На журналистиката - с обич и омерзение

„За светлото бъдеще се грижат политиците, за светлото минало — историците, за светлото настояще — журналистите.“ — Жарко Петан

В последно време индексът на чувството ми за хумор започна рязко да спада. Дали е заради жегите ... или просто сега осъзнавам, че никога не е бил особено висок – това не мога да кажа. Но пък всичко си има положителна страна – сега поне ще мога да поговоря по една тема, която е достатъчно сериозна, че да не позволява натрупването на ‘псевдохумористични метафори’, както един анонимен анализатор на моето творчество уместно спомена в коментара си към предишна моя публикация. ‘Щото има моменти, в които дори Оскар Уайлд съзнава колко е важно да бъдеш сериозен.

В броя на L’europeo за медиите попаднах на една стряскаща статистика – за последните 10 години в Русия са убити приблизително 100 журналисти, ако не ме лъже паметта. Политковская е само един от десетките случаи на журналисти, чиято уста е трябвало да бъде затворена. А сега се замислете колко са журналистите в България, на които си струва да се затворят устите, които са неудобни и които наистина разкриват плашещи мръсни практики, а не са просто поредната лаеща сган като гологлавия кондомоподобен Слави и сбирщината шутове около него, вменили си ролята на обществена опозиция? Помислете добре и ако стигнете до някакъв извод, моля, споделете като коментар, ‘щото аз така и не можах да се сетя за някого. Благодаря предварително. Малко ме е срам, че толкова често споменавам Папуа Нова Гвинея в доста негативна светлина, при положение, че там са по-напред от нас  в класацията на “Рапортери без граници” от края на 2010г. за свобода на словото. Както и блестящата плеяда от истински икономически и социални тигри, които, сигурна съм, всеки със затворени очи може да посочи на картата, като Ботсвана, Того, Гвиана, Парагвай, Буркина Фасо, Танзания, Уругвай, Суринам, Гана и не на последно място – този същински колос Тринидад и Тобаго. Nice, a? Още по-приятното е, че през 2006 сме били на 36-то място пред страни като Франция и Италия. 

У нас на хартия има свобода на словото. Едно от доказателствата е медийният плурализъм. И, да, имаме десетки различни телевизии като се започне от моите абсолютни любимци и кумири БТВ ( за тях по-късно ) и се стигне до престижни кабеларки като Кракра. Всички те бяха твърде заети със сериалите си и с репортажите си за цената на праха за пране в България и Гърция, за да прекъснат предаванията си с ексклузивни кадри в началото на бедственото положение в Япония. Чак като видяха, че всички световни агенции и медии са насочили поглед натам, тогава решиха, че евентуално това би представлявало интерес за публиката им. У нас такова нещо като breaking news не си спомням откога не е имало. Някой? Но пък турските сериали и готварските предавания успешно се множат за радост на затлъстелите домакини.Едно от малкото предавания, които се занимават с що-годе сериозни теми по сравнително обективен начин, това за мен е “Референдум”, без да претендирам за някакво особено разбирачество.

Имаме си и набор от печатни издания – от “24 часа”, през “Телеграф”, та до “Уикенд”, като не съм сигурна дали така подредени са в низходящ или във възходящ ред ... Кога последно сме имали БЪЛГАРСКО официално печатно издание, което да се занимава със сериозни икономически анализи? Не говоря за блогове – ей така, вестниче или списание, което ти спестява купуването на The Economist? Сещам се за един-единствен нашенски вестник, чиито политически анализи отговарят на някакви стандарти за обективност, качество и аналитичност – “Капитал”. Масова практиката е да ти се съобщят някакви факти, ама кое откъде следва, какво се очаква, какво трябва да се направи по въпроса, кой е отговорен – никой не знае. Гърция ни е съседна държава, но едва наскоро успях да разбера горе-долу какво се случва по улиците й, какви са исканията и обвиненията на хората и защо, в крайна сметка, там се стигна до такива ексцесии – просто четох немския “Die Zeit”. В момента пак не ми е особено ясно какво точно става в Италия, например ( айде, Испания е по-разбираема ). Към коя чуждестранна медия да се обърна викате? Спомням си, че кралската сватба беше описана в целия й блясък и пищност от родните журналя, та чак вероятно в някой квартален вестник се е намерил смелчага, който е представил калпав превод на интервю с обущаря на Уилям и декоратора на антрето на Кейт. В броя на Der Spiegel, който отразява церемонията, има статия от приблизително 9 страници, която обвързва радостното събитие с цялостен анализ на политическото състояние във Великобритания и прогнози за бъдещето на монархията. Сравнението е болезнено. Като цяло наблюденията ми сочат едно - отразяването на световните конфликти в българските медии оставя у хората впечатлението, че някъде по широкия свят нещо си се случва, ама какво точно и защо точно – никой не знае и следователно губи интерес.

Нашите медии са независими. Факт - независими са от тези, които НЕ ги спонсорират. Когато Мтел имаха проблеми с изчисляването на сметки, когато половин България лудна заради завишени месечни такси, когато не можехме да си проверяваме сметките с месеци и не получавахме фактури, а накрая ни ги натрупаха наведнъж, та точно тогава коя медия в България отрази адекватно случая? Кой платен списвач имаше топките да каже нещо на широката общественост по въпроса? Блогъри и независими електронни издания подпалиха интернет с оплаквания, социални мрежи, форуми – навсякъде се говореше. Но официална информация не излезе. Едва след няколко месеца Мтел имаха доблестта, храбростта и мъжеството да напишат три реда извинение към милионите (!) си клиенти, които може би са забелязали, че от известно време по-скоро можеш да убедиш японски турист да не снима забележителности за минута-две, отколкото да получиш информация за натрупаната по разговори от теб сума.

Когато родните журналя не могат да отразят достатъчно компетентно някакви външнополитически събития, да си каже човек “ОК, все пак живеем в България и, колкото и да е тесногръдо, нещата, които се случват под муцуните ни, ни интересуват повече.”. И чашата наистина щеше да е наполовина пълна, ако поне новините от България биваха отразявани адекватно. Само че истината е, че медиите в Северна Корея могат да минат за обективни стожери на свободното слово, когато ги сравниш с начина, по който българските жълтоплювалници отразиха случая с убийството на Яна Кръстева в Борисова градина миналия месец. Медийната гавра беше в нарушение на почти всички точки от Етичния кодекс на българските медии, но най-вече в нарушение на точка 2.3.3: Няма да засилваме мъката на хората, попаднали в беда или пострадали от престъпление, и ще съобщаваме такива информации със съчувствие и сдържаност. Когато я нарекоха клошарка определено не нараниха близките й хора; после пък беше наркоманка – сигурна съм, че родителите й са заприпкали от радост; след това пък пиеше от обяд – кой не иска да чуе такова нещо за мъртвия си приятел? Какво, принизявайки социалното статукво на момичето да не би да изкарахте смъртта й, едва ли не, заслужена, уважаеми подлоги? Или това че МВР си мълчеше по случая дни наред без да ви дава инструкции как бляскаво да отразите случая като поредната им успешна акция, ви наплаши дотолкова, че да ви е страх да се отнесете със смъртта на едно човешко същество както подобава – с уважение към отнетия млад живот? Много ли бяхте яки, “24 часа”, че в момента, в който задържаха единия заподозрян, веднага излязохте със статия, в която главната интенция беше, че МВР и в частност Цветанов са най-голямата манна небесна, падала над смирените ни глави?( ето я самата статия: http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=971861 ( забележете как седем пъти е споменат Цветанов, как цитатите на бащата на убитата са подбрани, така че да се изказват ласкаво за дейността на полицията, как е повторен два пъти най-положителният от тях!) ).

Но потресаващата неграмотност на знайни и незнайни драскачи в разни редакции не може да се сравнява с наглостта на БТВ и перлата в тяхната репортерска корона – Миролюба Бенатова. Защото когато откровени лъжи се разпространяват от “най-гледаната” българска телевизия, когато хора, спечелили поне някакво обществено доверие, си позволяват да се изхрачат върху него в името на сензационната булевардна журналистика, когато в сравнение с репортаж в праймтайма, вестник “Уикенд” все едно проверява истинността на историите си с детектор на лъжата, тогава вече положението е катастрофално. А още по-катастрофално е, когато наглостта стигне дотам, че не последва доброволно официално опровержение или поне извинение към наранените близки. Ето за този репортаж говоря:

http://www.btv.bg/news/bulgaria/story/1426532579-Razsledvashtite_kategorichni_Nyama_nasilie_nad_Yana.html 

Несъществуващото шествие се проведе половин час по-късно, над 500 човека се събраха и беше отразено от най-големите български медии, включително и от БТВ в емисията им от 22 ч. същия ден... Не мисля, че бих могла да коментирам, не мисля, че е редно да иронизирам – подадох жалба срещу репортажа в Национален съвет по медийна етика и се надявам на развитие по въпроса. Толкова. Но се чудя, как очаквате хора, които искат и могат да пишат, да пожелаят да се занимават с нещо толкова унизително и гнусно като журналистика в България?

Уилям Сароян напуска училище на 15 години с идеята да стане писател, изричайки най-врязалите се в съзнанието ми думи, излезли от устата на моя любима личност: “Искаше ми се да променя американската литература. Беше наложително. Защото не я харесвах.”. Наречете ме наивен идеалист, наречете ме празен мечтател, наречете ме мечтателен празняр, но чувствам същото по отношение на българската журналистика – тя трябва да бъде тотално закрита в настоящата й форма и създадена наново. Незабавно, спешно. За разлика от Сароян обаче, нямам самочувствието, че мога сама да променя  нещо...