 680 г. от хан Аспарух – грешка

Дунавска България е създадена през 680. Български държави има преди Христа.

И до днес съществуват древните градове край Хиндукуш – Балкхария, Шуман и Варну, зидани пр.Хр. от камък.

Първите сведения за българите се появяват още в първите преписи на Тората (тоест Библията), където сме наименувани балгари. Това ни прави една от най-древните цивилизации.

„От първия син на Ной – Сим, произлизат 25 народа. Те живеят на изток.Имената на синовете на Сим са:

… Зеизи (или Зара), от когото са балгарите….

Прародината на българите е край Памир, където българската цивилизация е образувала първите си държави. Тяхната икономика е била феномен за тогавашните времена. Образували са тясна симбиоза между растениевъдство и животновъдство, като са се превърнали в номадо-земеделски народ.

Българите са строили своите градове от камък, което показва тяхната уседналост и отрича връзката им с номадите тюрки.

Българите са съставили Всевечния календар, дотолкова прецизен, че след 100 млн. години би грешал само с 3 дена. Тяхната Нова година се празнува и до днес – Игнажден (единствен ден)

Българската войска няма пленено знаме!

Средно един български войник убива 11 вражески бойци преди да падне.

И ако днес виждаме у българите да се появяват и други доста отблъскващи черти, не бива в никакъв случай да виним за това древната история, или генетичните качества на българския народ, а да погледнем към тъжния ред от жестоки исторически удари, довели до похабяване на българския характер – ударите на две робства от общо седем века, каквито малко народи са преживявали, и ударите на един сбъркат полувековен период, все още за съжаление незавършил, през който една безотговорна политическа сила срина и трите стълба, върху които се е крепял някога българският характер – стълба на патриотизма и чувството за ред, стълба на религията и стълба на семейството.

Затова не трябва да критикуваме нашия народ, а да се подкрепим, да застанем един до друг и заедно да се опитаме да възродим великия български народ и да го изведем от мъглите на комплекса и съжалението.

Не знам дали ще успея да променя нещо, не знам дали няма да изгубя живота си опитвайки, но знам едно – аз оставам и ще се опитам!

Това писание е дело на един мой ( вече бивш ) съученик, Ален, в отговор на статията ми “Абитуриентски бал – тая вечер е скандал!” . На първо място искам да кажа, че Ален е един от хората с най-висока обща култура, които познавам, и е истинско удоволствие да се разговаря с него – интелигентен младеж с изключително чувство за хумор. Знае и се интересува от история повече от почти всички преподаватели по този предмет, при които съм попадала. Казвам всички тези неща, не за да правя излишни четки – мисля, че всеки, който е прочел и два реда от нещата, които пиша, е вече наясно, че не ми е в природата. Казвам ги, защото ЗА МЕН е много приятен фактът, че такъв човек се е нагърбил да коментира мое словоблудство и да изрази личната си позиция. Няма нищо, повтарям, нищо по-хубаво за един индивид, който се опитва да се занимава с писане, когато нещата му се дискутират и предизвикват дебати и ответни реакции.

Но когато не съм съласна - не съм, и нямам намерение да оставя мнението си незащитено.

Иронизирайки порядките около абитуриентските балове, не правя опит да се изхрача върху целия празник, а да отбележа по един подчертано хиперболизиран и преувеличен начин в какво прекаляваме. Защото и в Германия, и в САЩ, и в Канада, и в Узбекистан, и на остров Бали, и къде ли не също се завършва гимназия, също се прощават с детството си и с периодите, в които им е било лесно. Само че балът на първия ми братовчед, който живее в Германия от около 20 години, представляваше да се съберат костюмирани и красиви в училищния салон, да хапнат, да потанцуват и кой откъдето. Без лимузини, без Шератон за 180 лв. куверт, без Син Сити за 120 лв., без дворцови тържества с цялата рода. Може би неслучайно жизненият стандарт в Германия се равнява на този на десет средностатистически семейства в България – защото там явно повече от нас умеят да преценят за какво си струва да се похарчат повече пари и някакси успяват по-добре да си направят сметката. Ние завършваме гимназия, а не дългогодишно обучение в манастира Шао Лин с крайна цел да победим Чък Норис в двубой. Не е ли редно, виждайки, че сме на прага на същинския живот, да го даваме малко по-скромничко, а не да се изхвърляме с цел да бъдем крале за една нощ, макар че на сутринта ще се приберем с градския транспорт в тристайния си апартамент в някой краен софийски квартал, уличните песове ще ни залаят, а циганите на строежа ще подсвиркнат след някоя хубавичка девойка? 

Какъв е шибаният смисъл в това да изхарчиш две заплати в подготовки за бала си, при положение, че когато попиташ някого как си е изкарал, той ти отвръща, че е било супер и с приятелите му са се размазали? Именно. С приятелите, с хората. Хубавото изкарване е хубаво не заради роклята за 5 бона или Ламборгинито, с което ще фучиш за час и нещо из града, а заради компанията, заради настроението, заради лафовете, заради еуфорията. Тогава защо цялото изхвърляне, защо цялата помпозност? Защо да се теглят заеми за бала ( о, да, има такива случаи! ), когато можеш да си го направиш готино и без да създаваш грешното впечатление, че от тоалетната ви извира нефт?

Интересно е също какъв пример се дава на малките с всичките изгъзици около баловете. Четете и немейте, мили мои, четете и немейте. 

И аз бях пияна, и аз платих 180 лв. за Шератон, и аз бях нагласена с дълга рокля и 12-сантиметрови обувки, и аз броих до 12 толкова много и силно, че на следващия ден гласът ми звучеше като на мутирал тракторист. Пишейки статията си, не сочих подигравателно с пръст, крещейки “Простаци! Боклуци! Серсеми!”, а иронизирах, но предимно се самоиронизирах. Защото открай време съм на мнение, че самоиронията е висша форма на духовно израстване и само един достатъчно умен и интелигентен човек може да се самоизгаври. Нека всеки, който се е почувствал засегнат от думите ми,  препрочете последните две изречения и си помисли хубаво дали въобще има смисъл да се засяга.

Хич не ми се изпада в патетични слова за величието на българския народ, историята ни, успехите ни и поводите за гордост, всичките сякаш от времето преди Христа. Не искам да оставям грешно впечатление – обичам България ( и не правя глупостта да я деля на страна и държава! ), а българите, с всичките си недостатъци, сме доста приятен народ, без да имам претенции, че сме нещо безкрайно велико. А и защо? Защо трябва да си помпаме националната гордост с неща, които лежат толкова назад в миналото, че и орел с бинокъл не е много сигурен дали го вижда отчетливо това време, когато сме били титанични и могъщи? Защо всеки път, когато се отправи някаква по-язвителна критика, отговорът съдържа нещо за величието ни? Не можем ли просто да приемем, че сме малка страна с никак нелоши перспективи пред себе си, които могат да се реализират с повече труд, усърдие и мисъл и с по-малко его? Защо е необходимо да приемаме критиката като насаждане на комплекси, а не като градивна единица в нашето развитие? Няма ли да е по-продуктивно не да възраждаме велики национални духове, шамани и прочие, а просто да станем малко по-практични, да мислим малко повече в какво и как влагаме парите си, да се разполагаме според чергата си, да приемем, че имаме недостатъци и да се борим срещу тях, а не да мрънкаме, че ги имаме?

Абитуриентски бал - тая вечер е скандал!

Трепетно вълнение и жужащо очакване разтърсват онова, което великите мислители и философи наричат “обвивка на душата през земния й път”; еуфоричните конвулсии са толкова изненадващи и силни, че почти наподобяват контракции при раждане; по-щастлив би бил само Pedobear на концерт на вокална група “Смехоранчета”. Каква ли би могла да бъде причината за подобен пролетен цъфтеж в душата на един млад човек, иначе обременен от диаболичен махмурлук и нерадостни финансови тревоги относно спонсорирането на следващия текила маратон из нощните клубове? Влюбен е? Присъдили са му Нобелова награда? Приет е да следва психология на аграрния млекодобив в университета в Цалапица?! Не, не и пак НЕ! Причината за такова едно истерично щастие е само една и се зове с гръмкото име АБИТУРИЕНТСКИ БАЛ.

Всуе и все известен е фактът, че абитуриентският бал, съдейки по значението, което му се отдава, е най-важното събитие в живота на всеки индивид от подвида homo bulgaricus, имАл наглостта да се пръкне на белия свят. И защо не?! Та това е съществена стъпка в земния път и огромна крачка в процеса на съзряване – в крайна сметка се завършва не какво да е, а СРЕДНО ОБРАЗОВАНИЕ!! Средното образование в България, от своя страна, има вековни традиции, а според последните проучвания и чинове и дъски за писане, които са също толкова прадърти. В сравнение със завършването на училище у нас, мисията на Фродо и Задругата на пръстена е като разходка из маргаритената селска шир, а битката на Хари Потър с Волдемор – надбягване между Юсеин Болт и човек в кома. Най-изумителното в този невероятен обреден ритуал, абитуриентския бал, е фактът, че след него родителите автоматично губят родителския си инстинкт и изритват децата си на улицата, където те сами започват да се сблъскват с битовизма на същинската жестока екзистенция. За целта обаче предварително са ги подготвили добре като са им подарили я някое скромно апартаментче, я някое друго автомобилче, а в най-лошия случай – просто банкова сметка с 19-годишни спестявания в нея. Никой от вас не си е и помислял, че може да съществува човек, завършил средното си образование, който още живее или бива издържан от родителите си, което е неоспоримото доказателство на тезата, че абитуриентският бал е повратна точка в съществуването на homo bulgaricus.

И така, срамота е за индивида да не е подготвен перфектно за събитие от такъв ранг и затова в настоящата статия ще напиша само за вас, само тук и само за без пари не един, не два, не четири или дори осем, а цели 12 СЪВЕТА за успешната подготовка и успешното протичане на вашия специален ден, скъпи ми тиквеници, а-а-а-а така де – абитуриенти!

1. “Здрав дух, здраво тяло.” – тази максима е основополагаща в мисленето на всеки кандидат-абитуриент. За женските абитуриенти естетиката изисква да отслабнат толкова много, че главата им, макар и с лоботомиран мозък, да тежи повече отколкото цялото им тяло. Примерното седмично меню съдържа стрък аспержа, два обелени домата, половин бебешка шепа тиквени семки и три индийски орехчета.

За мъжките абитуриенти важи точно обратното – колкото по-трудно вратът ти се провира през прозореца на лимузината, толкова по-вървежен си. Ходете на фитнес средно 11.3 пъти седмично, а между всяко вдигане на тежестите от лежанка, гълтайте по таблетка анабол.

2. Самият бал, макар и с витална стойност, не би бил същият, ако не беше суетенето около него. Ето защо е АБСОЛЮТНО необходимо да обяснявате на висок глас през голямото междучасие в най-популярното до училище кафене как не можете да си намерите подходяща рокля, на колко пробни интимни прически ще ходите, как солариумът е изгорил глутеуса ви и как професионалният ви личен гримьор за бала е изгорил драгоценния си палец, преварявайки млякото си. Уверявам ви, че подобен род разговори са наистина безкрайно интригуващи и обогатяващи общата култура на околните – те ще бъдат възхитени от вас!

3. Дрехите. Тук можете да се развихрите по начини, които и фантазиите на Пратчет, Толкин и Гудкайнд взети заедно и повдигнати на квадрат никога няма да измъдрят. Бляскави изкуствени рубини, диаманти, пера, крила, кожа от зебра албинос, конски опашки, шарки на ранени в бой тигри, феникси, дантели, плетени от полуслепи монахини в Швейцария, пеперуди, змийска кожа, флуоресцентни отблясъци, а най-добре всичко това накуп – висшата мода може само да немее пред екстревагантните умствени дришни, до които достигат абитуриентите, а самата Лейди Гага минава за невзрачна и безлична лелка пред вихъра от въображение, с което зрелостниците забъркват облеклата си. Не съм в състояние да давам съвети на 18-19-годишните модни диктатори относно цялостната визия на техния тоалет ( след всяка следваща година се убеждавам, че светът не е изчерпал чувството си за хумор и липса на гравитация що се отнася до дрехите ), но наистина най-важното е роклята или костюмът ви да са изработка на МОДЕН ДИЗАЙНЕР или поне да струват колкото тристайния апартамент в Обеля 2, в който живеете с четиричленното си семейство и двете ви котки.

4. Обувките – дами, това е за вас! Наистина е необходимо всяко момиче да е поне три глави над нормалния си ръст – никой не знае защо, но така гласят неписаните правила в абитуриентския правилник. Абсолютно необходимо е да не можете да се придвижвате свободно на обувките си – какво по-естетично от пристъпяща с патешки стъпки абитуриентка, която залита и се препъва като пиян пенсионер по заледен тротоар?! Стратегическото ми предложение за бъдещите абитуриентки е да се спрат на скачащи кокили - изумителни уреди, осигуряващи ви желания ръст и много по-лесно, а и по-смешно придвижване по пътищата вечни на България.

5. Аксесоари. Както при дрехите, тук също можете да се развилнеете и да позволите на най-извратените си садо-мазо сънища да се превърнат в гривни, гердани, шапки, ръкавици, камшици, обеци и пръстени, с които да се накичите, докарвайки успешно визията на сергия за сувенири на Капалъ Чарши. Няма никакъв проблем да закачите сателитни чинии по ушите си или поне да накарате да ви измайсторят ДИЗАЙНЕРСКИ ( то се знае ) висулки за уши с формата и големината на средновековни полилеи. Един мъжки абитуриент, от своя страна, не би докарал същия неповторим младостки жентълменски фасон, ако не са ланците по врата му, които са с размери, които биха му позволили да ги продаде за скрап и да води скромно битуване до края на живота си от печалбата.

6. Да постигнеш идеалната фигура на стик за голф не е достатъчно, за да си пробиваш път в живота след абитуриентския бал. Ето защо човечеството е измислило пластичните операции, а Бог е създал глупавите родители, които да спонсорират наскоро навършилите си пълнолетие пикли. Може да си по-скоро вдлъбната навътре в областта на предсърцието, но след няколко бидонЯ силикон, никой няма да може да направи разлика между твоите цици и тези на бременната Памела Андерсън. Естетиката е важна, макар и да сте нейния същински ръб.

7. Коса. Тук няма да си говорим за прически, на чийто обем и топиран персийски килим би завидял; няма да си правя труда да споменавам и кокове, за чиято направа е отишъл толкова лак за коса, че изпаренията от него са образували малка дупка в озоновия слой; тук ще става въпрос за специалната връзка между човека и неговия ИКСТИЙЕНШЪН. Икстийеншъните не са просто удължения за коса – те са отделен биологичен вид, който умело замества кучетата в ролята на най-добър приятел на homo bulgaricus. Без своя икстийеншън, абитуриентката ( а защо не и абитуиентът ) е като ръцете на Венера Милоска – незавършен/а. Икстйеншъните, като всеки най-добър приятел, задължително трябва да регистрират присъствие – сиреч всеки трябва да забелязва, че косата ви е удължена изкуствено, иначе ще изглежда все едно сте с истинската си коса, а не с икстийеншън – груба грешка! Подберете си икстийеншъни с коса с различен цвят от вашата – така ще сте напълно сигурни, че те ще изглеждат абсолютно подправено и напълно неестествено. Не забравяйте, че е задължително да си поставите икстийеншъните само и единствено при коафьорите от Fetish ( все пак, всички чалга фурии, тайфуни и мусони ходят да се берберят там ) – на всяко друго място ви вземат по-малко от 300 лева, което е недопустимо!

8. Колата. Три неща – скъпа, черна и с 200 по тесните крайни квартални улички. Нека не подминаваме с лека ръка престижа, който лъха от някоя лимузина, чакаща гордия абитуриент пред гарсониерата му в Люлин 6. Не пропускайте да си надуете “Годзила кючек” от колоните и да натискате клаксона поне толкова често, колкото педала на газта – иначе ще пропуснете възможността да изглеждате пошло и селско, а всички знаем, че такъв шанс пада веднъж в живота.

Бележка под чертата: Не мога да не се похваля с колата, с която аз бях на бала си – скандал в най-чистата му форма. Музикалният ни съпровод беше в изпълнение на Бичето, братя Аргирови и Мишо Шамара. VIP, VIP, а?

9. Празнуването с родата. Помнете, че роднините ви отдавна са се отказали от идеята, че някога ще ви оженят и ще могат да празнуват сватба и затова използват абитуриентския ви бал като повод да съберат всички чучулинки, стринки, баджанаци, етърви, зълви и пети братовчеди, които още от Бай-Тошово време живеят в Папуа Нова Гвинея, за да могат да се изфукат с парите, които са потрошили по вашия празник ( обикновено се стига до теглене на заеми и правене на втора ипотека на гаража, за да може да се спонсорира този витален за всеки homo bulgaricus ден ). Всичко трябва да е на принципа на римските гуляи –  ядеш, повръщаш и пак ядеш. Най-добре го направете с класния стил на комунистически банкет – 200-300 кюфтета, 8-9 килограма шопска салата, 20-30 литра домашна сливова и непрекъснатото звучене на “Бяла роза” ще доближат празненството ви до холивудските звездни партита, гарантирам! Родата също трябва да даде своята лепта ( в крайна сметка, няма безплатен обяд! ) – не пропускайте елегантно да им намекнете, че който ви поднесе подарък под 150 лв. ще бъде во веки веков прокълнат да няма никога абитуриент вкъщи.

10. Тази точка е изключително специална, защото е квинтесенцията на това да си абитуриент и е задължително да се прилага по абсолютно всяко време в дните преди, на и след бала ви. Ще започна от по-далече, а именно от раждането на бъдещия абитуриент. Всеки знае, че той или тя е излетял/а от матката на майка си скъсвайки се от рев. След дългогодишни проучвания, учените от БАН стигнаха наскоро до извода, че бебетата абитуриенти реват, защото все още не могат да броят до 12. В процеса на тяхното съзряване от 0 до 18-19 години семейството е длъжно да им наеме изкусен майстор на математическите науки, който да ги научи да броят до 12, и преподавател по музика от консерваторията, който да коригира музикалността на тембъра им, така че броенето от 1 до 12 да не е просто и сухо изреждане на счетоводни цифри, а същинска фанфария от крясъци и писъци, доставяща нечувана радост на ухото. На самия си абитуриентски бал абитуриентите са подложени на жестоко напрежение, защото трябва да докажат пред себе си и света, че за всичките години усилена подготовка, най-после са се научили да броят до 12. Но веднъж усвоили това тайнство на битието, те го прилагат по всяко време на денонощието – не рядко чуваме абитуриент, който отброява до 12 в тоалетната в опит да накара биологичните му процеси да влязат в ритъм. Може да се използва и при полово сношение с цел да уведомяване на партньора още колко точно остава до заветния оргазъм. При НИКАКВИ обстоятелства не забравяйте да крещите до 12, независимо къде се намирате ( лимузина, дискотека, училищен двор, полицейско управление, отрезвително ) – в крайна сметка, трябва да докажете, че за 12 години училищно обучение поне това сте научили.

11. Празнуването на самия бал. Има няколко основни правила. На първо място трябва да знаече, че ако не сте в най-скъпия или поне втория най-скъп хотел в града и сте платили по-малко от 180 лв. куверт за чаша вино и половин бутилка шампанско, все едно не сте празнували бал! Ако сте от София – Шератон, Хилтън и в краен случай Радисън са идеалните места, където можете да си хвърлите парите на вятъра за 5-часов престой и развалени скариди. Друг елемент, без който помпозното ви тържество не би било същото, е циганският оркестър. Задължително си наемете поне един, който да ви следва по петите и да ви свири каквото поискате. Не пропускайте възможността да лижете и лепите банкноти по челата на циганите – все пак, и вие трябва поне за един ден в живота си да се почувствате като новозабогатял селски хилярдер. След празненството в хотела непременно отидете в най-тузарската дискотека, покрай която иначе не бихте си позволили наглостта дори да минете. Ако сте от София и не отидете в Син Ситьето, всички ще ви се подиграват! Бъдете наблъскани като сомалийци на опашка за хляб, бъдете мазни, повръщащи и полуголи, пийте уиски менте за 32 лв. половинката, позиционирайте се точно до циганския оркестър и въртете класни кючеци, палете си вносни пури със стотачки, не пропускайте възможността да си купите грам кока ( по същество некачествени амфети на тройна цена ) и да чертаете в посраните кенефи на дискотеката, изчукайте се с някого в същите кенефи и хванете венерическа болест, бройте до 12, а ако на сутринта осъзнаете, че са ви откраднали я телефон, я портмоне, а, ако имате късмет, и цялата чанта – вие сте същински ПАРТИ ЕНИМЪЛ, честито!

12. Вече си имате рокля в цветовете на дъгата, бижута с големината и цената на космически спътници, лимузина и икстийеншъни дори под мишниците и като ви погледне човек му иде да възвърне на майката природа всичката храна, която е погълнал за последните три денонощия – вие сте абитуриент/ка! Но този ден не би бил същият, ако и поколенията след вас не могат да ви се порадват на оперираното от чувство за естетика и мяра съзнание. Наемете си цял снимачен екип, който да ви следва през цялото време в отделен бус, за да не пропусне някоя красива подробност от специалния ви ден. Ако можете да уредите сателит от Космоса да ви лови и да излъчва по специална телевизия ексклузивни кадри от абитуриентския ви бал, определено ще направите задушаващо тръшване на конкуренцията. Но наиситна най-важното е да качите снимките си във Facebook още на следващата сутрин и да озаглавите албума си “Prom” или поне скромното българско “БалчеЕЕЕеее” – никой никога не би се сетил за такова нещо, така че побързайте преди някой да прочете тази статия и да ви изпревари, бидейки по-оригинален от вас!