Нещо странно се случва с концертите тази година. Не бях слушала прекалено много D.R.I, но концертът им през пролетта в Mixtape ме остави толкова втрещена, че, дето вика Камен Донев, не знаех кое е мост, кое тунел. Mark Foggo’s Skasters и Контрол, от друга страна, са ми сред групите, чиито имена бих си татуирала на задника и бих показвала татуса дори на баба ми, ако прояви желание, без да се срамувам от това. Е, концертът им в Универсиада ме накара да се почувствам така сякаш Дядо Коледа ми е откраднал собственоръчно подаръка от под елхата. На Dubioza Kolektiv знаех точно 4 песни преди концерта им в Pork Pie през юни месец, а в момента не са ми слизали от плейлистата вече втора седмица, просто защото магнетично-пичовското им присъствие на сцената ме спечели завинаги. Нито Morcheeba, нито Hurts, нито Parov Stelar ми бяха най-големите любимци на света, ама Elevation за мен беше изживяване, което ще ме държи ухилена до уши, дори ако остана без уши по някакви неводоми причини. Sick of it all и Skarhead пък са банди, които ми отнасят главата при всяко слушане вече години наред, концертите им в 4 КМ бяха същинска ферия от екстремно-мазохистични мош пит изживявания, след които едвам си казвах името, а какво остава за адреса на таксиджиите, които да ме закарат до дома, но пред това, което направиха Parkway Drive снощи в Mixtape, сякаш бяха изяви на хора на дядовците от цалапишкото читалище. А Parkway Drive съм слушала достатъчно малко, че да знам едва 5 от всичките песни, които изсвириха снощи. Имала съм късмета и щастието, в много голяма степен дори привилегията, да видя на живо някои от най-любимите си чуждестранни групи като H20, Ruiner, Agnostic Front, Kultur Shock ( да, хич не се вписват в редицата, знам ) и кого ли още не, ръгала съм се в поготата по концертите на огромна част от българските пънк, ска и хърдкор деятели като започнем от Уикеда, преминем през Нови цветя, за да стигнем до Резервен план. И въпреки това след вчерашния концерт можех само да стоя с отворена уста и да мърморя несвързани слова, предимно съдържащи високоерудирани думи като “копеле”, “ебало си е майката”, “братлеееееееееее”, “ебаси майката” и други подобни, характерни за езиковата култура на подрастващ петокласник, изрази. Един приятел, когото случайно засякох на местопрестъплението, и много фен на групата, имаше добрината да ми напише сетлиста на австралийците, та да звуча като начетен и запознат фен на творчеството им и да не се излагам като кифладжия в настоящото си ревю. Благодаря ти, Стеф!
И така. Слънцето пееше, птичките грееха, от дюнерджийницата в подлеза на НДК се носеше миризма на прегорели картофи с гарнитура хлебарки, а пред самия Mixtape имаше повече хора, отколкото някога съм виждала да се натъпкват в 76 сутрин в делничен ден, а както е добре известно, в градския транспорт в София винаги има място за още един. Влязох в клуба с малко нежелание, защото по навик очаквах поне едночасово чакане в полупразно пространство. Първата приятна изненада дойде от факта, че дори половин час по-рано, Mixtape вече стабилно се изпълваше с фенове. Дръзнах да си помечтая за времена, в които дори 1/3 от хората, с които изживяхме Parkway Drive вчера, се събират по други по-малки концерти, но после се самоплеснах заради абсурдността на желанието си. Втората още по-приятна изненада дойде от минималното закъснение, с което започна шоуто. След като съм чакала по 2 часа и половина, а и нагоре, да стартират концертите, това си беше шокиращо – все едно бяха подранили. Без да се мотаят много на сцената излязоха момците от Expectations. Това е група, която искам да видя още от дебюта им преди месеци в столицата, но за зла участ все нещо неотложно ми изникваше точно около техните изяви. Почти бях загубила надежда, че някога ще имат честта скромната ми персона да присъства на техен лайв ( а съм убедена, че моята липса жестоко ги е гнетяла ), но, слава тебе Господи, всичко вече си е на мястото. Много стегнати пичове, много свестни! Трудно да си първа подгряваща група и то на такъв концерт, но за моя радост публиката се раздвижи, появиха се наченки на съркъл пит, разни обучавали се в Шао Лин кораджии заразмятаха кунки и кълки, разни тру фенки закрещяха и задрапаха за микрофона, а първите признаци, че тази вечер Parkway Drive ще сърфират пред родна публика, се появиха – през главите на нищонеподозиращите посетители започна да се размята някакъв надуваем дюшек. Expectations дойдоха, прегазиха ни и си отидоха – стегнато, надъхано и съзнавайки, че хората все пак очакват хедлайнерите.
Melekh, следващите поред на сцената, са група, с която отношенията ми така и не се изясниха. Преди години, когато за пръв път ги чух, бях във възторг. Само че е редно да отбележа, че тогава разбирах от хардкор колкото Хенри VIII е разбирал от нанотехнологии. После така се случи, че хора около мен, с които се засичахме по хардкор месомалачки и които бяха големи фенове на самата група, започнаха често, често да посещават разни други заведения, където най-коравото нещо, което се пуска, е Годзила кючек, и незнайно защо негативното ми отношение към музикалното помиярстване на въпросните люде се изроди в по-студено отношение и към самите Melekh. Напълно умишлено им пропусках концертите, както и напълно умишлено си търсех причини да не ги харесвам. До вчера. ПОМЛЯХА, макар и да бяха в малко променен състав. Още от началните акорди разни тела се разхвърляха във въздуха и касапницата започна. Към надуваемия дюшек се прибавиха още някакви плувни принадлежности, които хората използваха, за да правят по-ефектни стейдж дайвове, размазвайки носовете на набуталите се най-отпред пред сцената. С особена активност сред кандидат-летците се разписа вокалът на Expectations, който се стрелкаше по сцената, за да изкрещи няколко думи на микрофона с колегата си от Melekh и после да се хвърли обратно сред множеството. Между парчетата имаха кратки послания към публиката, едно от които прозвуча малко странно: “Всеки има своя връх, но и своята отрова. За някои тя се казва кетамин, за други витамин С, а за трети - стрейт едж.”. Позачудих се дали съм чула правилно, но после от няколко души получих потвърждение, че това са били думите. Както и да е, оставям тази неразбираема за мен мистерия да се рее в празното пространство, за да споделя колко бях очарована от последното им парче, с което поздравиха вегетарианците и като цяло хората, които се интересуват от правата на животните. Хубаво е, че тема, която сред повечето хора в България все още предизвиква иронично подсмихване и изявления от типа “Ама прасето така и така ще го убият, макар че ти не го ядеш.”, се подхваща по такива места – кара ме да се чувствам на място, а не както е често на масата, когато ме гледат сякаш съм най-наивният глупак на света, само защото съм избрала да не се тъпча с мъртва плът.
След Melekh вече бях напълно убедена, че е на път да се случи нещо епохално, но дори и най-смелите ми мечти не бяха подготвени да се сблъскат с групата, пред която земетресение с магнитуд 10 по Рихтер е като залюляване на детска люлка. Малко преди героите на вчерашната вечер да се появят на сцената излязохме за глътка свеж въздух, защото в клуба вече започвах да добивам представа какво е да си астматик и се върнахме точно броени минути преди австралийската вълна да ни залее. БОЛНО. Стотици ръце се вдигнаха във въздуха, стотици гърла заскандираха в един глас “Parkway Drive! Parkway Drive!”. Един-единствен път съм ходила на мач на “Левски” в “Б” сектор и, откровено казано, момчетата от “София-Запад” бая още трябва да се подерат, за да достигнат децибелите, които докарахме снощи. Започнаха със Samsara, а краката ми бидеха прегазени от десетки чужди обуща на фенове, решили че най-прекият път към контакт с бандата е през моето елегантно туловище. Последва поредица от песни, които ме накараха да се успокоя за бъдещето на родната армия – в случай на война, просто мобилизирйте всички, които бяха на тоя концерт и никой терорист няма шанс – самолетът му ще бъде свален само с ритници и юмруци. Хората бяха твърдо решени да покажат, че България е морска държава, която знае как изглеждат вълните, и затова започнаха да се хвърлят от сцената на талази, на талази – буквално цунами от тела. Съркъл пит, мош пит, нови бойни техники, непознати дори на Брус Лий – всеки бързаше да покаже какво е научил. На Idols and Anchors всички запяхме сякаш слушаме собствения си химн – същински хор... ама не от ангели! Дюшеците продължиха да хвърчат във въздуха, а на членовете от бандата НАПРАВО НЕ ИМ СЕ ВЕРВАШЕ! Не, честно – изпълнителите винаги бързат да уверят публиката колко е страхотна и колко велико си изкарват, ама австралийските пичове буквално се хванаха за главата. Бяхме невероятни и наистина съм много, много горда, че успяхме да се покажем в толкова екстремно-прекрасна светлина. На Karma вече имах чувството, че наистина съм потопена в океана – от мен се стичаше толкова пот, че без проблем щеше да покрие битовите нужди на някое селце без течаща вода в Африка за около седмица напред. След това нежно, женствено и хигиенично лирическо отклонение нека се върнем отново на мястото на събитието, където ... ами нищо ново: хора хвърчат във въздуха, други мошват по бански, клубът се тресе, доизтискваме последните живителни сили на гласните си струни и такива нормални човещинки. Horizons беше много специално за мен парче. Когато бях девети клас, отидох на първия си Hardcore Xmass. Беше в бившия Black Box до Халите. За трети или четвърти път в живота си бях на хардкор концерт и реших да бъда корава до краен предел, набутвайки се в съркъл пита. С тогава скромните ми 1.60 на височина резултатът беше, че ми разбиха носа три пъти и оттогава имам страх специално от съркъли. Но на тази песен си казах “Мечка страх, мене не!” и се набутах за втори път в живота си в съркъл пит, при това накрая с радост установих, че носът ми си е цял-целеничък. След края на изпълнението на Parkway Drive хукнах към любимата на всички ни двунулевка, където хората влизаха с отворена уста, пийваха няколко глътки от чешмата и излизаха също толкова втрещени. Някакъв пич подпитваше хората дали СЛУЧАЙНО им е харесало и споменаваше с най-широката усмивка на света, че концертът не бил нищо особено. Аз пък, от своя страна, се развиках “Върнете ни парите!” и тези, които бяха достатъчно адекватни, че да покажат по някакъв начин, че възприемат информация от околната среда, се поусмихнаха. На спирката от нас се чуваха единствено подобни оплаквания: “Копеле, чудя се дали палецът на десния ми крак го няма или просто не го чувствам.”, “Значи равносметката е, че съм добре – само ми фраснаха лицето с лакът няколко пъти и е малко подуто.”, “Удариха ми носа и ухото, едвам виждам, имам спазми в корема и май глезенът ми е потрошен.”. Сладката влюбена двойка до нас вероятно си е помислила, че се връщаме от разпит в затвор в Либия. А простата истина е, че ние просто се хвалехме с бойните рани от най-хубавия концерт, на който сме били.
Няма коментари:
Публикуване на коментар