Don't know what I want, but I know how to get it

... или едно излияние за незнанието, неразбирането и окупацията.

Аз не разбирам от политика. Не разбирам защо точно се стигна до кризата в Гърция и Ирландия, не знам защо са заплашени Италия, Испания и Португалия. Не разбирам защо не се търси съдебна отговорност за виновниците в Гърция, а продължават да се наливат пари там. Не разбирам защо всички 27 членки на ЕС седят и зяпат с отворена уста какво ще кажат Меркел и Саркози и приемат решенията им като панацея срещу всички проблеми. Не разбирам защо от съюз се превърна в дуо. Не разбирам защо предизборната борба в България е толкова безалтернативна и апатична, че чак самите кандидати не се постараха да си направят по-интригуващи кампании. Не разбирам и защо има НЕпартийни вестници, които официално са записани в предизборния регистър на Сметната палата в графа “връзки с обществеността” на ГЕРБ.

Не разбирам от изчисляване на данъци. Нито от банкови системи, финансови отчети и бордове, облигации, финансови борси, рейтинги на страните, индекса Dow Jones. Не разбирам защо 1% от населението на земята контролира бъдещето на останалите, не разбирам защо е нормално някои да имат частни имения и на Луната, едва ли не, а млади, интелигентни и образовани хора по цял свят да не могат да започнат работа. Не разбирам защо Конституционния съд в САЩ реши да премахне тавана за политическите дарения за коорпорациите или защо страната беше на път да фалира.

И от туризъм не разбирам. Не разбирам защо години наред хората ходеха да си веят гъзовете в Тунис и Египет и така и никой не разбра, че политическата система там е диктатура ( макар и описвана като светска такава в пътеводителите ), та всички толкова се учудихме и заахкахме на Арабската пролет. Не разбирам защо Кадафи си щъкаше на посещения из целия свят, пък чак сега го подгониха за престъпления, които е извършвал десетилетия.

От бунтове още по-малко разбирам (не е много учудващо, при положение, че съм отраснала в България, нали?). И не знам защо се стигна до ексцесиите във Великобритания. Не знам дали това беше социален протест, висока престъпност, неорганизирана полиция или просто негри, отишли на пазар за безплатен чифт маратонки.

От демокрация не разбирам – не съм я видяла, че да я разебра. Защото на всеки четири години да гласуваш за хора, които имаш право да накажеш чак на следващите избори като не сложих хикс на тяхното име в бюлетината, а през четирите години , в които те управляват, не можеш да им търсиш сметка за нищо – ето това е демокрацията, която ми беше показвана.

 А капитализма също хич не го разбирам. Като цяло съм в положението от една песен на Уикеда “Нямам, нямам какво да ви дам – нищо не мога и нищо не знам.”

Единстевното, което ме успокоява, е, че явно има и други хора, които също като мен не разибрат. Защото отвсякъде непрекъснато ни засипват с думички и словосъчетания  като мониторинг, фискален резерв, спасителни фондове и нам си още какво, сякаш за да ни изглежда информацията още по-неразбираема и да си кажем “Бали го! Това е твърде сложно и не го цепя, я по-добре да си гледам сериалите.”. Истината е обаче, че хората разибрат едно-единствено нещо – дали живеят добре, или не. И никакви банкови транзакции и проценти, показващи повишение на БВП, не могат да ги заблудят относно това едничко нещо. Не разбирам от медицина, но имам право да бъда лекувана добре, нали? Тогава защо да нямам право да бъда управлявана добре, при положение, че не разбирам от политика?

Движението Occupy Wall Street е съставено точно от такива хора, които нямат визия за промяната, не могат да дадат алтернатива на статуквото, но то не ги устройва. Според мнения, които четох на ювиги коментатори из форумното интернет пространство, това са просто отегчени хора, които имат храна, дрехи и покрив над главата си, та сега са решили да борят капитализма от скука. Може и така да е. Но храната, дрехите и покрива над главата ти не ти дават бъдеще, право да мечтаеш за по-добър живот и не те отървават от чувството за несправедливост. Най-точното описание за ситуацията на МЛАДИТЕ и ОБРАЗОВАНИ хора на много места в света даде Süddeutsche Zeitung още по време на бунтовете в Лондон: “Има една игра, в която в кръг се нареждат столове, музика свири и хората се разхождат около тях. Когато музиката спре, участниците трябва да седнат, но понеже столовете винаги са с един по-малко от играчите, във всеки кръг по един човек отпада. В модерните общества обаче положението е много по-лошо – там музиката свири твърде рядко, така че тези, които вече седят, си остават седнали, а за правите няма възможност да си намерят място. Липсва мобилност и шанс младите хора да се пласират на работния пазар.”. На новото поколение в Испания, Гърция, Великобритания , САЩ и къде ли още не му липсва именно съставката, която прави младите толкова ценни кадри – надеждата и амбицията, че ще могат да променят бъдещето си. Досега винаги бях на мнение, че докато нямаш ясна алтернатива на статуквото, не можеш да се тръгнеш да се бориш срещу него. Но май е по-добре да покажеш, че си несъгласен, да кажеш, че не живееш както ти се иска, отколкото да оставиш знайни и незнайни политически, петролни, финансови и прочее корифеи да онанират върху правата ти да си човешко същество. Don't know what I want but I know how to get it - не знаеш каква е промяната, но знаеш, че ще я получиш само ако изразиш недоволство, ако окажеш натиск.

Не, не мисля, че това ще е новата Френска революция. Или че исканията ще бъдат изпълнени на мига. Или че нещо съвсем скоро ще се промени. Или пък, че това, което би могло да дойде на мястото на досегашната политическа система, ще е най-добро възможно. Мисля просто, че една система е обречена на това рано или късно да рухне. Това е напълно естественият ход в развитието на човечеството, което непрекъсанто се променя и следователно има нужда и от адекватно на промените управление.