Концертопис: ELEVATION 2011

Наред с мъжете по тиранти, “Шуменско” и литературата, другата ми най-голяма страст е музиката. Истината е, че музиката, която слушам, за едно нетренирано ухо ще прозвучи като влакова катастрофа насред ураганна буря, докато някоя SS танкова дивизия щурмува линията “Мажино”. Въртя предимно неща, които завършват на “кор”, имат 20 фена в световен мащаб и са изпълнявани от полукадърни вокалисти, които най-често звучат сякаш имат бронхит. От около 15-годишна тръгнах по концерти, които се характеризират с няколко основни неща: малки опушени клубове, около петдесетина екстремисти за публика, пък аз в позицията на Буриданово магаре, което се чуди дали да си пази долните крайници от брутално стъпкване или надвратния израстък от хвърлящите се върху него хора, а накрая просто пада върху подгизналия от бира под, защото някой е решил, че слънчевия му сплит е най-удобното място, в което може да си забие юмрука. Ето защо когато чух line up-а на Elevation 2011, радостта не заизвира на талази от ушите ми. Не съм и най-големият фен на Cypress Hill или Dog eat dog, така че силно започнах да се съмнявам в намерението си да дам 120 кинта за концерт насред гората. После обаче се присетих колко вълшебно си изкарах на Spirit of Burgas 2010 и реших, че мога да тегля една майна на музикалната си ограниченост и да си вдигна елегантния задник до едно от най-красивите места в България, не защото съм фен на някоя от групите, а защото съм фен на изживяването и споделената емоция. Затова в настоящия текст не очаквайте подробни анализи на музикалните изпълнения, не се надявайте да сравнявам как са се представили изпълнителите в България и в други страни, не си мислете дори, че знам кои песни са свирили – това е просто разказ за пътуването на четирима софийски келеши до Разлог и обратно.

И така, след многократни уговорки и ( според Мтел ) 43.32 лв. сметка за телефон, с келеш № 1 чакахме останалите две красиви дами на паркинга на “Домко” в Люлин, откъдето те трябваше да ни вземат с кола. Тук дойде и първият ни културен шок, защото когато двама келеши са нарамили палатка, раница, сак, два спални чувала, два плика с храна и дамска чанта, а очакват още двама души да помъкнат посудите си, не очакват да се сблъскат tete-a-tete с Tico. За който не знае, Tico е липсващото еволюционно звено между 2/3 нормална кола и Smart. След лекия епилептичен припадък, който получих при вида на каляската ни, се заехме с трудоемката задача да компресоваме помадите си и да ги поберем в багажника на Тикото, в който дори бутилка от 2 литра би получила клаустрофобия. Някак успяхме да поберем всичко и дори остана половин седалка за фината ми персона и за краката на почти двуметровия ни кавалер. И така, сближили се повече от пътниците в тролей № 5 в 8 часа сутринта в делничен ден, отпрашихме с мръсна газ ( по същество 70 км/ч ) по магистрала “Люлин”, като до Разлог дори веднъж успяхме да вдигнем 120 и да задминем пернишки голф, което вероятно е най-големият подвиг на Тикото в целия му съзнателен живот. На около 2 километра от фестивалната зона се простираше колона от коли, която ме накара сериозно да обмисля възможността да нарамим Тикото на мъжествените си рамене и да го занесем до паркинга. За съжаление, точно в момента, в който почти бях навила останалите от Тико четата да предприемем подобни радикални мерки, по телеграф от София ни пратиха новината, че Jamiroquai няма да свирят. С понижен боен дух и псувайки антикоравата антомия на Джей Кей, продължихме да пълзим в колоната от коли. След 30-минутни мъки и стабилно потене, някъде към 6 часа успяхме да паркираме Тикото. Решихме, че палатка нямаме време да опъваме и хукнахме към фестивала с явните намерения да го превземем от самия му вход...

... където обаче ни завари армия от изнервени, топящи се на слънцето елевейшънари, щурмуващи входовете с ожесточеност, в сравнение с която опашката от пенсионери, редящи се за 13-та пенсия, прилича на събрание на аутисти. Организаторите на фестивала уместно бяха преценили, че най-добрият начин да надъхат феновете за предстоящото събитие, е да ги оставят да се редят 40 минути на входа, чувайки от 200 метра как любимите им банди се раздават за пръв, а може би и последен път в България. Никой не може да ме убеди, че при положение че по-известните изпълнители започваха от 6-7, а денят е петък и хората са били на работа, не са си направили сметка, че най-големият наплив ще е по това време. Но дори тези така сложни математически връзки да им се губят, моментът, в който стотици хора очевидно се влачат и освиркват доброволците по входовете ( които са последните, които трябва да бъдат обвинявани, но, разбира се, всичката гняс се изсипва върху техните глави и ги напряга допълнително, карайки ги да грешат и да се бавят още повече ), би трябвало да предизвиква светването на една лампичка в главите на властимащите, които да пренасочат поне част от тълпата да влезе отдругаде. Като цяло идеята да се концентрират входовете на едно единствено място се доказа като пълен провал още на Spirit of Burgas 2009, когато по едно време пускаха по 10 човека на 10 минути и бях на косъм от това да изпусна Faith no more. Не разбирам нищо от организиране на фестивали, но не искам да страдам от непреценените действия на хора, които би трябвало да разбират. Платила съм си билета, както и всички, които чакаха и освиркваха организацията, и, моите уважения, но не сме говеда и не заслужаваме да припадаме по опашки.

В момента, в който успях да позиционирам всички части от тялото си във фестивалната зона, се почувствах за пореден път безсмъртна и реших, че е редно да полея този прекрасен момент с биричка. Запътих се с валсова стъпка към най-близкото барче, където бях шокирана от откритието, че ще ми се наложи да пия само и единстевно Heineken, което в личната ми класация води пикнята по гадост ( не че съм пила пикня, но съм убедена, че ще ми хареса повече от тоя бълвоч ). Смирено приех съдбата си и зачаках с три лева в ръка да получа чашка немско пиво. И тъкмо ги размахах пред лицето на бармана, който ми хвърли поглед, с който можеше без проблем да накара и Адам да се почувства унизен от голотата си още преди да яде от ябълката на знанието, размаха ми на свой ред някакви хартийки и ми каза, че само срещу такива фалшиви пари ще ми налее желания от мен гнилоч. Монополи парите са често срещана практика по фестивалите, но ... така да се изразя, има някои правила. На първо място, съобщава се предварително, че ще се използва такава валута, за да се насочат хората веднага към пунктовете за обмяна. И второ, когато знаеш, че хиляди кочове ще искат да утолят жаждата си, плащайки с хартийки, не е нормално да сложиш две шатрички за обмяна, където пак да караш хората да чакат по 15-20 минути. К’во ми дреме, че мога да карам делтапланер или да скачам с бънджи на фестивала, при положение че не мога да си разиграя парите за елементарни неща като вода, бира и сандвич?! Учудващо беше, че не ни искаха специални жетони с печат от Божи гроб и медицинско за удостоверение, че нямаме диария или запек при влизане в тоалетните.

Тъкмо се сдобихме с напитки и Morcheeba излязоха на главната сцена. С единствения мъж в Тико четата, голям фен на бандата, се затърчахме натам, изгубвайки от полезрението си останалите си съчетници. Използвахме прастарата формула “фестивално длето”, характеризираща се с това, че най-ниският от групата се внедрява в празните пространства, а останалите незабелязано се просмукват в мястото около него, предизвиквайки гневни погледи и нецензурирани, дори спред моите стандарти, коментари. И така, успяхме да се наръгаме толкова напред, че на пръсти да виждам фрагменти от една от най-яките рокли, които съм мервала наскоро – червеното шотландско каре върху черната кожа на вокалистката уби дори желанието ми да ръся расистки вицове. В последствие разбрах, че си шие тоалетите сама и затвърдих мнението си, че талантливите красиви хора трябва да си стоят заключени на тъмно някъде, за да не комплексират келеши като мен. Слънцето се отразяваше в широката усмивка на шоколадовата Скай и, откровено казано, нямам представа какво свиреха – просто беше прекрасно по един много chill начин. Развъртя се толкова коз наоколо, че все едно си бяхме направили подводница в палатка, и тъкмо си мислех, че фестивал без счупени ребра и кръв от носовете също не е нещо чак толкова лошо, когато Morcheeba направиха най-пичовското нещо, което съм виждала група от такъв ранг да прави: теглиха една майна на загражденията, отделящи фен зоната от останалата част, казаха на охраната да се разкара и позволиха на хората да прескачат. Винаги съм смятала, че наличието на фен зони е противно и отблъскващо – феновете биват разделяни, едва ли не, на висши и нисши по кошарки, а някои люде си пълнят гушките, докато на хората от фен зоната не се предлагат никакви кой знае какви други привилегии, освен че са с десет метра по-напред от всички останали. Срещу 40 лева отгоре. В един миг орки от възщастливи фенове запрескачаха заграденията сякаш бяха на състезание по бягане с препятсвия. Естествено, успяхме с няколко атлетични подскока да се набутаме в специалната зона и за втори път този ден се почувствах като безсмъртно копеле. Настроението се повиши още повече и тогава Скай, най-чаровната и сладка певица, която съм гледала на живо, нахрани мацка от публиката, която й показваше среден пръст по най-брутално милия начин, който съм виждала. Думите буквално бяха: “We’ve been doing this for more than 15 years and for the first time someone is showing a middle finger TO US. So, here’s a middle finger for you! Everybody, show this girl a middle finger … well, thank you!” и в този момент стотици средни пръсти се насочиха в посока на злощастната мацка, мислеща, че може да се изгаври с певицата, която явно е измислила гаврата като явление. И всичко това беше изречено с усмивка, която щеше да разкрие и 64 зъба, ако Скай имаше толкова. Изумително. Гавролюбещата ми душа ликуваше, музиката им, принципно твърде бавна и скучна за вкуса ми, започна да ми се струва гениална, когато тези chill out нахилени пичове буквално ме спечелиха за цял живот. Китаристът им забеляза, че охранителите на едно място правеха проблем на прескачащите хора и се изцепи: “What the fuck are you doing there?!”, а Скай допълни: “Everybody with orange clothes, please stay the fuck out of the area!”. Отново с с най-широката усмивка на света. Пок и шотрес, дами и господа, пок и шотрес!! До края на изпълнението им ми станаха поведенчески кумири. Стопроцентови пичове.

След Morcheeba с младия джентълмен бая се почудихме какво да правим. От една страна, бяхме във фен зоната за без пари, от друга обаче, следващи щяха да са Hurts, за които всеки, когото видях, побърза да ми каже, че не са нищо особено и че, едва ли не, е обидно да присъстват на такъв фестивал. В крайна сметка байганьовщината надделя и решихме, че щом сме на аванта, ще е докрай и дори се придвижихме почти най-отпред при загражденията. Когато костюмираните като за погребение членове на бандата заизлизаха на сцената, малко се почувствах като абсолютен прошляк с късите си гащи и воняща тениска, а когато засвириха ... Ще го кажа така, мозъкът ми се почувства сякаш след като дни наред е бил оставен на вентилатор, иведнъж се е озовал в центъра на торнадо. Първото нещо, което направих, след като се прибрах в София, беше да ги преслушам отново и ми се сториха скучни и лигави. Но истината е, че насред оная поляна, хилядите хора и ( все още ) лекия ветрец, изпълнението на Hurts се характеризираше с една дума: ЕПИЧНОСТ. Обикновено, за да ме остави нещо с отворена уста, то трябва да е някоя вездесъща човешка простотия, а докато тея пичове свиреха, ченето ми сякаш беше станало най-добър приятел с гравитацията и тотално отказваше да ми се подчинява. И, между другото, “Wonderful Life” беше най-тъпото нещо от репертоара им и не мога да си обясня защо пробиват с нея. Дори свръхтеатралността на вокала им не ми се стори чак толкова смешна, колкото щеше да ми се стори, ако не ме бяха изненадали толкова много. Но моментът, в който се почувствах като сдъвкана и изплюта, беше, когато беквокалът им ( оперен певец ) запя “Verona”. Ако наистина съществуват черни дупки, то една се е вселила в гласа на този господин и засмуква хората всеки път, когато той си отвори устата. Сякаш истината за битието и Вселената ми се разкри за няколко секунди. Ебало си е майката, най-общо казано. Светехме с телефони, крещяхме, ловяхме белите рози, хвърляни щедро от вокалиста им, и всякакви други такива шитни, но наистина беше прекрасно.

С момъка от Тикомобила бяхме на едно мнение, че най-доброто решение, което сме взели в живота си досега, е било да останем във фен зоната и преценихме, че независимо, че започваме да умираме от студ, ще бъдем корави и ще изчакаме и Parov Stelar, които пък са групата, която най-много бях слушала преди Elevation ( знаех цели две или три техни песни! ) и за която всеки, когото видях, ми каза, че са, едва ли не, музикалният гений на вековете, събран на едно място. Наместихме се ама наистина най-отпред при загражденията и съвсем вдясно от центъра с решителност, от която някой незапознат би заключил, че не просто сме си платили за фен зоната, ами и сме бутнали нещо допълнително за ВИП места и бели робини, които да ни веят с палмови клонки докато слушаме групите. Последва един от най-дългите чекове, които съм виждала и публиката вече започваше да нервничи, но бандата излезе и само с началните звуци изпари и беглите наченки на недоволство, които витаеха из въздуха и дори се извиниха за дългото чакане, което, лично на мен, ми направи наиситна отлично впечатление ( веднага го сравних с един концерт на безмитковоевата* Нова генерация, където след близо двучасово закъснение ония лешпери излязоха на сцената и се изцепиха с нещо от сорта на: “Еми ше чакате, к’во ше правите!” ). Незнаеща песните им, на мен ми стигаше само това, че имаха тромпетист и саксофонист и един от двамата беше с тиранти, за да съм напълно щастлива. Отделно, че музиката им е електро суинг, сиреч яко танцувална, а за мен като бивша балерина ( не, абсолютно сериозно, учила съм 4 години балет! ) това си беше идеалният момент да се развихря. Вокалистката им Клио не можеше да се мери с лъчезарността на Скай от Morcheeba, но за сметка на това вадеше ебахти сексапилния глас и сценично присъствие. Като цяло, много купон, съвсем забравих, че умирам от студ, а когато излязоха на бис ( бяха единствената група на фестивала, която го направи ) супер много се зарадвах, защото наистина обичам, когато изпълнителите се накефят и получат заслужените овации за настроението, което носят на публиката.

Двамата с моя кавалер закуцукахме към паркинга при Тикото, а часът беше достатъчно късно, за да ни е суперстудено и да сме сигурни, че няма как да разтворим палатка и ще трябва да изчакаме в просторния салон на количката поне до развиделяване. Да се опитваш да спиш в Тико с още трима души, неминуемо води до пози ала “Кама сутра” ( или, както предпочетохме да го наричаме, “Тикутра” ), в които ако един пръдне, всички умират. Удобното ни разположение и абсолютната невъзможност дори да дремнем доведе до пълно умствено деградиране, когато някъде към 5 сутринта обсъждахме Беър Грилс и ползата от клизмите. Естествено, за да е още по-идилично, заваля и затрещя, което ни пречеше да отворим прозорците, а високото съдържание на CO2 в непосредствената ни околност предизвикваше ушеприятни хрипове и още по-наркоманизирано-спрели разговори. Някъде към 5.30, когато бурята беше утихнала, излязохме на физзарядка, която се изразяваше в това да търча и да се правя на Батман, докато останалите обсъждаха как е крайно време да си разпънем палатките. Речно-сторено, намерихме най-подходящото място за целта – заебана поляна с коприва на всяка крачка, изпонапарихме се, но в 6 часа вече се ширихме на четири пъти по-голямо място, отколкото Тикото щедро ни предоставяше. След необходимите ми три часа здравословен сън, се събидух задушавайки се, защото предвидливо бяхме пльоснали палатките на най-слънчевото възможно място. Излязох да се поразхладя и първото нещо, което усетих, бяха няколко мухи, оставили се на течението на ураганния вятър, които се забиха със свръхскорост в зъбите ми. Вегетарианството ми се оказа по-силно от мен и неуспявайки да се задоволя с това щедро предоставено от природата мезе, се разтършувах за още храна. Набарах запасите ни с неща от първа необходимост – фъстъци, семки, dip ( но без чипс ), 5 баунтита и 4 туиста. Все пипателни и полезни храни, които можеха да заместят това, че от предния ден на закуска бях на един домат. Ядохме каквото ядохме, забавлявахме се да открием всички възможни начини да прецакаме фестивалните гривнички, за да можем при нужда да вкараме и други хора, практикувах екстремно пикаене върху един стръмен хълм далеч от очите на шофьорите воайори и решихме, че ще посетим Разлог, а после ще ходим към фестивала. В Разлог се настанихме в една прекрасна типично българска кръчма, където срещу 13 лв. и 40 минути чакане, само за да ни донесат менюто, получихме студени пържени картофи, развалено сирене и оцетни зеленчуци, но поне успях да пия “Шуменско” и вярата ми в човечеството се възвърна. По пътя към фестивалната зона вятърът стана толкова силен, че Тикото започна да криволичи като селския пияница по минно поле, а когато го паркирахме, построихме същински каменни крепости около гумите му, за да не го отвлече лекият бриз. Решихме да поизчакаме още малко преди да отидем към фестивала и пак се сбутахме в количката. Някой извади презервативи на LOOP и преценявайки, че няма да е най-оригиналното нещо да ги използваме по предназначение, решихме да тестваме здравината им, измисляйки им различни приложения. Един презерватив на LOOP може да служи като ветропоказател, може да побере 4 мръсни мокри кърпички, 5 опаковки от кашкавалчета и опаковка от Lion, може да побере и 6 броя ръце и един малък крак. Без проблем изпълнява фукцията на стерилизирани пантофи, но най-голямото откритие, което направихме, беше, че ако го сложим върху буркан отворен dip и пробием върха му, може да изцръцква Dip върху сандвич сякаш е бутилка кетчуп. За съжаление, не можеш да набуташ камъни вътре и да си измайсториш примитивно нунчако, но пък така и не успяхме да тестваме дали става за парашут – чувствайте се свободни да го пробвате и да споделите резултатите! А като си помисля, че тати някога ми каза, че съм много зряла за възрастта си...

След весели детски игри се запътихме към фестивалната зона, борейки мъжествено вятъра. Там, вярвам, всички знаете какво се случи. Cypress Hill бяха уникално яки, Dog eat dog тотално разцепиха, по време на Gentleman и баба ми да беше, и тя щеше да се напуши – готино е да слушаш тея групи по Youtube, при положение че е трябвало да ги видиш на живо, а? Срещу природата обаче наистина не може да се направи нищо, организаторите бяха съвсем прави да прекратят феста и не виждам срещу какво може да се недоволства в случая. Невъзможно е да имаш резервен вариант за място, където да побереш толкова много хора, а в същото време да е близко и да е възможно да прехвърлиш цялата си техника там за часове. Но като цяло, Господи, това беше доста гаден номер от твоя страна, хитро копеле такова! След пропадането на Sonisphere, сега този удар по родната музикална индустрия – наистина се надявам Каварна и Spirit да минат добре, защото иначе имиджът на България като фестивална дестинация може сериозно да пострада, а най-малко меломан и концертоман като мен иска подобно нещо. Потискащо е да се прибираш след толкова лигня, простотия и келешлък и да гледаш билобордове на Cypress Hill, 30 seconds to Mars и Jamiroquai и единстевното нещо, което можеш да кажеш, е “Fuck that shit!”. Но за мен поне Elevation беше мнооого далеч от Провалейшън и в момента даже обмислям да се върна в Разлог на палатка за ден-два, защото мястото е приказно красиво. Искрено стискам палци на Elevation 2012 всичко да е наред и по един среден пръст за сите, които бяха на първия ден и въпреки това омрънкаха света с простотиите си. Гафове имаше – факт, ама хубавото изкарване си го правите главно вие, уважаеми дърварофилософи.