Концертопис: Spirit of Burgas 2011

И май е редно да му сложа подзаглавие “Реквием за една романтична почивка за двама.”. ‘Щото като кажеш романтична почивка за двама, обикновено човек тръгва с идеята, че ако не е романтично, то ще е поне почивка, пък ако и това отпадне – поне ще сте двамата с половинката ти. С гордост обявявам, че успях(ме) да се проваля(им) по всеки един от трите параграфа, а това само по себе си би трябвало да е нещо като рекорд, нали?

Bad romance

Не знам в кой точно момент романтиката си отиде, но подозирам, че това става още в мига, в който някое същество от мъжки пол реши, че трябва да се обвърже с мен в нещо повече от платонична любов. В крайна сметка, за всеки, прочел и едно мое словосъчетание, е видимо, че романтика е моето второ име. Все пак ще дам на себе си един вид карт бланш, казвайки, че първите признаци за смъртоносната болест, надвиснала над романтиката в цялото преживяване, дойде, когато с приятеля ми решихме, че няма да си наемем хотелска стая на брега на морето, където специално отгледани за целта роби да ни палят свещите докато вечеряме с калмари и черен хайвер и да ни веят с палмови листа, а ще бъдем мизерни и противни, запазвайки си квартира при бургаска баба със спартанско обзавеждане в комунистически стил за по 10 лв. на вечер. Вторият куршум в главата на романтиката дойде от 6-часовото пътуване с влак от София до Бургас, което си причинихме, белязано най-вече със закалка на обонянието ни до нива, в които почти не ни правеше впечатление, че потният дядо от съседния вагон разля близо литър ракия върху седалката си. Тотален нокаут на роматичното нанесе фактът, че макар да бяхме запазили въпросната квартира, бабата беше достатъчно изкукала, че да я предостави на някакви други случайни хора, които й се обадили същия ден по-рано, та бяхме принудени да се реем из бургаската гара, докато една енегрична лелка не ни подхвана на бърза ръка и не ни набута в тясна стая в 16-етажна панелка срещу 15 лв. на вечер с изглед към морето ( пък ако имаш бинокъл и особено добро зрение, дори имаш шанс да зърнеш самото море! ). Леля ви Иванка, нашата нова хазяйка, ни почувствува дотолкова близки, ‘щото си влизаше и излизаше от стаята ни когато си поиска без да почука, като винаги намираше душевни сили да ни напомни колко много ни харесва квартирата й и как догодина непременно ще се върнем точно при нея, набутвайки ни поредната импровизирана своя визитка (написан телефон върху хартия, с каквато в селските магазини опаковат салам). Беше също тъй безумно романтично, когато в съседния апартамент започна ремонтна дейност точно в дните на Спирит, точно откъм 9 сутринта, когато ние, прибрали се в преди цели 5 часа от фестивала, сме свежи като корнишончета, намазани обилно с хидратиращ крем. И да не забравя – самите ние, връщащи се след близо 8-часово подскачане на фестивала насред пясък, пот и миришещи на пеперудки химически кенефи, също бяхме самото олицетворение на романтиката.

 

“Почивката”

Моментът с почивката си отиде още когато двамата решихме, че ще последваме светлия ми пример от миналата година, когато бях доброволец на фестивала, имах работа точно 3 часа за всичките 3 дни, а през останалото време си клатех краката и си лафехме с колежките. Основната разлика беше, че миналата година бях на гишето за журналистически акредитации, а тази се записах в групата с най-малоумната работа, а именно – мацките, които ви раздават усмихнато програми и рекламни материали на входа. В началото хората буквално търчаха към нас и се изпопретрепваха, за да си вземат програма, но след четвъртия час, когато всеки един фестиваладжия можеше да натрупа състояние, само ако продаде събраните програмки за вторични суровини, хората малко по малко започнаха да ни псуват и да ни се дразнят. Смятайте какво беше на третия ден, когато популацията на програмите заплашваше да надвиши тази на циганите в световен мащаб, а ние вече никак не бяхме толкова усмихнати и щастливи, след като всяка от нас беше прекарала по близо 18 часа на крак в раздаване на хартийки през фестивалните дни. Но моите почти 6-часови смени на ден са просто един кратък миг в сравнение с доброволческия маратон, на който се постави приятеля ми, ангажиран да помага в бекстейджа. Явно вътрешно се беше амбицирал да организира и задвижи сам целия музикален форум, което доведе до момента, в който на 12-ти август изкара 18-часова смяна, изпълнена с мъкнене на столове, опъване на тенти, търчане из града за покупки за звездите и всякакви други подобни леки задачки. Леко изнервена и малко притеснена деликатно му намекнах да остави и другите да се включат поне малко в организацията, но от това резултатът беше само, че на 13-ти изкара още една 18-часова смяна, белязана най-вече с притеснението дали Моби ще благоволи да се качи на сцената. Последва разговорът ала глупако нещастен, посмей още веднъж да се изнасилиш от работа и светът ще ти се стори тесен, който даде своите благотворни плодове – на 14-ти стоя скромните 9 часа, а след това дори успяваше да се движи на собствен ход и да поддържа сравнително адекватни разговори за времето! Пълен релакс, дет се вика.

С какъвто си се събрал, такъв те е преебал

Но докато единият от нас беше твърде зает да се изживява като човекът фестивал, другият реши, че трябва да направи като миналата година, когато покани половин София и 1/3 Бургас в квартирата си. Способността ми да превръщам дори един квадратен метър площ в комуна е просто пословична още от прогимназията, когато с интерес установих, че след като всеки ден в продължение на месеци канех хора вкъщи и си организирахме миникупончета, целият ми випуск знаеше отлично къде живея. И хич не преувеличавам. И така, идеята, че ще бъдем само двама пропадна още две седмици преди да заминем, когато една приятелка ме помоли да спи в нашата квартира на 13-ти и 14-ти, при което аз не само се съгласих, но и я заубеждавах да вземе със себе си цялото си семейство. 12-ти август започна с молбата на една друга низвергната мома да спи в нашата квартира, на което се навих без дори да дочакам да ме попита. Интересната серия продължи с други двама приятели, които се връщаха от Несебър и искаха уж само да се видим на бургаска територия, после помолиха само да си оставят багажа у нас, а накрая не успяха да си намерят квартира и ние ги приютихме в скромната обител на леля ви Иванка, която заприпка от щастие, че ще може да събере още парички, еврейката му с еврейка. И така, на 12-ти вечерта в стаята ни ( цели 20 квадрата! ) спахме 5 човека ( единият на шалте на пода ), от които леля ви Иванка знаеше за 4-ма. Но стана още по-красиво, когато девойката, с която имахме уговорка от преди, цъфна в 7 часа сутринта пред входа, та трябваше да измисляме нови схеми, по които да се сместим възможно най-комфортно, без да се налага нечия ръка да бъде ампутирана, ‘щото не се побира никъде. Не е нужно да обяснявам, че всеки, който помоли да си остави багажа в квартирата ни, беше добре дошъл, нали? А това бяха още над 5-6-ма келеши. Отделно, реших, че трябва да се изживявам като добрия самарянин, с което стигнах дотам, че на първия ден вкарах нелегално 7 човека с доброволческата гривна, на втория бройката изненадващо нарасна до около 13, а на третия отново спадна до скромните 7. И принципно самата аз съм против нелегалните схеми по концерти и никога досега не съм влизала с чужда гривна, фалшив билет и прочие ( считам го за кражба от джоба на изпълнителите, едва ли не ), но когато някой приятел ме помоли е съвсем друго – те винаги са толкова бедни, толкова безкрайно будещи съчувствие и някак просто не мога да им откажа. Та, впрочем, ако някой иска да ми дойде на гости на немска земя – винаги ще се намери място в общежитието ми, голямо около 17 квадрата – можете да се запишете в листата за чакащи като оставите коментар под публикацията ( само има-няма 20 човека ще са преди вас! ) :D

 

Spirit of Burgas 2011

След тези особено интересни за всички ви описания на идеалната ваканция, е редно най-после да обърна внимание на самия музикален форум. Първо няколко наблюдения. Досега за Spirit of Burgas беше много специфично, че имаха един суперсилен ден, с много, много известен и повсеместно обичан хедлайнер ( 2008 Sisters of Mercy, 2009 Faith no more, 2010 The Prodigy ), а през останалите дни програмата беше по-слаба и съответно хората си купуват билети само за въпросния ден. Тази година очевидно звездата на фестивала трябваше да е Moby и очаквано вторият ден (13-ти август) събра най-много хора. И все пак, когато човек си спомни какво беше миналата година на Prodigy или по-миналата на Faith, някак хората, посетили Спирит през 2011, му се струват в значително по-малко. През 2010, когато Продиджи свириха, тълпата наистина заемаше целия шибан централен плаж, хората се простираха почти до самото море, преминаваха много отвъд озвучителната кула срещу мейнстейджа и беше почти абсурдно да си помислиш да дишаш, камо ли да мърдаш! Не съм фенка на Moby, сигурна съм, че супермного е зарадвал почитателите си и че хората са си изкарали перфектно, но по време на неговото изпълнение се бацнах на сцената на Jack Daniels, за да слушам емигрантските метъл-етно-турбочалга-хиперфънки-джангър-пънкария носеща звучното име Kultur Shock. Доста е странно впрочем, че по време на хедлайнера имаше изпълнители и на другите сцени – ако не се лъжа, досега винаги се правеше профилактика, за да могат хората да се струпат на главната сцена. Как да е. Kultur Shock са група, която идва за 4-ти или 5-ти път на родна земя, но по-интересното при тях е, че най-най-първият ми концерт в живота беше по време на тяхното първо (?) посещение в България през далечната 2006г., когато, за съжаление, нещо не останах,  за да ги видя докрай – май нашите не ме пуснаха до толкова късно. Все пак, през 2009 ги видях с Pero Defformero и Контрол в Универсиада и до Parkway Drive това беше най-силният концерт, на който съм била. Група с неповторим заряд, уникален контакт с публиката и невероятно чувство за хумор. Умеят буквално да взривяват и наистина не чувстваш умора, макар че по някое време се усещаш, че заедно с още 500 потни метъли въртите кючеци от близо един час. Изсвириха купища от старите класики като Mastika, Tutti Frutti, Hashishi, Duna (песента, която съм си заплюла да ми е сватбена), Romana, доста от новите парчета, както и моя абсолютен фаворит God is busy. May I help you? (дълго време се чудех дали да не използвам заглавието за подзаглавие на блога). Излязоха не-знам-колко пъти на бис, бяха нахилени и иронични, ебаваха се с Metallica и със себе си, и макар да бях вече доста поизморена, пак успях да се размажа. Редно е да отбележа, че цигуларката им е абсолютен виртуоз, прилича на манга героиня, но ... КОПЕЛЕ, НЕ СЪМ ВИЖДАЛА ТОЛКОВА КОСМАТА ЖЕНА! Сериозно, краката й бяха по-космати от на братовчеда То след дългогодишна употреба на хининова вода, за подмишниците да не говорим, а на други места въобще не ми се иска и да си го представям. Брррррр! Емигрантската шайка бяха единствената група, която гледах през втория ден, защото бях суперизморена, а и след тях бях загубила почти всичките си жизнени сили, та се прибрахме в квартирата. С това вторият ден се оказа най-слабият от фестивалните поне лично за мен, но щом толкова се размазах, смятайте какви са ми били другите.

Щом веднъж започнах да пиша ревюто степенувайки днити по това колко съм се накефила на концертите, ще продължа да спазвам тая линия. Третият фестивален ден е на второ място в личната ми класация по якост. Докато с колежките раздавахме поредната доза програмки, от които вече ама хабсолютно никой нЕмаше нужда, Skindred се развъртяха на главната сцена. Чувах ги идеално от централните стълбища на морската градина и честно да си призная, това е единствената група, за която ама наистина ме е яд, че не успях да видя по време на фестивала. По едно време с останалите мацки просто се хванахме, че по-скоро изпълняваме някакви щастливи вихрени танци под съпровода на енергичните уелсци, отколкото да си спазваме стриктно служебните задължения. След изпълнението им нямаше човек, който да не ми каже, че не са били гигаизумителни турбовпечатляващи. Наистина завиждам на всички, успели да ги видят – звучаха перфектно!

Deftones са банда, за която не знаех нищичко преди да ги чуя на фестивала, но за сметка на това поне 10 човека от различните компании, с които се засякохме, ми казаха след изпълнението им, че са се разревали, защото от години, не от десетилетия, абе кажи го от векове са не просто влюбени в бандата, но тя им е нещо като висш житейски ментор, едва ли не, нали. Ем, not exactly my cup of tea. Раздаваха се наистина много, зарадваха невъобразимо феновете си, а това е нещо, което винаги трябва да се уважава, но не оставиха никаква по-дълбока следа в главата ми. Честно да си призная, знам, че ще бъда поругана от тоновете мацки, които искат да правят sweet fan love с всеки един от групата, ама по едно време даже се усещах как си гледам часовника в чудене кога ще свършат. И щяха да си тръгна и да оставя хората да им се радват, но просто имАх глупостта да се набутам най-отпред и излизането щеше да ми коства много повече усилия, отколкото просто да си остана и кротко да скучая докато приключат. Направиха някакъв доста весел кавър на Кейти Пери, което ме накара да живна, а вокалът им на няколко пъти изплю вода от устата си все едно е изригващ вулкан, но с това се изчерпва интересното за мен в тяхното изпълнение.

Последва дълго щъкане из различните сцени – не ми се гледаше Милена за 346569265 път, на сцената на Jack Daniel’s беше пак нещо бедничко, на джаз сцената май беше Васко Кръпката и най-накрая успяхме да намерим един басейн, пълен с гумени топки, в който можеш да се хвърляш. Та там, под лежерния и всъщност доста приятен съпровод на хедлайнерите за деня (по същество група, за която всеки ме попита “Абе чувала си ги ги някога въобще?!”) Leftfield прекарахме доста време във весели детски игри, имитирайки The Big Bang Theory и тяхното емблематично Bazinga! След това, естествено, аз и една приятелка се изпокарахме с останалата част от голямата парти стадна тайфа, с която се движехме през този последен фестивален ден, отцепихме се от тях и отидохме да слушаме Scratch Perverts. Принципно, доста рядко бих си пуснала вкъщи dnb, различен от Prodigy, Pedulum, Spor, Black Sun Empire, Asian Dub Foundation и други подобни, дето не съществува човек, слушащ малко от малко музика, който да не ги знае. Прекалено надъхващо ми e, за да си цикля сама вкъщи, но пък си умирам за партита с подобни ритми – идеално ми е, за да се изтощя тотално от скачане в ритъм и обожавам моментите, в които просто ставаш едно с ритъма и не можеш да спреш да подскачаш. Същото ми се случи и по време на изпълнението на въпросните симпатяги. Имаха някои лигави моменти с гадни женски вокали, имаше и няколко минути, в които, не знам защо, звукът беше драстично намален, но последните 40 минути от сета им бяха Е П И Ч Н И. По едно време усетих, че се давя само от пясъка, който хвърчи във въздуха докато подскачам, и единствената причина накрая да се спра беше, че десният ми крак тотално отказа. Просто блокира и минута-две изпитвах нечовешката болка, когато си свивах коляното. Беше наистина невероятно и ме е яд, че на плажа бяхме останали не повече от 700-800 човека, от които има-няма 200 се разбивахме – пичовете заслужаваха много повече и наистина щяха да избухнат двойно, ако още хора ги бяха уважили. Но предполагам, че умората си е казала думата – все пак, трети ден и то в 2 през нощта.

Иииии *барабанен ритъм* дееееен първиииии! Излишно е да казвам, че бях на фестивала предимно, най-вече, единствено и само за Suicidal Tendencies, а всички останали банди ми бяха просто приятен бонус към изживяването, нали? Много е трудно да описваш какво точно се случва около теб, при положение, че навсякъде летят пясък, зъби, крака, сополи, кръв и коси, завихрени в една от най-могъщите месомелачки, на които съм била свидетел. По дефиниция мошът не предполага балерински подскоци и нежни ласки, ама май за пръв път ми се случи да си помисля, че наистина не съм толкова безсмъртна, колкото си мисля. Като цяло нямаше сериозни инциденти и мелето беше възможно най-близко до културното за толкова мащабно събитие, но въпреки това си ги имаше хората, които си влизаха с интенцията да ти направят бъбреците на сос “Болонезе” с лакти, а не просто да си направят веселото. И пак, въпреки че бяхме събрани почти само феновете най-отпред и в моша, не мисля, че подобна група е особено подходяща за такъв фестивал – някак не отговаря на масовия вкус, а и си предпочитам да сме си в зала/ клуб или поне фестивал с изцяло такава музикална насоченост и да сме наистина само фенове – по-задушевно е някак. Недай боже сега някой да си помисли, че се оплаквам, че са дошли – просто щях лично аз да се чувствам по-комфортно при един по-близък чисто физически контакт с групата. Един от най-величествените моменти беше, когато ни призоваха да направим wall of death и плажът просто се разцепи на две половини, които се сблъскаха като Червено море след преминаването на Мойсей и дружината евреи. Крещене ST до припадък, пот, енергия, липса на въздух – една приятелка, която довлякох до концерта и която никога не е слушала такава музика, каза, че сме най-откачената шайка говеда, която е виждала, но и че групата се е раздавала на 134%, което я беше накарало да ги хареса. Копирам сетлиста, за да видите колко точно е силен, а и защото ми е малко трудно да си спомня сама каква беше поредността на парчетата и да опиша дълбоките си душевни и емоционални изживявания поотделно. ST са хаос, идват и те отмитат и нямаш възможност въобще да се обърнеш назад и да видиш друго, освен опустошение и невъзможност да сглобиш пъзела на потните си пречукани във въргала мисли.

След тях, слава тебе Господи, не ми се наложи да превързвам я потрошена глава, я счупен крак, така че с пълна сила се насочих към сцената на Jack Daniel’s, където Mark Foggo’s Skasters тъкмо излизаха, за да ни покажат какво е да си във вихъра на ska extravaganza. Скастърите са група, идваща за четвърти път у нас, които съм гледала всички тези четири пъти и нямаше с какво толкова да ме изненадат – просто зътвърдиха, че са квинтесенцията на думата купон. Много танци, много добро настроение, много от очите на Марк Фого, толкова типични с това, че непрекъснато са на косъм да изскочат от орбитата си, много от малкия нахален чичак до мен, който непрекъснато ме блъскаше брутално в кръста в опит започне пого, независимо къде сред публиката се опитах да избягам от него ( добре че беше един безкрайно симпатичен и доста стабилно стъпил на земята, ако ме разбирате, негър на име Христо, който ме взе под опеката си и чичака се разкара ). Поредният симпатичен концерт на холадските пичове, поредният хашиш от Амстердам – и пети път да дойдат, пак бих отишла.

Последния изпълнител от този най-силен за мен ден, когото видях, беше dub step легендата Benga. Надрусан ритъм, с който по едно време сте просто едно цяло, без толкова подскачане, колкото позволява dnb-ът, просто циклеж, който те принуждава да си непрекъснато в очакване на забързване или ескалиране, на кулминация, която понякога така и не идва. Размазах се. Ушите ми бяха на пихтия от баса, а краката ми отново не искаха да ме слушат след края на сета. Има някаква необяснима енергия в тая музика и дори не мога да определя защо ми харесва – просто някак явно ти влиза венозно под кожата.

Backstage experience

След като толкова много ви занимавах с личните си драми по време на музикалния форум, редно е да се реванширам, давайки отчет за бекстейдж дейността, където доброволстваше приятелят ми. По едно време толкова слушах за това какви пичове са хип-хоп легендите от Onyx, колко си знаят, че са велики, но се държат съвсем приятелски и готино с персонала, че едва не изревнувах от шайка затлъстели негри на средна възраст. Любимият коняк на Стики е Hennessey, ебавали са се, но и са насърчавали някакъв местен рапЕр с лош английски (техен фен, едва ли не, от бебе), а цял Спирит ядохме останките от пиците им, които те щедро бяха подарили на приятеля ми. Suicidal Tendencies очаквано са били зверски готини, поръчали си много, много бири, но не ги изпили след концерта, а ги оставили на персонала. Имам си автографи от Mile Miur и тлъстия, но епичен барабанист Eric Moore. Ще си ламинирам листчето със сакралните им подписи. Gotan Project, според повечето хора виртуози, според приятеля ми – танго с електронни елементи, били надути и претенциозни шибаняци (списъкът с желанията им бил дълъг две страници дребен шрифт), заемащи половината тенти и непозволяващи на доброволците по никакъв начин да контактуват с тях. Moby е хардкор веган със собствена готвачка ( доста красива, доколкото разбрах), тъпчещ се само и единстевно с био храни и желаещ стаята му да не мирише на нищо (особено трудно постижимо при цялостната воня на пот, носеща се сред бекстейджа), но пък инак не е имал някакви безумни желания, пък и не е направил проблем за тези, които не са били изпълнени. Benga и Youngman пък са поискали да им уредят по някоя друга жрица на любовта, а Skunk Anansie, също непретенциозни сладури, се понапили и се поразвилнели из бекстейджа след изпълнението си, но като цяло нищо кой знае колко страшно.