Случаят Брайвик

На първо място искам да се извиня, че не съм писала от векове, но напоследък нямах никакво време дори да спя, пък какво остава да седна зад компютъра. Имам няколко проекта в главата си, така че тея дни вероятно ще бъда по-активна.

Има моменти, в които е подходящо да се посмеем на някоя простотия и да се изгаврим с нечий лоботомиран мозък. Смея се на расистките вицове за Холокоста, на тези за талибаните или за други военни престъпления, които принципно ме шокират – просто с хумор болката се притъпява по-лесно. Но за да дойде момента, в който е уместно да се шегуваш с такива неща, е редно да мине време, много време. Масовото клане, което извърши Андерш Брайвик в Норвегия, беше едва преди седмица и дори роден циник като мен все още не може да си затвори устата от ужас, какво остава пък да му хрумне някоя абсолютно неуместна шегичка по този повод. Затова в настоящия си пост нямам намерение да се опитвам да забавлявам някого – идете в YouTube, там има достатъчно весели клипчета, на които да се посмеете. В следващите редове мисля да се опитам да анализирам ситуацията доколкото опитът и акълът ми на 19-годишна рядко трезвена пръдла ми позволяват. Нямам и абсолютно никаква намерение да ви запознавам със случая – щом четете този блог, значи не живеете в Сибирската прерия, следователно знаете вероятно повече подробности и от мен за станалото.

Брайвик и смъртната присъда

Без да се правя на псевдоизвисена и лицемерно демократична абсолютно чистосърдечно си признавам, че ако Брайвик беше застрелял някой мой близък или приятел, нямаше въобще да чакам съдебно решение, а щях собственоръчно да го пречукам с ритници с метално бомбе в лицето, докато прекарвам нажежено до бяло желязо през ректума му. И единственият ми мотив щеше да бъде отмъщението. Но тук идва първата пробойна в наличието на смъртно наказание. Факт е, че наранените имат право да искат вендета, но също така е факт, че отмъщението е една от най-низките човешки емоции. Всъщност, дори да не сте съгласни, че е една от най-низките човешки емоции, ще се съгласите, че е човешка емоция. А законът не може да се подчинява на човешките емоции – той трябва да ги контролира и възспира, да е над тях. Ако караме на принципа око за око, то светът ще бъде населяван само от слепци. Да убиеш убиеца означава да му върнеш със същото, да му отмъстиш – наистина ли искаме закон, който декларира правото на хората да се самоунищожават?

После, всички твърдим, че човешкият живот няма цена, но по същество се опитваме да му сложим такава. Да ти конфискуват имещуството не е достатъчно наказание при убийство, да лежиш в затвор също ни се струва малко, затова най-първичната реакция е, че е правилно да заплатиш за отнетия живот с твоя собствен. Само че и това не е така. Защото всеки човешки живот е уникален сам по себе си и един не е еквивалентен на друг, следователно дори да убиеш убиеца, то пак няма да имаш уравнение, а отново ще си изправен пред неравенство. Истината е, скъпи мои, че НЕ СЪЩЕСТВУВА достатъчно сурово наказание за отнемането на човешки живот. Просто няма и не виждам как ще можем да го измислим. Не знам, само на мен ли това не ми се струва чаааак толкова ужасно? Не е ли дори донякъде християнско – не отвръщаш на злото със същото зло? Или съм просто наивна...

Масовите убийци от рода на Брайвик обикновено се самоубиват накрая. Наистина ли мислите, че ако той се беше гръмнал, на близките на загиналите щеше да им стане по-леко? Щяхте ли да се чувствате удовлетворени, ако беше мъртъв? Щеше ли справедливостта да възтържествува? Според мен, просто се чувстваме безсилни, когато някой такъв се самоубие – няма какво да направим и това ни убива вътрешно. А ето че Брайвик има наглостта да остане жив и ние се виждаме в силната позиция на хора, които могат да решават чужда съдба: ако смъртта дойде по наше желание, това е върховна справедливост, нали така? Доста цинично, мисля си.

В един форум попаднах на много интересно твърдение – болката на близките не може да бъде притъпена независимо какво се случва с него ( факт ), следователно защо просто не го екзекутираме, не за да отмъстим, а просто защото представлява заплаха за обществото, пък било нехуманно да го оставим до края на живота му в килия. Само че е нехуманно и да изтрепеш десетки хора. Ако го убием, такива като мен ще се разпискат колко е регресивна подобна мярка, няма да се учудя и ако в желанието си да скандализират и правят по-голям тираж, някои дори не го обявят за мъченик и всякакви подобни глупостти. Сиреч, чудовищната екзекуция ще изглежда по-малко чудовищна заради решението той да бъде умъртвен. От друга страна, наказанието трябва да е адекватно на престъплението (подчертавам АДЕКВАТНО, а не еквивалентно, че да не стават обърквания!!). Този човек иска внимание – ако то не му бъде дадено, или поне той не разбира колко голямо внимание му се отделя, това вече ще е наистина болезнено наказание за него. Доживотният затвор ще го отдели от обществото ( също както и смъртното наказание би сторило ), а животът в абсолютна изолация години наред наистина е мъчение, но поне аз го виждам като справедливост, пък ако ще и да звуча нехуманно!

Последно. Това е точката, по която най-малко хора ще се съгласят с мен и след изчитането на която много от вас ще ме обявят за наивен глупак. Приемам този риск. Ще цитирам част от едно от най-любимите ми произведения , а именно ‘Размисли за гилотината’, с което авторът му, Албер Камю, печели Нобелова награда:

 

Бернар Фало, от групата „Маси“, на служба в Гестапо, осъден на смърт, след като бе признал многобройните и ужасни престъпления, в които се бе провинил, и посрещнал смъртта с изключителна смелост, сам заявяваше, че не може да бъде помилван. „Ръцете ми са прекалено много опръскани с кръв“, казваше той на свой другар от затвора. Общественото мнение и това на съдиите му го поставяше в категорията на непоправимите и аз бих бил склонен да се съглася, ако не бях прочел едно удивително свидетелство. Ето какво Фало споделил със същия този другар, след като бе заявил, че иска да посрещне смело смъртта: „Искаш ли да ти кажа за какво най-много съжалявам. Е, добре! За това, че по-рано не съм познавал Библията, която имам. Уверявам те, че сега нямаше да съм тук.“

На 99.9999999999999999% съм убедена, както и всички вие, че Брайвик е абсолютно непоправим. Както хората са си мислели за Бернар Фало, нали? И все пак, щом съществува дори нищожно невероятният шанс да се покае, защо тази възможност да му бъде отнемана? Попитаха ме какво ще стане, ако наистина така се случи, че той преосмисли позицията си и в крайна сметка след години съжалява за стореното. Исината е, че нищо няма да стане, че нищо няма да се промени нито за убитите, нито за техните близки. Както и нищо няма да се случи, ако Брайвик бъде екзекутиран. Тогава защо да се отнема дори теоритичната възможност на едно човешко същество в крайна сметка да постигне някакво духовно израстване? Не ви ли вдъхновяват истории за хора, които макар да са изглеждали непоправими, са успели да се обърнат на 180 градуса? Не ви ли дават сили да се борите и вяра, че човешкият род все пак не е съставен само от тотални дебили и безморални отрепки?

И за да не продължавам да ви заливам със заучени аргументи, просто прочетете “Размисли за гилотината” – има я в интернет и не е прекалено дълга.

Затворът Халден

След като се разбра, че е възможно Брайвик да излежава присъдата си в най-луксозния затвор не само в Норвегия, но и в целия свят, българската общественост надигна мравешкия си гняв. С изненада забелязах една тенденция – хората обръщаха не толкова голямо внимание на циничността на факта, че на близките на убитите ще им се налага да плащат за престоя на убиеца в скъпото заведение, колкото людете се изумяваха от съществуването на, ако мога така да се изразя, випаджийски затвор като цяло. И всъщност не е толкова учудващо – тъпчем се в четиристайни панелки, имаме заплати десетки пъти по ниски от тези в Норвегия и теглим заеми, за да си позволим плазми като тези, които се предоставят на затворниците в северната страна. Само че за да се анализира правилно не е необходимо да се избиват бедняшки комплекси, а да се направят няколко елементарни клика в Google, които ще дадат достатъчно красноречиви резултати. Първо, най-често причините за извършване на престъпление, са социални - сиреч бедност и немотия, липса на друг изход освен чрез извършване на престъплението. Второ, престъпления се извършват най-често от необразовани хора ( или поне тях най-често ги хващат ). Трето, извършиш ли веднъж престъпление, попадаш в омагьосан кръг: отиваш в затвор, излизаш, никъде не те вземат на работа, защото си необразован и/или бивш затворник, извършваш ново престъпление, за да оцелееш, отиваш в затвора... Четвърто, когато биеш едно зло куче, то не става по-добро, нали? Като се вземат всички тия аспекти под внимание, решението да се създаде луксозен затвор с повече от човешко отношение към затворниците в него никак не изглежда странно, а? И ефективността му е доказана – едва 20% от пребиваващите там се завръщат зад решетките отново, а нека не забравяме, че затворът е предвиден за най-опасните престъпници в Норвегия ( тук отново ви връщам към примера с Бернар Фало и тезата, че жестоките престъпници са непоправими и няма надежда някога да се променят! ). За справка, в македонските затвори, в които хората нерядко са принудени да серат в кофи, този процент е доста над 50, даже наближава 60. Така че наистина е редно да се позамислим преди да се подиграваме на норвежците, че третират най-жестоките си изверги човешки.

Не искам да бъда разбрана погрешно – никак не ми е приятна перспективата да знам, че Брайвик ще прекара от 21 до 30 години (според настоящото норвежко законодателство ) в ултрамодерен курорт едва ли не. И на мен ми се иска да го видя затворен доживот в български пандиз с посрана мивка и изтърбушено легло – просто нека това не се смесва с доказаната ефективност на затвора Халден.

Оттук накъде?

Всяка такава голяма трагедия неминуемо води до озлобени обществени дебати относно това как трябва да се процедира, така че подобно нещо да не се случи повече. Естествено, първото нещо, което ни идва на ума е да се засилят мерките в борбата срещу тероризма ( ох, как я обичам тая борба, Ленчеееееееее! ). Възможно е норвежките полицаи вече да не се движат невъоражени както досега, вероятно и във Великобритания и Исландия ( другите две западноевропейски държави, чиито милиционери се разхождат без огнестрелни оръжия ) властите ще се замислят дали да не осигурят на пазителите на реда по някой друг патлак. Ще се инвестират (безумно) много пари в разработване на нови мерки и програми за сигурност, накрая дори е възможно да се стигне до момент, в който съседите ти те гледат подозрително, ако си си пуснал Lux Aeterna на Clint Mansell ( shame on me, телефонът ми звънеше с нея месеци наред ), защото Брайвик си я е въртял докато е стрелял по децата на остров Ютьоя.

Брайвик призовава подобните нему да се насочат към взривяване и унищожаване на ядрени реактори или лаборатории, където се правят ядрени експерименти. След Фукушима пробелмът за ядрената енергия и нейната безопасност е непрекъснато предъвквана тема. На международна конференция, която посетих наскоро, ни сложиха следния казус за разискване: какви превантивни мерки трябва да се вземат, ако бъдат заловени терористи, които искат да отвлекат самолет и да го взривят в ядрена електроцентрала. Предложенията бяха много – около ядрените реактори да се установят non-fly zones ( както във Франция, например ), централите да се подложат на серия тестове ( stress tests ) по международни стандарти, за да се установи доколко са надеждни, дори имаше радикални предложения да се блокират ядрените реактори. Не е в моята юрисдикция да казвам как трябва да се процедира с толкова деликатна тема, но не мисля, че проблемът ще слезе скоро от масата за дебати.

Манифестът на норвежеца повдига една наистина много важна тема и тя не е проблемът с ислямизацията ( основен според него ), а като цяло проблемът с последиците от глобализацията на света. Ангела Меркел каза, че мултикултурният модел се е провалил; когато ти кажат французин, вече си представяш някой усмихнат чернокож; в Англия е едва ли не е невъзможно да си хванеш такси с шофьор, който говори английски; престъпността в Норвегия през последните години се е увеличила като основно тя идва от близо 140-те хиляди емигранти. Глобализацията, особено когато не е последвана от също толкова интензивна асимилация, води до сегрегация и национализация. И си мисля, че е редно поне една десета от купищата пари, които се хвърлят за мерки за сигурност, да отиват за образователни програми, които да изравняват малко по малко стандарта и нивото между местно население и емигранти. И е крайно недостатъчно те да са насочени само към прииждащите в чуждата страна люде – толерантността е взаимен процес.

И откровено казано, на мен ми писна като се спомене някъде ислям, веднагически да се свързва с терористи, бомбардировки и зли араби, които искат да унищожат света с руски калашник в едната ръка и дюнер в другата. И някак си ми стана хем смешно, хем също толкова противно, когато мой съученик турчин го спряха на немско летище, за да проверяват дали случайно не е скрил антракс под тениската си. Момчето беше на 16 години и беше с организирана група ученици. Сигурност, сигурност, ама нея я има само когато можеш да вярваш на човека до теб. А как това да стане като непрекъсанто ни се обяснява да сме подозрителни дори към пръднята на съседа, че може да е отровна?!